Harry Potter fan forum

 
ИндексPortalВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
» Nick`s house
Съб Дек 29, 2012 7:43 pm by Нора Лопес

» Станете приятели
Пон Юли 16, 2012 11:32 pm by Алекс Найт

» Ани Хол
Вто Май 08, 2012 1:27 pm by Annie Holl

» Около езерото
Съб Мар 17, 2012 8:27 pm by Нора Лопес

» По коридорите
Вто Мар 13, 2012 1:56 pm by Никълъс Грийн

» Въпроси [игра]
Пон Фев 20, 2012 6:55 pm by Ерик Снейп

» На кой герой се оприличавате?
Пон Фев 20, 2012 6:55 pm by Ерик Снейп

» Кой беше последният филм, който гледахте?
Пон Фев 20, 2012 6:54 pm by Ерик Снейп

» Да преброим до 7777
Пон Фев 20, 2012 6:54 pm by Ерик Снейп

Top posters
Kate Woodstock
 
Пандора Лиманс
 
Кейт Грейнджър
 
Нора Лопес
 
Касандра Грас-Уейл
 
The Headmaster
 
Роуз Уизли
 
Джаки Потър
 
Ривър Ларош
 
Себастиян Дивайн
 
Дати на изпитите
05 декември
Трансфигурация
Пророкуване

06 декември
Отвари
Аритмантика
07 декември
Билкология
08 декември
Вълшебство
Мъгълознание
09 декември
История на магията
 Древни руни
10 декември
Защита срещу Черните изкуства
Астрономия
11 декември
Грижа за магическите създания
Летене
Магьоснически наръчник

Смъртожадни
с•к•о•р•о

Вижте нашите приятели:


Тук станете наши приятели.
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

Най-много потребители онлайн: 14, на Чет Сеп 08, 2011 7:39 pm
Statistics
Имаме 116 регистрирани потребители
Най-новият потребител е julka9818

Нашите потребители са написали 5451 мнения in 339 subjects

Share | 
 

 Фиона Розие

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Фиона Розие

avatar


ПисанеЗаглавие: Фиона Розие   Съб Окт 01, 2011 11:03 am

Професор Макгонъгол нагласи очилата върху носа си и се зачете в листовете пред себе си. Жената, която стоеше пред нея, потропваше несъзнателно с крак, макар че лицето ù бе съвършено спокойно. Беше облечена в обикновена, черна мантия – каквито повечето магьосници носеха в ежедневието си; беше я облякла, за да не привлича излишно внимание, в случай, че не одобрят кандидатурата ù. Имаше гъста, черна коса, която бе привела в приличен вид специално за интервюто. Очите ù бяха тъмносини, изглеждаха почти неестествено и гледаха с неприкрито очакване. Не носеше грим, смяташе го излишно. Ръцете ù почиваха в скута, меки и деликатни.
Фиона Розие беше едва на двадесет и девет и мнозина смятаха, че това е несериозна възраст за преподавател. Особено за такава високо уважавана институция, каквато представляваше училището за магьосници „Хогуортс”. От друга страна притежаваше онзи неизчерпаем ентусиазъм, присъщ на младостта, който би могла да предаде на учениците си и по този начин да ги вдъхнови за предмета си.
Професор Макгонъгол най-накрая я погледна.
- Виждам, че интересите ти не са се променили много, Фиона – меко каза тя и другата кимна. Никога не е била сред отличниците в училище, оценките ù не бяха много лоши, но в никакъв случай не бяха блестящи. С изключение на един предмет. От малка обичаше да забива нос в пожълтелите и прашни страници на историческите книги в семейната библиотека. Не можеше да си обясни откъде идва този интерес, но с времето се бе задълбочил.
- Магьосниците трябва да са наясно с миналото си, професоре – спокойно каза Фиона и другата жена се напрегна от смисъла, който стоеше зад това изказване. За никого не беше тайна чия страна бяха взели семейство Розие по време на Първата и Втората магьосническа война и макар самата Фиона да не бе белязана с Черният знак, това не означаваше, че вътрешно не поддържа същите идеи. Фиона имаше богато и дълго родословие, нещо, с което половината от днешните магьосници не можеха да се похвалят. За момент Минерва Макгонъгол се поколеба дали да даде съгласието си. Розие забеляза това и се усмихна вътрешно – ето, това ставаше винаги, когато кандидатстваше за работа. Хората виждаха фамилията ù и смятаха, че вече я познават. Тя не отричаше убежденията си, но не беше тръгнала да избива мъгълокръвни, нали така? Хората сякаш се страхуваха от нея без причина, а тя просто искаше да върши това, което ù доставя удоволствие.
- Професор Макгонъгол – започна тя, – наистина искам тази работа. Професор Бинс е бил прекалено дълго на този пост. Не смятате ли, че е нужен някой, който да върне интереса към предмета?
Професор Бинс, настоящият преподавател по предмета, бе по-ефикасен от шишенце приспивателно. Когато самата Фиона беше ученичка, повечето ù връстници използваха часа, за да си доспиват или преписват някое домашно за друг предмет, и тя беше единствената, която слушаше и записваше с интерес. Понякога разбуждаше самият Бинс с въпросите си, който отегчено и бавно ù обясняваше това и онова, а сетне се успиваше от собствения си монотонен глас. Професор Макгонъгол сигурно си мислеше същото, защото остави документите на страна и сплете пръсти пред себе си.
- Добре, госпожице Розие, ще започнете от септември на изпитателен срок, а професор Бинс ще бъде ваш заместник, когато отсъствате.
- Благодаря ви, професоре.
Двете жени се изправиха и се ръкуваха делово. Фиона излезе от директорският кабинет с чувството за победа. Родителите ù, загинали през войната, едва ли щяха да одобрят решението ù, но предпочиташе да не мисли за това. Докато вървеше из празните коридори, си спомняше за моментите, прекарани между стените на замъка. Сега, когато учебната година не бе започнала, изглеждаше толкова пуст и тъжен, че тя не издържа на звука на отекващите си стъпки и извади пръчката си. "Експекто патронум". Сребристото сияние се издължи и се усука. След малко прие формата на делфин, който сякаш заплува във въздуха около нея. Той продължи да се върти около нея, докато вървеше. Тя се почувства малко по-добре.

+++

Слидеринци ликуваха след победата над Рейвънклоу в последният куидичен мач. Фиона се бе свила на един столовете и топлеше ръцете си на огъня. Винсънт се приближи, но тъй като тя не усети присъствието ù, не каза нищо, а остана загледан в лъскавата ù коса, която се следваше елегантно движенията на тялото ù. Когато се обърна, се изненада като го видя, но не се смути, а се усмихна.
- Какво правиш?
Той понечи да каже нещо, но впоследствие се отказа и поклати глава.
- Бях се замислил.
Фиона вдигна вежди и се засмя.
- Сякаш ти се отдава.
Винсънт придърпа един стол и седна близо до нея. Подпря лакътя си на нейния стол, но тя не се подразни. Винс имаше златиста коса, която изглеждаше като огнена на червеникавото сияние на огъня.
- Е, победихме – каза той със задоволство.
- Те победиха – кимна тя към към съучениците си, които все още стояха с куидичните си екипи. Те бяха центърът на вниманието тази вечер и възнамеряваха да се възползват максимално от славата си.
- Не ми разваляй удоволствието – упрекна я момчето. – Трябва да празнуваме.
- Мерлин, Винс, има ли момент, в който не мислиш за физическите си нужди? – възкликна Фиона и му хвърли подигравателен поглед. – Останаха ли въобще момичета, които да не са попаднали в капана на чара ти?
- Всъщност има едно – тихо каза Винс. Фиона го погледна с любопитство, а след това бързо обходи с поглед стаята, но не можа да намери потенциална кандидатка, за която да смята, че е хванала вниманието на приятеля ù.
- Познавам ли я? – попита момичето и се облегна на рамото му. Винсънт я погледна с копнеж, който тя нямаше как да види.
- Да. Да, Фий, познаваш я – въздъхна. Тя бе затворила очите си и измърмори нещо от типа на "пожелавам ти късмет тогава".

Винсънт държеше ръката ù. От носа му течеше кръв; тя смътно осъзнаваше, че драскотината на бузата ù също кърви.
- Да се махаме, Фий – викаше той, но звукът на хиляди кръстосващи се заклинания, предсмъртни викове и стонове на болка заглушаваха думите му. Фиона стискаше пръчката си с празен поглед. Преди да разбере какво се случва, Винс я вдигна на ръца. – Тази битка е твърде опасна за теб – прошепна в ухото ù. Нечий писък се разнесе около тях. Фиона започна да се мята в ръцете му.
- Пусни ме, пусни ме, пусни ме...
Случващото се беше прекалено нереално, тя не можеше дори да осъзнае, че е част от него. Историята, мислеше си тя, историята се пише пред очите ми. Винс беше силен, но съпротивляващото ù го разконцентрираше.
- И двамата ще умрем заради теб – викна ù и тя се успокои, но продължи да настоява да я пусне. Накрай той го стори и я сграбчи за раменете. – По дяволите, Фиона, забрави проклетата история, защото няма да доживееш края ù. – Хвана я за ръката. – Не мърдай от тук, освен ако не е наложително...
- Но...
- Слушай, няма време да се правиш на инат. Искам, когато всичко свърши, да те видя, разбираш ли? – За момент главата му се отпусна, той усещаше тялото си чуждо, а страхът бушуваше в него и се плискаше в дълбините на мозъка му. – Ако съм добре, ако и двамата сме добре, аз...
- Винс – прекъсна го тя, – спокойно. Аз знам.
Той вдигна поглед към нея. Усети как страхът му намалява – все още беше там, но не със същата сила. Искаше да я целуне, но моментът бе най-неподходящият от всички, които би могъл да се сети. Пусна ръката ù и се отдалечи бързо, хвърляйки погледи към нея. Тя му кимна и се сниши. Щеше да отиде някъде другаде, щом го изгубеше от поглед, а когато всичко завършеше – независимо как – щяха да се намерят.

Светът се разлюля пред очите ù. Тялото му лежеше безжизнено измежду много други, поредният войн, паднал във войната. Не можеше да го достигне, не в този момент, но и не можеше да отдели погледа си от него. Някой я дърпаше – Алисън? – но тя не ù обръщаше внимание. Искаше да бъде там, при него, да държи ръката му, дали не е възможно да е жив? Тя направи няколко крачки напред, но този път още един чифт ръце я задърпа обратно. Ремус Лупин, който някога ù преподаваше Защита срещу Черните изкуства, ù кресна "Глупаво момиче" и успя някак да отбие заклинанието, което някой бе изпратил по него.
– Розие, в замъка! - викна той, но гласът му се изгуби. Фиона запристъпва назад. Не знаеше къде се я дянала пръчката ù. Алисън също я нямаше, беше хукнала да спасява собственият си живот. Един смъртожаден изникна пред нея, вдигна пръчката си, но в следващият момент се стрелна в друга посока. Едва тогава тя се сети, че ù родителите ù са някъде тук, че може би няма да пострада, защото техните приятели я познаваха, знаеха коя е дъщерята на Розие...

+++

Делфинът избеля веднага щом сцената се появи в ума ù, но тя вече не го забелязваше. Мислеше само за Винсънт, как трябваше да бъде до него в онзи миг, да се бие заедно с него.
- Съжалявам – промълви тя, сякаш очакваше духът му да е още тук. Никой обаче не ù отговори, нищо не се случи.
Тя продължи да върви сама надолу по коридора.


If Hans Christian Anderson could have had his way with me
Then none of this shit would have ever gone down

In my cell I'm tattooing myself with mermaids and swallows
And though I do swallow
My mama thinks I'm grown but I'm really just little
And someday I will remember
Someday I will remember
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
 
Фиона Розие
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Harry Potter fan forum :: Ученици и учители :: Създаване на герой-
Идете на: