Harry Potter fan forum

 
ИндексPortalВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
» Nick`s house
Съб Дек 29, 2012 7:43 pm by Нора Лопес

» Станете приятели
Пон Юли 16, 2012 11:32 pm by Алекс Найт

» Ани Хол
Вто Май 08, 2012 1:27 pm by Annie Holl

» Около езерото
Съб Мар 17, 2012 8:27 pm by Нора Лопес

» По коридорите
Вто Мар 13, 2012 1:56 pm by Никълъс Грийн

» Въпроси [игра]
Пон Фев 20, 2012 6:55 pm by Ерик Снейп

» На кой герой се оприличавате?
Пон Фев 20, 2012 6:55 pm by Ерик Снейп

» Кой беше последният филм, който гледахте?
Пон Фев 20, 2012 6:54 pm by Ерик Снейп

» Да преброим до 7777
Пон Фев 20, 2012 6:54 pm by Ерик Снейп

Top posters
Kate Woodstock
 
Пандора Лиманс
 
Кейт Грейнджър
 
Нора Лопес
 
Касандра Грас-Уейл
 
The Headmaster
 
Роуз Уизли
 
Джаки Потър
 
Ривър Ларош
 
Себастиян Дивайн
 
Дати на изпитите
05 декември
Трансфигурация
Пророкуване

06 декември
Отвари
Аритмантика
07 декември
Билкология
08 декември
Вълшебство
Мъгълознание
09 декември
История на магията
 Древни руни
10 декември
Защита срещу Черните изкуства
Астрономия
11 декември
Грижа за магическите създания
Летене
Магьоснически наръчник

Смъртожадни
с•к•о•р•о

Вижте нашите приятели:


Тук станете наши приятели.
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 2 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 2 Гости

Нула

Най-много потребители онлайн: 14, на Чет Сеп 08, 2011 7:39 pm
Statistics
Имаме 116 регистрирани потребители
Най-новият потребител е julka9818

Нашите потребители са написали 5451 мнения in 339 subjects

Share | 
 

 По коридорите

Предишната тема Следващата тема Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2
АвторСъобщение
The Headmaster

avatar


ПисанеЗаглавие: По коридорите   Пет Авг 26, 2011 10:27 am

First topic message reminder :

Видяхте ли как тази броня ви кимна? А чувате ли разговори от портретите? Това несъмнено не са единствените любопитни неща, на които ще попаднете, ако тръгнете по коридорите в "Хогуортс".
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://harrypotter.ohmylife.net

АвторСъобщение
Себастиян Дивайн
Префект
avatar


Лична страница
Потребителско име в Pottermore:

ПисанеЗаглавие: Re: По коридорите   Пет Ное 18, 2011 4:46 pm

Най -сетне стълбищетпо се спря и Бастиян стъпи върху неподвижния под. След като стълбището отново се завъртя в другата посока, грифиндореца осъзна, за пореден път, че е сгрешил и нищо, че това беше редовната му постъпка - грешките- той се бе изнервил и ядосал от всичко това. Нямаше ли най-сетне да запомнеше нещо толкова простовато, че да влезе и в неговата глава.А и деня вече започваше да става странен. На всичкото отгоре, може би от седмица не можеше да се засече с Кейт, която благоволи да му отдаде своето внимание, след като той беше непоносимо дразнещ със своя меланхолизъм. Това не беше всичко, колкото и да се мъчеше, не успя да забрави някои ругатни, които беше чул и беше повтарял доста пъти на немски, за да не се разберат, и сега просто се опитваше да ги спре , за да не излязат от устата му. Не, не беше от стълбищата, беше просто от необозданото му настроение, което вбесяваше дори и Бастиян. самият него. колко дразнещо отново беше това.
Тръгна напред по коридора, който очевидно беше избрал за свой път. Нямаше работа в общата стая на Грифиндор, нямаше намерение да пише домашни или да учи, нямаше с кого да се състезава по това отношение, нямаше нищо какво да прави, затова реши, че неговите крака биха благоволили да го отведат някъде, където можеше просто да се наслади на това, че не искаше да прави каквото и да е, да върши някоя работа, дори ако би му помогнала, но всъщност с какво?; можеше да стои така и да се взира, да не открие нищо обаче, все пак можеше да продължава така.
През Бастиян минаха два духа, приветливо настроени, защото го поздравиха, задминаха го няколко ученика, които се бяха разговорили, а той самият усещаше колко старнно изглеждаше сам. Къде беше другата половина?
Опря се о стената, като почувства хладината й през гърба си, стигаща до белите му дробове, спираща всякакъв вздух. Но въздух имаше, просто бе нужен.
Прокара пръсти през косата си и затвори само за един миг очи. След като ги отвеори отново осъзна нещо- беше осатнал сам. отново? Отново ли бе останал наполовина?
Липсваше му нещо, но нямаше напредстава какво е то. Все е едно заклет пушач да търси...дрога може би. Лошо сравнение.
Стъпки, стъпки. Стъпки!
Извади плавно пръчката си. Незнайно защо, може би от акустиката на празното помещение, стъпките бяха тежки, но сякаш не идваха от масивен човек. Отново не можеше да преценява добре. Зеленикавите очи се впиваха в мястото, от където би трябвало да издват тези стъпки. Плавни, тежки, грациозни, като в контраст. Изпълващи помещението.
Усети как няколко ученика минаха на групичка в другия край на коридора. Облегна се на дясното си рамо о стената, така че лявата му ръка, държаща пръчката да бъде срещу стъпките. Да, това беше новата незнайна фигура, силует - стъпките. Те самите я образуваха. Ръката му беше плътно до тялото, след което само вдигна с дланта си пръчицата нагоре. Незнайния силут се показа. Стъпките просто се спряха, а пръчката на Бастиян беше вдигната. Каква бе тази защитна реакция? От какво се плашеше? Ха, или от каго?!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Нора Лопес
Префект
avatar


Лична страница
Потребителско име в Pottermore: FangPixie166

ПисанеЗаглавие: Re: По коридорите   Пет Ное 18, 2011 5:33 pm

Троп-троп; троп-троп; пуф.
Усещах всеки поглед, който се заковеше на мен, когато минавах покрай тълпите ученици - изкуствени, безизразни и с насмешливо изражение, те пренебрежително ме наблюдаваха, докато гневно тропах с тънките, малки токчета на черните ми боти. След всеки получен презрителен поглед въздишах дълбоко и раздразнено и забързвах крачка. Исках да се махна от този затвор. Не, може би повече исках да смажа префърцунените им физиономии, но няма значение.
Не знаех накъде отивам, а и честно казано, в този момент хич не ме интересуваше. Толкова ли беше грешно, дори невъзможно човек да желае да бъде спокоен и щастлив поне за един момент?
Последната седмица премина някак странно, като в мъгла, и сега все едно не присъстваше в спомените ми. Нямах идея какво съм правила, с кого съм говорила, и дори какво съм учила (което беше леко неудобно и обезпокояващо). Може би .. може би съм била толкова погълната от личните си проблеми, че се бях затворила за света около мен. Уф. Това обясняваше държанието на другите към мен - напоследък ме зяпаха, сякаш съм особнячка. От три дни насам се движех абсолютно сама, с изключение на приятелката ми Ривър, с която се засичахме от време на време. Момичетата, с които преди дружах, сега като че ли ме избягваха. На закуска, когато ги приближих, за да се опитам да се включа в разговора им, те започнаха да се кикотят и да си шепнат, сякаш това, което обсъждаха, беше строго секретно и погледите им чисто и просто казваха: "Не си желана тук, махай се. Не се бъркай в това, което правим."
Толкова бях вглъбена в мислите си, че се стреснах от внезапното изхилване на три едри момчета. Едва накарах краката ми да продължат да вървят. Боях се, че ако спра, щях да ги напсувам както подобава. "Не бъди глупава" - казах си. "Има много по-важни неща, за които трябва да мислиш."
Завивах по тъмни коридори, изкачвах се по стълбите и като че ли те определяха посоката ми. След половин час обикаляне из тази част на училището вече бях уморена и исках да поседна някъде. И както взимах решително един завой, подскочих при вида на едно момче, облегнало се на дясното си рамо. Чудесно, още един, който да ми се подиграе или да ме обиди. Твърдо продължих напред, но той се прокашля. Сепнах се и се обърнах.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Себастиян Дивайн
Префект
avatar


Лична страница
Потребителско име в Pottermore:

ПисанеЗаглавие: Re: По коридорите   Пет Ное 18, 2011 5:57 pm

Продължи. Не забеляза Бастиян, неговото движение, което се успокои след секундата. Не забеляза пръчката, не забеляза готовността му за защита. Но, за бога, каква защита се беше промъкнала в главата на момчето, какво го бъркаше него, че някой искаше да му направи нещо, би го отминал, точно както момичето отмина него. Най-лошото бе, че той не беше изненадан. не, разбира се, че не го бе очаквал, никой не очаква такава реакция.Ала сякаш и тази реакция премина безплътно през Себастиян, който смъкна междувременно пръчката си, прибирайки я на мястото си. Остана залепен още малко до мълчаливата стена, упорито неразговаряща, след което се обърна към вървящото момиче. Токовете й бяха издавали тези тежки, но грациозни стъпки, които показваха...ярост. И сякаш не прилягаха на самата фигура на момичето. Не знаеше какво беше лицето й, беше се задълбал надълбоко в себе си, егоист, егоист, за да види какво всъщност беше лицето на околните. Едно общо- да, те бяха една обща фигура на безнадежността на света или по-скоро това, което се опитва да го тласне нагоре, по-напред в космоса. Само дето и опитите бяха трудна и неосъществима работа. И Бастиян се беше включил в това общо лице, той придаваше още една, обаче непозната, черта на обобщения образ на така изваяната фигура, съставена от черти и различни символи, подсказващи за определен характер- съвкупността от другите, всички други, характер, описващи света. Да, света беше едно мясно, където всеки живееше само за да види себе си на по-горно ниво.
Но стига толкова за света.
Той е твърде зает да мисли за нас. ние също не трябва да мислим за него. нек аи ние бъдем заети. С мисли, емоции, всичко, което правим досега.
Той се беше обърнал. Бастиян. Беше се вече опрял на лявото си рамо. Гледаше я. И не казваше нищо, защото сякаш не можеше, което не се дължеше на болното му гърло.Искаше само да привличе вниманието й върху себе си.
Егоист, егоист!
Изкашля се, а след като тя се обърна, той просто каза едно свое разсъждение, подтиквайки я да говори. Светът се нуждаеше от думи, както и Себастиян, които би напълнили така бедния му речник, запас от няколко думи, с които той се изразяваше, които обаче се увеличаваха, след като някой му кажеше нещо.Което беше объркващо. И странно.Превръщаше се в една капка вода, която се опитваше да влезе в морето, да се слее с другите, във едно цяло или иначе казано -вода. Водата беше цялото слово, което човекът е могъл да изкаже през годините си. Капка по капка, дума по дума. И така той проявява себе си като слаб човек, притежавайки своята душа само в думите. Една теория. Другата - силен, за да говори.
-Изглеждаш сякаш искаш да потопиш света на дъното на океана - каза той, което трябваше да значи,,Изглеждаш ядосана". Нужни ли бяха толкова много думи?
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Нора Лопес
Префект
avatar


Лична страница
Потребителско име в Pottermore: FangPixie166

ПисанеЗаглавие: Re: По коридорите   Пет Ное 18, 2011 7:12 pm

- Изглеждаш така, сякаш искаш да потопиш света на дъното на океана.
Момчето не изглеждаше от онези разговорливите, наричани "душата на компанията" или нещо от този сорт. Не, той все едно щеше да направи всичко, само и само да не се налага да провежда какъвто и да е било разговор с каквато и да е била особа. Като че ли беше дошъл тук, за да избяга от другите. Имаше замислено изражение, изучаваше ме. Не разбирах защо ме беше заговорил - не беше трудно да отгатна, че и той като мен има проблеми.
Смръщих се. От тези думи не се почувствах по-добре, напротив - стана ми още по-гадно, криво и унило. Не исках до края на дните, прекарани на това място, хората да ме знаят така, или пък да смятат, че все нещо не ми е наред. Просто ме виждаха в определен етап от живота ми.
Обикновено бях лъчезарна, усмихната и дружелюбна. Сприятелявах се бързо, но трайно. Помагах и винаги получавах помощ от другите, когато имах нужда от нея. Винаги имаше някой до мен, който да ме успокои и да ме каже "Не се безпокой, този път всичко ще бъде наред, аз съм тук и няма да те изоставя". Тези думи бях чувала многократно и повечето пъти не съдържаха капка искреност. Чувах ги, когато не ми трябваха, а сега, когато отчаяно се нуждаех от приятел, бях сам-сама. За Бога, в какво ме беше превърнало великото училище за вълшебство Хогуортс?
Не се усетих как проговарям:
- Може и да е вярно, но като че ли повече искам аз да се потопя на дъното на океана, далеч оттук.
След няколко секунди краката ми не издържаха и рухнах на пода. Строполих се с гръм и трясък и повечето госпожи и господа от картините започнаха да се оплакват и да ми хвърлят гневни погледи. Токчетата се прегънаха и почти се скършиха. Напосоки хвърлих книгата с жълта корица, която носех навсякъде, когато се почувствах тъжна, и тя тъжно тупна върху прашния под. Подсмръкнах нещастно. Гневно изтрих сълзите, които се търкулнаха по розовите ми бузи. "Недей, спиралата ти ще се разтече. Трябва да бъдеш силна, дръж се като такава. Не позволявай и не карай хората да те мислят за ревлива слабачка."
Напразно се опитвах да убедя себе си, но не се получаваше.
След две минути забелязах, че момчето все още стои, подпряно на стената. Сега по-скоро ме гледаше изненадано. Побързах да поправя грешката си, преди да ме е помислил за откачалка.
- Ъм, извинявай. Май не трябваше да виждаш това. Нервните ми кризи са нещо рядко и в повечето случаи са нелепи. Съжалявам, сигурно и ти си имаш проблеми и не ти се слуша за някаква глупачка като мен.
Мислех, че ще си тръгне, но вместо това той се приближи и седна до мен.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Себастиян Дивайн
Префект
avatar


Лична страница
Потребителско име в Pottermore:

ПисанеЗаглавие: Re: По коридорите   Нед Ное 20, 2011 4:22 pm

След този нещастен вик на тъгата, който се изразяваше в падането на момичето, как краката й не удържаха тежестта, която може би случайно бе поела върху себе си и която не можеше да предаде никому, последва плачът на тази тъга. Само няколко сълзи, че да покаже , че е там, да се останови на едно определено място или прсото да даде своя зов за помощ. Ала колко мълчалив беше зовът!След малко обаче, след това кратко нещастно мълчание, се появиха и виковете на разсърдените персонажи по картините. Бастиян реши съвсем да избегне момента, в който ще ги удостои с вниманието си, дори не им хвърли кос, сърдит поглед, че да ги прекъсне.Ала те спряха сами, решавайки, че просто нямаше смисъл, знаейки, че е бяха чути, както повечето от хората. Имаше някакво скрито сравнение, а може би и образният паралелизъм - изкуство, човек- даваше идеята за сравнението. Обаче очи или трябваше да имаш за да го видиш?Или по-скоро чувството да го виждаш, колко ли тругно може да бъде това? Някой опитваше ли се въобще?
След мълчание крачките на Бастиян звучаха силно. ПОбувките му меко и пак тежко допираха, докосваха пода и се отделяха, а звукът пробиваше въздуха, за да достигне до другата стена, да се удари и отново да изчезне в небитието на тъгата. Но за каква тъга, общо взето, ставаше дума? Наистина, каква тъга! Или нещастие! Те се допълваха и се съчетаваха.Те бяха просто едно.
Бастиян беше решил да отиде до момичето, след което беше седнал. Главата й беше приведена, така че сега грифиндорецът не можеше да види чертите и цялостното лице, съчетанието от различните извивки, придавайки характера,от който се нуждаеше личноста, а виждаше само косата на ученичката. Опитваше се да накара очите си да го видят, да разберат каква е тъгата. Абстрактно понятие, морална или материална ценност у момичето.
Което ,впрочем, трябваше да се казва Нора.
Информация от бала за Хелуин. Незначителна информация.
Нора.
-Нора - повтори той на глас, за да съобщи, че знаеше името й. Беше важно да се знае притежателят на името или обратното. Просто подробност.И все пак - важно.- Нелепостта е в основата на всяка истина. Може би. А проблемите - всички имат такива, а от тях трудно се бяга, за разлика от всичко друго. Чуждите проблеми са по-тежки от собствените - започна да разсъждава Бастиян на глас. -Говори - продължи той.
Ето как изглеждаше всичко това от страни - нелепо. Едно момиче. Едно момче. Момичето е на земята, съкрушено от собствените си мисли, пшроблеми, чувства и прочие, момчето се представя като порцеланова кукла, която няма нито едно от изброените, притежание на момичето. И все пак умееше да слуша и искаше да слуша, защото така предполагаше, че щеше да добие нещо , което му трябваше , за да бъде човек. Нелепостта беше в истината, а това беше самата истина.
Очите му - топло сребро, което се разтичаше от топлината, сгряваше, омекотяваше удъра на живота и го правеше не толкова болезен, колкото всъщност е. Никой не го чувстваше толкова силно, защото до всекиго имаше някого, когото да бъде винаги там, за да го спре, удъра.

Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Нора Лопес
Префект
avatar


Лична страница
Потребителско име в Pottermore: FangPixie166

ПисанеЗаглавие: Re: По коридорите   Пон Ное 21, 2011 1:09 pm

-Нора. Нелепостта е в основата на всяка истина. Може би. А проблемите - всички имат такива, а от тях трудно се бяга, за разлика от всичко друго. Чуждите проблеми са по-тежки от собствените. Говори.
Нямах представа откъде знае името ми. Не познавах това момче, нямах понятие откъде е, каква музика обича да слуша или какъв характер има. Практически Бастиян (спомних си името му - Себастиян - като се разрових из беглите спомени за онази нощ на Хелоуин. Но много хора след това го бяха нарекли Бастиян и реших, че така му харесва повече) ми беше непознат. Най-разумното нещо, което можех да направя, е да си тръгна оттук, да се обадя на мама или някоя от сестрите ми и да поговоря с тях - те щяха да ме разберат и да ми вдъхнат сили. Не беше логично да искам обратното. И колкото и да се опитвах да убедя себе си веднага да се разкарам, не успях. Някакво вътрешно гласче ми подсказваше, че ако разкажа това, което не съм казвала никому, на един произволен човек (който по случайност се оказа такъв с проблеми и на своя гръб), ще се почувствам по-добре и вече няма да ми тежи. И направих това, което всеки един би направил - следвах инстинктите си.
Не знам откъде намерих думи да започна, нито имах представа какво е изражението му, докато говорех. Бях забила поглед в яркочервените си нокти, играех си с крайчето на шала и не смеех да погледна нагоре, но след малко това, което разказвах, придоби повече смисъл, а думите ми станаха някак уверени и дори спокойни. Атмосферата като че ли се разведри. Дори онези префърцунени дами в картините не се сетиха да ме смъмрят.
След като свърших, облегнах главата си на хладната стена и въздъхнах дълбоко, но успокоено. Току-що бях разкрила същността си на непознат, но не се чувствах странно. Това, което най-много ми направи впечатление, е, че чувствах сърцето си леко - не както преди, сякаш нещо ме задушаваше и не ми даваше мира. Поех си дълбоко дъх и изненадано изтъкнах:
- Чувствам се .. облекчена.
Бастиян все още не беше проронил дума. Обърнах се към него, мислейки си, че твърде много съм прекалила, но той се усмихваше.
Беше мой ред да задавам въпросите.
- Ами ти? Какво те мъчи, Бастиян?
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Себастиян Дивайн
Префект
avatar


Лична страница
Потребителско име в Pottermore:

ПисанеЗаглавие: Re: По коридорите   Пет Ное 25, 2011 6:30 pm

Сякаш думите биха премахнали един, поне един, от онези спомени. И като казвам онези - наистина имам предвид далечни , незнайни спомени, които просто биваха кръщавани ,,онези" . И продължаваха с това си свое наименование своето пътуване между пространството, макар че на човек му се струваше, че те просто си стоят с него, стоят в главата му и просто няма никакъв шанс да се отърве от тях. Само дето не беше така.
Усещали ли сте една необичайна празнота? Просто празно пространство между вас и в главата ви?Спирате за миг своето ежедневие, сядате някъде, оглеждате се и се чувствате толкова отпуснати, усещате пространството, буквално, след което вече се осъзнавате, че всичко това е преминало през вас, и започвате да размишлявате над тези чувства. Накрая вече ви писва да мислите, защо по дяволите, става така и отново се отпускате в пространството, което пък ви обгръща. Цялостно.
Усещали ли сте го?
А сега?
Сякаш думите биха го отървали от...
-Миналото. Може би това моят проблем, даже не е проблем - за разлика от Нора, може би, той чувстваше стегнатост, не отпускане, заради говоренето. Не, определено не го усещаше. Това какво би значело?Че той беше просто някакъв, един затворен човек, който просто се опитваше да постигне нещо в своето емоционално разбивтие, развитието на речника си ( защото усилено се мъчеше да говори колкото си можеше повече) и всичко, което беше здраво заключено в своето спиращо развитие. -Какво да кажа?! Всеки си има минало. На някои то е поглеждано през розови очила, при други по-затъмнени, ако мога така да се изразя. На мен...розови очила не ми отиват - засмя се той на своята метафора, сравнение или както искате го наричайте. Беше просто израз, който му дойде моментно. -Ала не търся съжаление. Не ми стрябва, просто е така и няма какво друга да направя, освен да бъда тихо примирен с това. и се спрявям, защото вече усещам , че това ще ми стане специалност. Търпение, смирение, чакането - в това съм добър, само дето понякога всичко това не ми понася... - каза той и вдигна рамене. Колко спокойно беше лицето му! Устните му единствено се раздвижваха, когато говореше, страните му бяха приели своя по-тъмен цвят на кожата, който се свеждаше малко над този като на руснаците - сякаш прозрачна- или на германците - също така бяло-прозрачна, но сега беше добила някакъв по топъл отенък.
Очите бяха просто там.
И гледаха заобикалящия ги свят.
И го обичаха. И го мразеха. Но те бяха там.
-Предлагам ти просто да се откажеш от това ядосване, заради проблемите си. Нито има смисъл ,нито пък трябва да хабиш нервите си. Започни като мен - бъди смирена, колкото и странно да ти се би видяло, ако си личност-бунтар - каза Бастиян и се усмихна, като се обърна към нея.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Нора Лопес
Префект
avatar


Лична страница
Потребителско име в Pottermore: FangPixie166

ПисанеЗаглавие: Re: По коридорите   Сря Ное 30, 2011 8:26 pm

- Предлагам ти просто да се откажеш от това ядосване, заради проблемите си. Нито има смисъл, нито пък трябва да хабиш нервите си. Започни като мен - бъди смирена, колкото и странно да ти се би видяло, ако си личност-бунтар - каза Бастиян и се усмихна, като се обърна към мен.
Замислих се. Всъщност, въобще не бях бунтар - не бях нито агресивна, нито постоянно ядосана, нито раздразнена. Почти винаги слагах спокойното, усмихнато изражение на лицето си, за да не може човекът до мен да не осъзнае какво всъщност се върти из съзнанието ми. Да, вярно е, напоследък гледах много лошо всеки, който ме подминеше, но тази моя реакция беше предизвикана от техните погледи, подигравателни намеци и мимики, с които ме имитираха. Толкова пъти си казвах да не им обръщам внимание и да продължа напред, но не се получи.
Сега обаче се чувствах различно. Сякаш в присъствието на този странен, непознат младеж други мисли започваха да се въртят из главата ми. След моите и неговите думи, не можех да не си задам следния въпрос - ами ако онези правят всичко това само за да ме ядосат? Ами ако тези обиди и жестове са просто една безсмислена игра, в която дори и те не вярват?
Да, Бастиян беше прав. Нямаше да постигна нищо добро, ако отвърнех на подигравките им с подигравки и обиди. Напротив - щяха да ме помислят за още по-нескопосана, по-глупава. А аз определено не желаех това. Имах по-сериозни и важни проблеми, на които трябваше да обърна внимание и за които трябваше да се погрижа. Въздъхнах дълбоко.
- Имаш право. Те определено не са хората, за които искам да мисля постоянно и не смятам, че заслужават цялото това внимание, което така неволно им обръщам.
Бастиян се засмя и кимна. Играеше си с ципа на суичера си и все още беше втренчил поглед надолу, но с този смях като че ли атмосферата леко се разчупи. Докато беше разказвал, забелязах, че като че ли още повече се стягаше, от това, което говори, докато при мен ефектът беше обратен. Това момче определено беше различно от другите, неестествено, но затова пък толкова мистериозно, загадъчно и един вид интересно. Събрах смелост да попитам усмихнато:
- И какво, и двамата ще бъдем смирени и няма да им позволим да се докопат до истинските ни чувства, така ли?
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Себастиян Дивайн
Префект
avatar


Лична страница
Потребителско име в Pottermore:

ПисанеЗаглавие: Re: По коридорите   Съб Дек 10, 2011 5:03 pm

Може би наистина трябва да бъдат...смирени. Но колко простовата звучеше тази дума, особено в ума на Бастиян, който май я използваше често или я прилагаше в своите действия, колкото и да не му се искаше, но накрая му беше писнало да 'мисли' за друга дума.
доколкото до чувствата - ами на никого не му беше позволено да докосва тези На Бастиян, които и без това той самият не докосваше. на никой...може би яа малцна, приближили се въобще до ижцето му, вникнали въобще в думите му и сякаш едва разбрали частица от значението му. Той си падаше по символи и всякакви двусмислени изказвания и не си ги хабеше, ако искаше просто да обърква Но все пак се стараеше максимално да даде жокер на жертвата на думите му, за да могат да го разберат. Ако той сам се разбираше и другите щяха, но имаше случаи, в които той и себе си не осъзнаваше.
Такъв случай беше този момент. Чувстваше се страничен наблюдател, изразяващ своите впечатлени и наблюдения върху учениците, които сега стояха подпрени о студената стена. Която, впрочем, се затопляше от гърбовете им.попиваше от думите и мислите. Едни философски разсъждения.
Убеден , че наистина е искренно това негово действие - той се усмихна в отговор на нейната усмивка. вече беше извърнал главата си към нея и разучаваше лицето й. Отново?
-Вече не съм сигурен за смирението, колкото и убедителен да исках да бях.Но за чувствата - ами...Да, може би няма да е лошо да ги запазиш за себе си...-,,като мен " продължи на ум Бастиян и разшири усмивката- Но не прекалявай - ,,колкото повече-толкова повече" тук не важи.Макар че, не трябва да се преструваш, още по-малко за чувствата си.Не ги приемай като даденост - разучавай ги, научи свойствата им и влиянието им върху другите. Лесно е и накрая става забавно, защото по едно време ще откриеш, че можеш да манипулираш с тях другите - смях. Беше се опитвал. При него не ставаше. Жалко.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Нора Лопес
Префект
avatar


Лична страница
Потребителско име в Pottermore: FangPixie166

ПисанеЗаглавие: Re: По коридорите   Нед Яну 01, 2012 7:30 pm

Думите му съдържаха голяма доза истина, бих казала, но в случая си замълчах и се замислих върху тях. Беше прав - не трябваше да изразявам толкова открито това, което ми тежи на душата. В повечето случаи другите се възползваха от него и го обръщаха срещу мен - тайните ставаха мой враг, моя слабост, моя тежест.
Изведнъж обаче осъзнах, че нямах никаква представа как да се държа. Дали трябваше да се усмихвам фалшиво и изкуствено на воля и винаги да бъда "щастлива"? Знаех, че така след време животът ми ще се превърне в една добре облечена, "благородна" лъжа. Малко по малко щях да придобия облика на един безчувствен и егоистичен човек, по-точно такава, каквито са и другите около мен.
Дали трябваше да страня от хората, да ги отбягвам? Да, така нямаше да ми се налага да се преструвам, но щях да бъда самотна. Много, много самотна. Нямаше да има и един човек, на когото да разчитам и който да ме подкрепя в трудни моменти.
Накратко, не знаех как да постъпя, не знаех кое е правилното решение на проблема ми. По-вероятно беше да се объркам от собствените си мисли и да не стигна до никъде.
Погледнах към Бастиян. Лицето му беше уверено, нямаше и капчица колебание в изражението му - беше сигурен в себе си и бях убедена, че във всеки един момент имаше план, знаеше как да постъпи и кое да избере. Въздъхнах нещастно. Колко много исках да бъда като него - да не се интересувам от хорското мнение и да си живея живота както на мен ми харесва.
По инстинкт погледнах часовника си - минаваше три и половина.
- По дяволите - измърморих ядосано. - Закъснявам за трансфигурация.
Набързо събрах разпиляните си вещи от пода и се изправих припряно.
- Съжалявам, трябва да тръгвам. Беше ми много приятно да си поговорим. Мисля, че вече ми е по-леко. Благодаря ти - добавих усмихнато.
Той кимна и каза:
- Върви. Не бих искал да разбера какво ще си те случи, ако закъснееш още малко.
Засмях се, след това забързано се запътих към общата стая на Хафълпаф, за да взема учебниците.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Нора Лопес
Префект
avatar


Лична страница
Потребителско име в Pottermore: FangPixie166

ПисанеЗаглавие: Re: По коридорите   Сря Фев 08, 2012 6:14 pm

Седнах на пода, кръстосах крака и отворих книгата.
След пет минути ядосано въздъхнах и се облегнах на студената камена стена. Не можех да се концентрирам върху съдържанието, а все мислех за него. Трябваше да си избия това от главата, не си заслужаваше.
В последните няколко часа се опитвах да избегна населени места като Голямата зала, игрището, езерото. Опасявах се, че някой ще ме открие, а честно казано, исках да бъда сама.
Посетих соварника и там прекарах половин час. Совите бяха безмълвна, но много приятна компания. Приличаха на смирен съюзник - можеше да им споделиш тайните и мъките си, а те нямаше да те издадат.
Отбих се и в кухнята, където с позволение си взех две кифлички с шоколад и голямо кафе. Ухаеше невероятно. Поседнах на една масичка, за да похапна, но скоро след това най-учтиво ме изгониха.
Сега вече нямаше къде да отида, затова реших да се разходя из коридорите. Нямах желание да се върна в общата стая на Хафълпаф, защото Ривър вероятно щеше да е там. В момента просто исках да бъда сама, за да се успокоя и да помисля върху това, което се случва.
Никак не ми беше приятно да правя такива изцепки в библиотеката, но като че ли нещо в сърцето ми изщрака и някой друг действаше вместо мен. Истината бе, че ми беше писнало от такива ситуации, в които все едно не ме забелязват, все едно не знаят, че съм там, че съм до него, и продължават с лъжливите си мимики и действия. Това се случваше неколкократно и той определено не правеше нищо, за да го спре. Е, явно обичаше да бъде център на вниманието, но аз определено нямаше да търпя подобно нещо, казах си наум.
Чуха се припряни стъпки и на ъгъла се появи Ник. Изпуфтях раздразнено, станах набързо, взех си книгата и се обърнах на другата страна.
- Хей, Нора, за бога, почакай. Какво ти става?
- Какво ми става ли? Нищо, не се притеснявай. Просто не смятам, че е уместно да се държиш така - усмихнах се лицемерно.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Никълъс Грийн

avatar


Лична страница
Потребителско име в Pottermore:

ПисанеЗаглавие: Re: По коридорите   Сря Фев 08, 2012 7:07 pm

-Хей, Нора, за бога, почакай. Какво ти става-попитах.
-Какво ми става ли? Нищо, не се притеснявай. Просто не смятам, че е уместно да се държиш така-каза Нора и се усмихна лицемерно.
-За какво говориш? Заради Алекс ли е?
-Не само заради нея, заради всичките ти приятелки...-отвърна тя.
-Но защо? Какво му е лошото да имам момичета приятелки - попитах отново.
-Нищо, но ме дразни това, че даже ти е приятно да си в тяхно присъствие. Не искам да бъда незабележима за момчето с което съм.
-Ти никога няма да си незабележима за мен, Нора. Никога...-казах. - Прости ми.
-Не, Ник. Не мога да ти простя-каза Нора, изправи се и тръгна нанякъде.
-Нора, недей...-извиках, но тя не ме
чу.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Нора Лопес
Префект
avatar


Лична страница
Потребителско име в Pottermore: FangPixie166

ПисанеЗаглавие: Re: По коридорите   Чет Фев 09, 2012 7:52 pm

Решено закрачих, но след миг той ме настигна стисна ме за раменете и силно ме обърна.
- По дяволите! Защо винаги изкарваш мен виновен? Какво съм направил? Защо разваляш нещата, когато сме толкова щастливи? - изкрещя той.
Застинах изплашено. Не го бях виждала толкова ядосан и никога не ми беше викал.
- Не обвинявам никого и не те изкарвам виновна - казах тихо. - Просто смятам, че не е редно да продължаваме така. Ще е по-добре, ако си дадем малко свобода, ако не се виждаме.
В очите му проблесна огромно огорчение.
- За колко време смяташ, че този проблем може да се реши? Нора, наистина ли смяташ, че ще сме по-добре, ако сме разделени? Та ние се обичаме! - каза той гневно и силно ме прегърна.
Една сълза се търкулна по бузата ми. Знаех, че ще ми е ужасно трудно да бъда далеч от него, но трябваше да преоткрия целите си, да разбера какво искам и какво се върти в главата ми.
- Не го отричам. Просто .. за няколко седмици ще е добре да не се виждаме. Така е по-добре за мен. Моля те .. само няколко седмици.
Отдръпна се от мен, сковано кимна и се отдалечи. Още сълзи потекоха от очите ми и побързах да стигна общата стая на Хафълпаф. Припряно се качих в стаята, свих се на леглото и хубаво си поплаках.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Ривър Ларош

avatar


Лична страница
Потребителско име в Pottermore: IceNight168

ПисанеЗаглавие: Re: По коридорите   Нед Фев 19, 2012 7:42 pm

С Нора се облякохме много бързо още в стаята й и после решихме да отидем на закуска, защото момичето щеше да я търси. По някакво неизказано общо съгласие не минахме по главното стълбище и претъпканите с ученици коридори, а по по-тъмните и изоставени коридорчета, осветявани от някой и друг фенер.
Ръцете ни бяха стиснати и стъпките ни отекваха навсякъде. Спомените от вечерта ме заливаха. Устните й наистина бяха много горещи предната нощ. Притиснах се в нея, защото тъмните каменни стълби и пътища бяха леденостудени.
Стигнахме до тунел, в който нямаше и една светлинка. Ръката ми заопипва за магическата пръчка, която трябваше да бъде в джоба ми, но я нямаше там. Опитах се да напипам тази на Нора, но вместо това ръката ми се оказа на задните й части. Щипнах я игриво и продължихме в тъмнината. След няколко минути препъване аз най-накрая успях да се строполя на земята. Нора ми помогна да се изправя, но усетих как страстите от предната вечер ме обхващат. Притиснах я до стената. За такова малко момиченце бях доста силна. Държах едната й ръка прилепена за камъните над главата й, но другата беше оставена свободна да прави каквото иска. Тя скоро намери място на талията ми, където се движеше нагоре и надолу леко, карайки кожата ми да настръхва.
Зацелувах рамото, врата й, обходих цялото й лице с целувки, а накрая езикът ми обходи плътните й устни. Нора изстена тихо. Скоро се целувахме. Всичко беше по-истинско от предната вечер, може би защото бяхме трезвени. Усещах топлината й, мириса й на ягоди. Ръката ми се плъзна под блузата й. Вероятно бях много студена, защото при допира Нора подскочи. Буквално се извиваше под пръстите ми. Скоро и нейната ръка се намери под моя пуловер. Целувките ни ставаха все по-диви и необуздани. Блузата й беше наполовина свалена, а аз целувах корема й. След секунда тя изпъшка и се свлече на земята, където продължихме играта още малко.
- Нора, не мисля, че това е много полезно за нас, но, мамка му, добра си. - Прошепнах й, облизвайки ушната й мида и захапвайки възглавничката.
Сега беше неин ред да ме измъчва. Русокоската смъкна връхната ми дреха и ризата и останах само по сутиен и вратовръзка. Момичето ме притегли, дърпайки ме за нея, и буквално заби зъби във врата ми. Беше възбуждащо и болезнено едновременно. Започна да дращи гърба ми, а устните й смучеха над ключицата ми. Знаех, че там ще остане лилаво-синьо петънце, което да крия поне седмица. Ръката й масажираше долната част от тялото ми, приближавайки се до.. дамските ми части. Да, така ги нарекох. Все пак се спря и пъхна езика си в гърлото ми, сякаш искаше да ме изпие цялата. Двете стенехме заедно, докато телата ни бяха преплетени едно в друго. Усетих, че не издържам, но нямаше как това да се случи в тъмния коридор. Едва се отлепих от нея, целувайки я за последно.
- От предишните ти разкази не бях останала с впечатлението, че си такава тигрица. - Прошепнах, защото бях останала без сили. Нора се засмя, преди да обходи с ръка гърдите ми и да ми помогне да навлека дрехите си. - Другият път намали страстите, моля. - Ухилих се в тъмнината.
- Каза Ривър, която почти ме изяде в опитите си да ми свали панталона. - Отвърна тя.
- Туше. Трябва да се изкъпем, струва ми се. Вир вода съм.
- Това... Не те ли възбужда? - Каза Нора, захапвайки леко врата ми отново, преди да тръгне в посоката, откъдето бяхме дошли.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Нора Лопес
Префект
avatar


Лична страница
Потребителско име в Pottermore: FangPixie166

ПисанеЗаглавие: Re: По коридорите   Съб Фев 25, 2012 6:19 pm

Вървях бавно и като че ли уморено.
Всякакви мисли преминаваха през мозъка ми, всякакви думи, всякакви спомени. Имах чувството, че главата ми ще експлодира, ако не се успокоя малко.
След няколко изминати коридора краката ми поддадоха. Седнах в едно малко ъгълче, на стените на което висяха няколко картини.
Разплетох косата си и прокарах пръсти през нея. След това събух ботите си и се отпуснах назад.
Последната седмица мина монотонно. С Ривър се отбягвахме няколко дни, след което мълчаливо се съгласихме да забравим случилото се (всичко, което се случи между нас) и да си бъдем просто приятелки. Не мислех, че това ще ми е толкова трудно.
Беше неловко, много неловко, и понякога ме натъжаваше. Припомних си случаите, в които ръцете ни се бяха докоснали случайно, при което и двете се бяхме отдръпнали припряно, думите, които сякаш не искахме да сме изричали ..
Ядосвах се на себе си. Бях позволила това да се случи и съответно се бях отдалечила от най-добрата си приятелка. Сега бяхме с нея като непознати, понякога се и държахме като такива. Питах се какво ли се случи с онези две свободни момичета, които не се интересуваха от нищо. Липсваха ми миналите седмици, когато нямахме задръжки и нямаше никакви стени помежду ни, когато си споделяхме всичко и се чувствахме като кръвни сестри.
Нещо влажно привлече вниманието ми и с изненада изтрих сълзите по бузите ми. Но след тях последваха още и още. Обгърнах коленете си с ръце и заплаках тихо. Какво беше станало с мен? Чувствах се толкова объркана. Мислех за Ривър, но все още мислех и за Ник, все още го обичах .. Не знаех как съм успяла да забъркам такава каша и определено нямах представа как да я поправя.
Нечия сянка ме накара да погледна нагоре.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Никълъс Грийн

avatar


Лична страница
Потребителско име в Pottermore:

ПисанеЗаглавие: Re: По коридорите   Съб Фев 25, 2012 6:45 pm

След вечеря тръгнах към общата стая на Грифиндор. Качвах се по стълбите и размишлявах. На 3-тия етаж чух някакви хлипове. Обърнах се и видях онова русо момиче, което все още обичах - Нора. Приближих се, а тя вдигна глава и каза:
-Какво правиш тук? Не трябва така да ме виждаш..
-Какво става с теб? Защо плачеш - попитах. Отместих кичур от русата й коса, за да видя лицето й.
-Нищо, просто..няма значение..-каза и изхлипа.
-Можеш всичко да ми кажеш. Сигурен съм, че ще разбера - отвърнах и се усмихнах.
-Не мога да ти кажа, Ник..-продължи да плаче тя. Късаше ми сърцето, когато плачеше.
-Но аз искам нещо да ти кажа - наведох се към нея, целунах я по бузата сладко и й прошепнах: -Аз все още те обичам, Нора.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Нора Лопес
Префект
avatar


Лична страница
Потребителско име в Pottermore: FangPixie166

ПисанеЗаглавие: Re: По коридорите   Нед Мар 04, 2012 9:50 pm

Думите му още повече ме натъжиха и още по-големи сълзи закапаха от зачервените ми, подпухнали очи.
Ник се намести до мен и ме притисна до себе си.
- Хей, хей, плашиш ме. Знаеш, че като нямам представа какво ти е, няма как да ти помогна, нали? - каза ми той леко усмихнат, докато ме галеше по лицето.
Подсмръкнах нещастно и с ужас осъзнах, че докато бях подпряла главата си на рамото му, съсипвах и ризата му. Отдръпнах се виновно, но той не ми позволи, а само поклати глава.
- Въобще не ме интересува. Единственото, което има смисъл, си ти.
Въздъхнах.
- Не е толкова лесно, Ник. Аз..
Той се обърна рязко към мен.
- Да не би да има друг?
- Разбира се, че не. Как можеш да си го помислиш? - казах раздразнено, но и леко виновно. Технически не го бях излъгала, нали? Ривър беше момиче, доколкото си спомням..
- Тогава какво има? - попита той припряно.
Обърна се към мен, хвана брадичката ми и приближи лицето ми. Устните ни бяха на сантиметри един от друг и се изкушавах да съкратя разстоянието между нас.
Той усети желанието ми и нежно ме целуна. Тази сладка целувка ме накара да въздъхна замечтано.
- Моля те, не искам да мислиш за други неща. Ние се обичаме и това е единственото, което е от значение: аз и ти. Моля те, повярвай, ние сме от значение и аз няма да го пон..
Той не успя да довърши, защото вече го целувах страстно.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Никълъс Грийн

avatar


Лична страница
Потребителско име в Pottermore:

ПисанеЗаглавие: Re: По коридорите   Вто Мар 13, 2012 1:56 pm

- Моля те, не искам да мислиш за други неща. Ние се обичаме и това е единственото, което е от значение: аз и ти. Моля те, повярвай, ние сме от значение и аз няма да го пон..-започнах, но Нора запуши устата ми със страстна целувка. След още една кратка целувка тя се откъсна от мен и ми прошепна в ухото:
-Обичам те, Ник...Не искам да те изгубя - прошепна тя и положи глава на рамото ми. Виждах искрената й любов. Усещах я близо до себе си както никога досега. Обичах я и исках целият свят да разбере. Исках да сме заедно, да се обичаме и да бъдем щастливи винаги.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: По коридорите   

Върнете се в началото Go down
 
По коридорите
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 2 от 2Иди на страница : Previous  1, 2

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Harry Potter fan forum :: Хогуортс :: Из училището-
Идете на: