Harry Potter fan forum

 
ИндексPortalВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
» Nick`s house
Съб Дек 29, 2012 7:43 pm by Нора Лопес

» Станете приятели
Пон Юли 16, 2012 11:32 pm by Алекс Найт

» Ани Хол
Вто Май 08, 2012 1:27 pm by Annie Holl

» Около езерото
Съб Мар 17, 2012 8:27 pm by Нора Лопес

» По коридорите
Вто Мар 13, 2012 1:56 pm by Никълъс Грийн

» Въпроси [игра]
Пон Фев 20, 2012 6:55 pm by Ерик Снейп

» На кой герой се оприличавате?
Пон Фев 20, 2012 6:55 pm by Ерик Снейп

» Кой беше последният филм, който гледахте?
Пон Фев 20, 2012 6:54 pm by Ерик Снейп

» Да преброим до 7777
Пон Фев 20, 2012 6:54 pm by Ерик Снейп

Top posters
Kate Woodstock
 
Пандора Лиманс
 
Кейт Грейнджър
 
Нора Лопес
 
Касандра Грас-Уейл
 
The Headmaster
 
Роуз Уизли
 
Джаки Потър
 
Ривър Ларош
 
Себастиян Дивайн
 
Дати на изпитите
05 декември
Трансфигурация
Пророкуване

06 декември
Отвари
Аритмантика
07 декември
Билкология
08 декември
Вълшебство
Мъгълознание
09 декември
История на магията
 Древни руни
10 декември
Защита срещу Черните изкуства
Астрономия
11 декември
Грижа за магическите създания
Летене
Магьоснически наръчник

Смъртожадни
с•к•о•р•о

Вижте нашите приятели:


Тук станете наши приятели.
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

Най-много потребители онлайн: 14, на Чет Сеп 08, 2011 7:39 pm
Statistics
Имаме 116 регистрирани потребители
Най-новият потребител е julka9818

Нашите потребители са написали 5451 мнения in 339 subjects

Share | 
 

 Бариерата, водеща до перона

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
The Headmaster

avatar


ПисанеЗаглавие: Бариерата, водеща до перона   Нед Авг 28, 2011 3:56 pm

Като за първи път е малко стресиращо да се засилваш срещу стената, но когато свикнеш това се превръща в лесно поносима рутина.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://harrypotter.ohmylife.net
Силвър Делфия Клейтън

avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Бариерата, водеща до перона   Пет Сеп 02, 2011 12:31 pm

Силвър нервно обикаляше из лондонската гара и плъзгаше поглед от една бариера към друга като на всяка от тях имаше по една малка табелка с дадения перон от двете страни. Вече за шести път срещаше девети перон и продължаваше напред. От час стоеше на гарата и на няколко пътя бяха решили, че се е загубила, но тя просто пилееше времето си. Искаше й се да се завърне в училището малко по-рано, а и как нямаше, след като цяло лято бе прекарала сама. Баща й вечно отсъстваше, или за няколко дни, или се връщаше в малките часове на нощта и рано сутрин отново заминаваше. Нямаше значение каква е причината и дали липсваше за дълго или все пак се прибираше всяка вечер, защото бе факт, че щом Делфия се събудеше го нямаше, а същото бе положението и когато заспиваше. Поне имаше късмета, че беше достатъчно разсъдна, за да се грижи за себе си, защото в противен случай нямаше да бъде в Лондон. Най-вероятно при такива условия в момента би била във Франция при леля си, която бе една самовлюбена магьосница от чисто мъгълски произход, която редовно да повтаря как майка й просто не може да приеме, че някой е по-добър и специален от нея. Внезапният вик на Аксел я изведе от тези черни мисли и Силвър се приближи към багажа си, поглеждайки нервно към големия часовник над един от пероните. Беше почти девет и половина, а тя беше тук от седем часа. Два часа и половина бяха минали. Оставаше само още един и половина. Време, което й се струваше като вечност.

- Спокойно... Остава още само час и половина. - момичето прошепна към совата, въпреки че перфектно я разбираше. Тази монотонност на гарата я измъчваше. Вече за пети път виждаше как хората си купуват билети в последния момент или търсят своя перон. Посрещат и изпращат близки, а някой дори се допитват до дежурната охрана. Поредният вик на совата, сякаш беше закъснял отговор на думите й и една лека усмивка се изписа на лицето й, но след минута изчезна, щом Лия осъзна колко мъчително щеше да мине този час и половина. Вероятно още поне двайсет пъти щеше да мине покрай тези бариери, знаейки, че все още е рано и нямаше как да премине на точния перон, което породи нова мисъл в главата й. Дали нямаше и друг начин да стигнеш до перон девет и три четвърти? Вероятно имаше, но знаещите се брояха на пръсти, затова никой не подозираше, че има подобен начин. Това я накара да си постави нова цел и да разбере дали наистина съществува подобен друг начин или си въобразяваше. Накрая тя стори най-глупавото нещо, което можеше да направи един шестокурсник. Приближи се към дежурната охрана, която в момента представляваше мъж в напреднала възраст в прошарена коса, светли очи, скрити зад едни кръгли очила и естествено облечен в задължителната тъмносиня униформа.

- Извинете, но дали знаете за друг вход към перон девет и три четвърти освен онази бариера? - попита с тих тон Деа, но изрече думите съвсем отчетливо, така че всяка една остана в съзнанието на човека. Мъжът за момент я погледна смаяно, когато Силвър му показа бариерата между девети и десети перон, но след това гърления му смях огласи гарата. Последва леко прокашляване и той я изгледа съмнително.

- Госпожице, няма никакъв перон девет и три четвърти, нито вход към него през тази бариера, така че едва ли има и друг. - отговори с образователен тон и след това се обърна в другата посока, показвайки явно, че разговорът е приключил и повече не желае да чува за подобни дивотии. "Само да знаеше, че наистина същестува такъв изход... Ама и вие къде гледате, щом това се случва под носа ви. Все пак никога ли не сте забелязвали как някой се засилва към бариерата и изчезва? Какво да се прави... Явно просто сте слепи за това." - помисли си Делфия, докато се отдалечаваше към количката със своя багаж. Явно просто щеше да почака, защото тук нямаше да получи отговор на интересния си въпрос, който беше цяла лудост за онзи човечец със синя униформа и кръгли очила.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Йоми Ито

avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Бариерата, водеща до перона   Пет Сеп 02, 2011 1:36 pm

Наистина ли беше подранила? Колко отвратително, така просто губеше още време- е, не че имаше всъщност с какво да го запълни, но бе важна идеята и фактът, че в момента можеше да се оплаква за нещо. Тази сутрин като че ли бе станала с краката нагоре и това въпреки, че не се различаваше от всяка една сутрин от както се помнеше, бе достатъчно важен факт, който да я превръща в бомба със закъснител. Не че реално щеше да си изпусне нервите, не, но някой определено щеше да изяде по-ледена аура от тази, която обикновенно лазеше по седмокурсничката. Нищо от тези вътрешни вълнения обаче не успяваше да се отрази на повърхността и лицето й носеше обичайната физиономия смес между отегчение и апатия. Точно перфектната комбинация. Последните два дена бяха крайно натоварени за младата дама- от родният град до тук бяха не малко километри, които, срам и позор, се бе наложило да изминава... по мъгълският начин, с техните самолети и прекачвания и чакания и.. защо всъщност? Родителите й се бяха оказали заети, прекалено заети за да бъдат въобще в обсега, когато Йоми бе напускала родният дом за да поеме към Хогуортс и в крайна сметка девойчето не бе пожелало да рискува с някой магически начин за придвижване. Колкото и нелепо да звучеше от някой, който ще кара последната си година в училището за магия, момичето си имаше прикрити страхове и те включваха всичко, що е способно да промени местоположението ти в пространството. Магипортиране, проклетите "пъхни се в огъня и свърши на друго място" (това прозвище, което бе дала сама, винаги се казваше с особена жлъчка) и така нататък... всичко трябваше да бъде пропускано до последен момент, особено ако нямаше някой с нея, който да бъде така усложлив, че да асистира и участва. Слава богу, личната гордост бе на висини и никога нямаше да покаже подобна слабост- да си признае, че се чувства несигурна и изпитва лек страх. Но и как можеха родителите й да са далеч точно сега? Обикновенно те й помагаха с "придвижването", дори оставаха за ден-два в Лондон, колкото да са услужливи и да мъкнат покупките, представляващи стандартното запасяване за предстоящата учебна година. Сега трябваше сама да се оправя- колко отегчително - и слава богу, не се бе наложило да купува наистина много неща от Диагон-Али. Огромният кожен куфар обаче в момента се правеше на инатлив и бе трудно да бута количката, на която й бяха помогнали да го сложи. Прелест.
Черната й котка измяука и надигна леко глава- Йоми я бе оставила извън клетката, в която трябваше да я пренася и животното се бе излегнало на раменете й като много скъп и лъскав шал. Черната козинка бе имитираща гарваново оперение и на слънчевата светлина се виждаха перфектни вълнообразни отблясъци по цялата дължина на животното. Кента измяука още веднъж и в разноцветните й очи се долови лека насмешка. Понякога Йоми имаше чувството, че котаракът е прекалено интелегентен за собственото си добро и се чудеше как вече толкова години успешно съжителстват заедно. Не се разбираха особено добре но взаимният егоизъм бе чертата на характерите им, която ги обединяваше в почти деветдесет процента от времето. Животното каза трето "мяу" и отново свали глава. Какво ли искаше да каже с това? В момента малко я интересуваше и искрено я радваше факта, че не разбираше езика на котките. Ако разбираше сигурно вече щеше да е удушила ритуално домашният си любимец, защото около него постоянно витаеше аурата, че й се подиграва. Още няколко минувача се загледаха с интерес и любопитство в Кента, за тях като че ли бе нещо особено интересно, че една котка може да бъде разнасяна на обществено място по точно този начин. Чудо голямо, какво можеше Йоми да направи, след като проклетникът пускаше нокти ако се опиташе да го свали? Това бе основният начин, по който и двамата споделяха близост... някаква близост. През зимата поне топлеше и можеше да спести шала, но сега й бе горещо. Климатът бе умерен и крайно Лондонски, но с няколко килограма месо и козина на раменете за нея бе малко в повече. Защо наистина бе дошла толкова рано? Щеше й се да мисли, че е за да не се бута с другите парчета месо и да си намери спокойно място, където няма да се налага да общува, но всичко ставаше под точен час и не се съобразяваха с това какво иска и какво не.
Въздишка се отрони от устните й и момичето продължи напред. Наближаваше прословутият перон, до който, ако искаше да стигне, трябваше да се мине през проклетата магия и така нататък. Все още не бе сигурна дали преминаването през привидно тухлената стена се водеше към списъка с местопроменящите неща, от които изпитваше страх. Не беше рязка смяна, нали? Със сигурност обаче те караше да се чувстваш глупаво, но това вероятно важеше само и единствено за нея. Наближавайки обаче правилното място, пред нея изникна непозната фигура. По совата веднага разпозна, че става въпрос за някой съученик, а по русата коса причисли на хомо сапиенс индивида женски пол. Прекрасно. Заедно ли трябваше да чакат? На Йоми й мина през ума да се скрие и да изчака момичето да мине първо, за да пропусне неловкото мълчание и още по-неловките опити за разговор, с които сигурно щяха да я нападнат. Вече бе направила грешка обаче и тя се състоеше в това, че бе навлязла в територията, в която непознатата щеше да я забележи.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://metropolis.bulgarianforum.net/forum
Силвър Делфия Клейтън

avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Бариерата, водеща до перона   Пет Сеп 02, 2011 4:40 pm

Силвър нямаше никакво намерение за започва нов разговор и то с някой, който щеше да й отдели само няколко часа внимание или за да е по-точно, бяха точно четиресет и пет минути. Време крайно недостатъчно за един смислен разговор, но все пак достатъчно, за да споделиш някоя и друга мисъл като например, че момичето, стоящото на няколко метра от нея, изглеждаше доста налудничето с тази котка почти на главата си и този огромен куфар, който мъкнеше в количката, а куфарът на Делфия бе същия. Въпреки това момичето все пак изглеждаше налудничево, защото Деа имаше навика да съди околните, но никога и себе си, така че дори да беше облечена в старата рокля на баба си, с която не получи честта да се запонае, и да носеше перука от разноцветни хартиени лентички тя все пак щеше да смята, че нещо с тази котка не е наред или пък нещо не бе наред със самото момиче. За съжеление не успя да преглътне факта, че тя може би беше добър избор на човек, за който да попита за отговор на своя въпрос. Не губеше нищо... Веднъж вече я бяха помислила за луда, даже два пъти, ако се брои и онзи път, когато бе загубила нещо на перона, до който сега очакваше да стигне, и отчаяно молеше същата охрана да отвори бариерата, за да си прибере вещта, която сега я бе срам да назове, защото изхаби толкова нерви не за друга, а за старото плюшено мече на първата си приятелка в училището. Е, какво да се прави... Тогава бе първи или втори курс и подобни неща все още я вълнуваха, пък и Силвър до четвърти курс бе таила любов към подобни плюшени играчки, с които мъгълските деца запълваха стаите си. Разбира се, нейната никога не бе така запълнена, защото покрай вечната война на тема магьосници или обикновени жители на Лондон тя редовно имаше подобна плюшена играчка за минути, докато майка й я донесе и баща й я унищожи, дарявайки я с някоя магическа книга. Така Лия израстна сред книги и това пробудя някаква страст към подобни четива в нея, но уви явно амбицията и интелигентността й не бяха на толкова високо ниво, че да бъде избрана за дадения дом, но това не я натъжаваше, защото от нея се очакваше да бъде на съвсем различно място, а Деа си мислеше, че шапката решава къде да те сложи. Е, технически това беше правилно, но... Боже, защо ли водеше подобни мисли, докато все още изучаваше с пълно любопитство момичето и бе сигурна, че този неин поглед, закован върху момичешката фигура пред нея, вече беше преминал границата на вманиаченост през изминалото време. Светлите й очи бавно се приплъзнаха отново към онзи старинен часовник, който показваше колко още остава до края на тази нелепа ситуация и май за първи път Силвър изпита шок от изминалото време. Цели петнадесет минути се бореше с мислите си, гледайки право в момичето... Това не бе никак добре, но поне вече бе сигурна, че може да попита и нея за отговора.

- Дали има и друг начин, за да се стигне до перона, освен през бариерата? - гласът й прозвуча крайно нетипично и съвсем обикновено, сякаш току-що бе съобщила, че днес се закусила в препечени филийки, дори и да не бе така. Тази сутрин Делфия не бе закусила. Пропусна това важно занимание в бързината, въпреки че беше подранила с около четири часа. Е, сега пропуснатата закуска си отмъщаваше, защото поне от час Деа страдаше от силни коремни болки, които допълнително влошаваха настроението й, което си бе разрушено от дългите часове на гарата. Всеки момент се очакваше киселата физиономия да загрози лицето й, а вероятно някой във влака наистина щеше да бъде изненадан от нейния инат. Поредният лек спазъм в стомаха й я накара да се присвие леко и за се намуси за миг, а тихото къркорене отекна като гръм в главата й. Да беше уникална гледка в този миг и от това я хвана още повече яд на самата себе си, защото тя бе виновна да се държи толкова нетипично в момента и да се чувства толкова неловко.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Kate Woodstock
Префект
avatar


Лична страница
Потребителско име в Pottermore: ```

ПисанеЗаглавие: Re: Бариерата, водеща до перона   Пет Сеп 02, 2011 5:23 pm

Вечерта преди отпутуването за Хогуортс,почти не можах да мигна.Постоянно се въртях,мислех и проверявах дали не съм забравила нещо и нищо чудно,че преди да си взема душ сутринта,не изглеждах много добре.Когато мама ме видя,си помисли,че съм излизала някъде късно вечерта.И ми отне доста време да я разубедя...че единственото нещо,което ме интересуваше бе да се върна в училището.А и мъгълските ми приятели си мислеха че просто заминавам в колежа,както и те...нищо не можех да им споделя.Но все пак бяхме приятели.
Когато с мама излязохме на перона,оставаха не повече от 30 минути.Колата ни се беше развалила по пътя,затова се наложи мама да ни телепортира с магия,тъй като и двете и понятия си нямахме от мъгълски коли.А и мама даже не можеше да шофира-правеше го с магия.Въпреки,че баща ми беше мъгъл,тя ми казваше,че и тогава нищо не е можела да прави по такъв начин.Все нещо бъркала...и накрая се отказала.
Спомних си първото си идване тук...бях на 11 и за съжаление трябваше сама да се справям с пътуването си тогава.Бях отишла при работника в синя униформа,с надеждата да намеря перона,за който мама не ми беше обяснила как да стигна до него.А униформения се засмя и каза нещо от рода на:"Вие деца не сте наред!На всеки 1 септември,пристигат шури деца със сови,които искат да стигнат до несъществуващ перон"...-тогава се бях почувствала много зле.Като мъгълка.
-Готова ли си,Кейт?-попита ме мама,като застанахме пред бариерата на перон 9,3/4 ,усмихната.Боже колко се радвах да я виждам такава...в повечето ми спомени,които имах от дете,мама все беше тъжна...заради мъгълския ми баща...който ни напусна със сестра ми.
-Да!-усмихнах й се,стиснах ръката й,а с другата ми свободна ръка затиках количката пред мен,а совата ми Пи-джей защрака с клюн нетърпеливо и излязохме на перона.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Бариерата, водеща до перона   

Върнете се в началото Go down
 
Бариерата, водеща до перона
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Harry Potter fan forum :: Преди училище :: Перон 9¾-
Идете на: