Harry Potter fan forum

 
ИндексPortalВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
» Nick`s house
Съб Дек 29, 2012 7:43 pm by Нора Лопес

» Станете приятели
Пон Юли 16, 2012 11:32 pm by Алекс Найт

» Ани Хол
Вто Май 08, 2012 1:27 pm by Annie Holl

» Около езерото
Съб Мар 17, 2012 8:27 pm by Нора Лопес

» По коридорите
Вто Мар 13, 2012 1:56 pm by Никълъс Грийн

» Въпроси [игра]
Пон Фев 20, 2012 6:55 pm by Ерик Снейп

» На кой герой се оприличавате?
Пон Фев 20, 2012 6:55 pm by Ерик Снейп

» Кой беше последният филм, който гледахте?
Пон Фев 20, 2012 6:54 pm by Ерик Снейп

» Да преброим до 7777
Пон Фев 20, 2012 6:54 pm by Ерик Снейп

Top posters
Kate Woodstock
 
Пандора Лиманс
 
Кейт Грейнджър
 
Нора Лопес
 
Касандра Грас-Уейл
 
The Headmaster
 
Роуз Уизли
 
Джаки Потър
 
Ривър Ларош
 
Себастиян Дивайн
 
Дати на изпитите
05 декември
Трансфигурация
Пророкуване

06 декември
Отвари
Аритмантика
07 декември
Билкология
08 декември
Вълшебство
Мъгълознание
09 декември
История на магията
 Древни руни
10 декември
Защита срещу Черните изкуства
Астрономия
11 декември
Грижа за магическите създания
Летене
Магьоснически наръчник

Смъртожадни
с•к•о•р•о

Вижте нашите приятели:


Тук станете наши приятели.
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

Най-много потребители онлайн: 14, на Чет Сеп 08, 2011 7:39 pm
Statistics
Имаме 116 регистрирани потребители
Най-новият потребител е julka9818

Нашите потребители са написали 5451 мнения in 339 subjects

Share | 
 

 gone with the Sin

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Касандра Грас-Уейл
Префект
avatar


ПисанеЗаглавие: gone with the Sin   Нед Сеп 25, 2011 6:28 pm

Амии тук ще са основно разкази,може би понякога и стихотворения,ако имам муза :)

Разказ.Ако решите да го прочетете,ще се радвам да чуя коментарите ви :)




Когато я погледна за пръв път му се стори,че вижда момичето от някогашните си мечти.Отдавна бе надраснал периода,в който живееше с надеждата за измислени момичета,и се бе концентрирал върху истинските,тези от жива плът и кръв,и въпреки това образът й го върна в детските години.Спомни си как с часове лежеше в леглото си,точно преди да заспи,и сякаш виждаше на тавана изписаното красиво лице-меката кестенява коса,падаща така свободно по раменете й ; големите й шоколадови очи,които го гледаха топло,насърчаващо;тънката,едва доловима усмивка,която го караше да изтръпва.И въпреки това тя съвсем не бе истинска тогава,бе плод на богатото му детско въображение и през годините бе избледняла съвсем в ума му.Сега обаче се почувства като върнат в онова измерение,в което всичко беше възможно.Затаи дъх несъзнателно и въпреки че хората,които го минаваха,се опитваха да го изблъскат от пътя,той не реагираше.
Как се нарича това?Съдба ли?Съмнявам се,имам навика да не вярвам в тези неща.Моето съзнание отдавна е надраснало тези глупости.Обикновено се доверявам само на онова,което виждам и чувам,рядко действам със сърцето си,тъй като така бих загубил най-много.Но какво беше ти,за бога?Демон,може би?Или олицетворение на онова,за което бях мечтал?
Постоя,загледан в нея още няколко минути.Носеше тъмен клин и красива черна рокля,както и високи обувки,подчертаващи стройните й крака.Говореше разпалено с някакво момиче,което той никога не бе виждал друг път,и изглеждаше толкова погълната в разговора си,че сякаш света бе изчезнал за момент.И въпреки това той беше там и не спираше да се взира в нея.Усмивката на устните й го караше също да се усмихва,въпреки че не бе предназначена за него.Прииска му се да я заговори,но не знаеше как да започне-никога досега не бе изпитвал такова внезапно смущение.Тя бе красива,безспорно,изяществото блестеше от нея и въпреки това сякаш мнозината минаващи не я забелязваха,а просто я подминаваха.Той ги укори мислено,но някаква частица от разума му му помогна да осъзнае,че само за него тя бе толкова специална.Погледа я още няколко минути,обмисляйки какво да направи.Не можеше просто да отиде и да се представи-може би в друга стиауция,с друго момиче,при друго време това щеше да свърши работа,но сега знаеше,че е безсмислено да й привлича вниманието със случайни флиртове.Репликите,които обикновено използваше,нямаше да имат ефект в тази ситуация и той просто го знаеше,някак инстинктивно.

...щрак!...

Знаеше,че току що й бе казал името си и тя му бе казала нейното.Щеше му да го бе запомнил,но сякаш оставаше глух за думите й.Реши да я нарича Дилайла-толкова много й отиваше!Да,неговата Дилайла.Или поне щеше да бъде.Помисли си да я попита какво мисли за училището им и думите сякаш сами излязоха от устата му,въпреки че гласът му прозвуча чужд дори на самия него.Тя разтвори прекрасните си устни и отговори с мек и плътен глас,но същността на изречението й той не разбра.Предположи,че просто не може да мисли за това сега,твърде заслепен беше от начина,по който светеха очите й.Каза си,че трябва да покани Дилайла някъде още при първия удобен момент.И отново го направи-всичко просто се изплъзна между устните му,прозвучавайки повече като молба,отколкото като сериозно предложение.
Прииска му се да не го бе казал.Сви виновно рамене,почеса се по врата,повъртя се на място,като не смееше да я погледне в очите-страхуваше се да види отказ в тях.
Тя поклати глава,май отрицателно.Избълва някакви извинение,които той се опита да осмисли,но отново се провали-отказът достатъчно бе смазал съзнанието му.Въодушевлението му бе преминало в убито самочувствие и някакъв тъжен мрачен финал.Не че му беше за пръв път,но пак го почувства като игла в сърцето,като удар под кръстта.Сви рамене.Каза й,че няма нищо,че я разбира,но всъщност не знаеше защо твърди това-той дори не бе разбрал защо му отказва.Тя го прегърна извинително,целуна го леко по бузата и се отдалечи поруменяла и объркана.
Загледа се в отдалечаващата й фигура.Не,определено нищо не разбираше от техния пол-толкова непонятни му се струваха тогава мислите им!Той бе сигурен,че е засичал погледа й в часовете,които караха заедно,че тя му се усмихваше в отговор и че някак пърхащите й мигли просто го прикнахваха по-близо.Но сега...сега това му се струваше като проста измама!Той бе опитал и се бе провалил.Дали трябваше да упорства?
Дали не трябваше да спра,когато можех да се обърна с достойнство?Да,може би трябваше.Не,заслужаваше да се боря.Не,не знам.Ето,пак ме объркваш,винаги така правиш!Не знам какво си мислиш или какво чувстваш-толкова е глупаво винаги да се оставяш на собствените си емоции.Понякога си мисля,че си егоистична.После се сещам,че ти си моята Дилайла и спирам да ти се сърдя.И пак падам недостойно.
Обърна се и си тръгна,премисляйки ситуацията.В един момент реши,че просто трябва да изпразни главата си и забърза към дома на най-добрия си приятел.Може би просто имаше нужда да изпие една бира.

...щрак!...

Тя му каза,че иска да го види!Наистина ли го бе направила?
Отново прочете съобщението й.Да,да,искаше!
Но..почакай.Той просто не можеше да го направи,вече бе обещал,нямаше как да се измъкне.Започна да си търси извинение,но никое не звучеше достатъчно добро,за да й го каже.Истината можеше й да я обиди-имаше и други приятели,които го чакаха отчаяно.Искаше му се да обясни,че те не са по-важни,а просто в ситуацията вече са заели времето му,но му струваше глупаво и крайно ненужно да изпада в такива подробности.Можеше да си измисли нещо?Да,можеше да излъже.Но пък лъжите обикновено винаги излизаха наяве и не му се искаше да губи шанса си заради това.
Накрая се спря на истината-тя трябваше да разбере.Една истинска Дилайла щеше да го оцени правилно и дори да се възхити на силният му приятелски дух.
Тя не показа особено разочарование и той си каза,че просто е прекалено мила и го сдържа в себе си.Обеща й да се видят друг път,при първата удобна възможност.Тя се съгласи някак уклончиво,но той го отдаде на разочарованието й.
Искаше му се да скрие емоциите си и се надяваше да се получава успешно.Не беше точно от типа хора,които веднага показваха чувствата си-беше доста по-сигурно да ги сдържа в себе си,докато дойде удобният момент.Тя не трябваше да разбира,че значи много за него,защото това щеше да доведе до тотална незаинтересованост-хората никога не искаха това,което можеха да имат на готово.
Едновременно съжалявах и чувствах,че постъпвам правилно,че ти отказвам.Вярвах,че щяхме да имаме и други шансове,щяхме да продължим да се опитваме.Първата ми грешка.


...щрак!...

Отвори вратата и срещна погледа й.Топлите й шоколадови очи се усмихваха,той можеше да го усети и сякаш го грееха.Беше толкова красива-бялото определено беше нейният цвят!Тя му подаде подаръка си с треперещи ръце и го прегърна нежно,а той едва едва успя да вдигне ръка,за да я докосне.За момент забрави,че има и други гости и че всички го чакаха в стаята зад гърба му-просто я гледаше и й се радваше.
Тя беше дошла.Това все пак значеше нещо,значеше,че не е загубил шанса си.Благодари й толкова тихо,че се съмняваше да го е чула,но точно тогава това нямаше никакво значение.
Влязоха заедно в пълното помещение,той,затаил дъх от учудване.Тя не бе дала точен отговор,когато я бе поканил-„да,може би..ако успея...ще се постарая...” и на него му се стори,че това са поредните странни извинения,които му даваше.Но тя все пак бе тук!
Предложи й да пийне нещо и тя веднага се съгласи,настанявайки на масата.Веднага се заговори с хората около нея и общителността й го подразни малко,карайки чудовището на ревността в корема му да изръмжи недоволно.Въпреки това старателно й наля питие и й го подаде с широка усмивка.Нежното „благодаря”,макар и за такова глупаво нещо,го накара да се усмихне.
После танцуваха много.Спомняше си,че бяха близо един до друг цяла вечер,че я прегръщаше,без да има повод,че дори се осмели да й прошепне в ухото колко е красива.Тя само се усмихваше,отвръщаше на всичките му думи лаконично,но доволно,а комплиментите я караха да се изчервява леко.Той не успя да предцени дали е видяла чувствата му в очите му и каква е била реакцията й,но знаеше,че много са се забавлявали.
Когато я изпращаше,си позволи да я целуне по бузата.Попита я дали иска да се видят другата седмица,едва събрал смелост.Думите излизаха с трудност от устата му,а коремът му се бе стегнал притеснено,въпреки солидното количество алкохол,което бе погълнал преди това.Сякаш присъствието й го отрезвяваше,а близостта й го опияняваше наново,карайки го да забрави и разум,и мисли.Стори му се едновременно приятно и плашещо,но се насили да го игнорира.
Тя му отговори,че ще провери кога е свободна.Благодари му за вечерта.Целуна го смутено по бузата и си тръгна,а пръстите му напипаха бързо парещото място на лицето му.Да,все още имаше шанс.
Пак ти повярвах.Струваше ми се,че има нещо,толкова исках да има,че не виждах смущението в очите ти,нито отказът,който стоеше върху устните ти.Може би щеше да е по-лесно,ако не ми даваше напразни надежди,ако не ме оставяше да се въртя около теб като глупаво хлапе,докато сърцето ти е било вече на друг.Но забравих,че ти никога не си била безкористна,Дилайла.Може би точно затова те харесвах.

...щрак!..

А : Изобщо искаш ли да се получи нещо между нас?
Delilah : Какво искаш да кажеш?
А : Не се прави на глупава!Знаеш точно какво имам впредвид.
Delilah : Аз...
А : Каквото имаш да казваш е по-хубаво да го кажеш сега.Без повече маски и напразни очаквания.Не са ли ти казвали,че истината,макар и нараняваща,спасява,а лъжата и преструвките рано или късно излизат наяве?
Delilah : Просто съм оставила грешна представа у теб.
А : О,така ли мислиш?
Delilah : Съжалявам,просто..аз винаги съм искала да бъдем само приятели.Ти си чудесен,но аз...аз...
А : ...ти се нуждаеш от най-добър приятел.
Delilah : Звучиш наранено.
А : Може би защото е така.
Delilah : Наистина смятам,че си прекрасен ; но ще бъдеш прекрасен за някоя друга,не за мен,защото..
А : Нека позная?Вече имаш чувства към друг?
Delilah : Не,не го мисли така.
A : Но е вярно,нали?
Delilah : Държиш да го чуеш,така ли?
А : Да.
Delilah : Добре!Да,вярно е.И то от много отдавна.Не мога да го забравя,съжалявам.
А : Но ...досега никога не си го споменавала!
Delilah : Защото не съм искала да си спомням.
А : Въпреки това...
Delilah : Прости ми.
А : Добре.
Delilah : Ще го направиш ли?
А : Не зная.
Delilah : Моля те,опитай!
А : Не очаквай от мен невъзможното.
Delilah : Толкова ли е трудно?
А : Повече отколкото можеш да си представиш!Слушай,помниш ли как веднъж си говорехме,че любовта е въпрос на действие,а не на мисли,защото с мислите идва и страхът;този страх да не би чувствата ти да останат несподелени и презрени.Е,аз действах,играх на принципа риск печели-риск губи!И загубих.Не очаквай от мен да се радвам на загуба.
Delilah : Но аз ще ти бъда приятелка!
А : Не,благодаря.
Delilah : Стига,досега се справяхме добре!
А : Ти се справяше добре.Аз се измъчвах.Но се радвам,че агонията приключва.
Delilah : Оприличаваш приятелството ни на агония?
А : Поне за мен беше.Но се радвам,че те опознах.
Delilah : Не искаш да се чуваме повече?
А : Да,не искам.
Не знам дали бях прекалено груб с теб,но това няма никакво значение,защото егоизмът ти бе наранил достатъчно и двама ни.Беше време да кажем „стига” и да забравим,че сме съществували.Аз бях уморен от това да ти бъда приятел,а изглежда в очите ти винаги щях да остана такъв.Не бях толкова глупав,че да те чакам да се осъзнаеш.Щом не бе успяла,скъпа моя Дилайла,може би не ни беше писано.Казвах си „Е,ще те забравя.Но дявол те взел,ако ме потърсиш отново!”

...щрак!...


Виждаше я често,но я подминаваше с вдигната глава.Повтаряше си,че тя не значи нищо,че е поредната и не я иска.Съсредоточаваше върху други неща,забравяше за нея насила и накрав просто вече го чувстваше нормално.
Когато я забележеше в коридора,не чувстваше трептене или поне така си казваше.Усмихваше й се фалшиво,поздравяваше я с кратко помахване и това беше.
Не бяха имали нищо,но все едно бяха имали всичко.Едно приятелство и една любов,може би,но толкова несподелени,че бяха прекъснали внезапно.Не беше сигурен,че си я иска обратно,защото не искаше да бъде нараняван.Пробва с други и не се получи,защото не бяха като нея.
Защото нямаха меки шоколадови очи или красиви кестеняви коси.Защото не излъчваха чар и живот,както тя.Може би защото просто не бяха нея,не знаеше.Но така или иначе не се получи.

...щрак!...

-Скъсах с него.
-Защо?
-Така реших.
-Добре.Защо ми го казваш?
-Трябваше да знаеш.
-Защо?
-Просто така.
Свиване на рамене.
-Ще пиеш ли кафе с мен?
-Кога?
-Сега.
-Не.
-Защо?
-Защото не разбирам какво искаш от мен.
-Да пием кафе.
-Не,глобално.
-Нищо.Поне за сега.
-Тогава няма да пия кафе с теб.
-Защо?
-Не разбираш ли?Не съм глупака,който ще те чака да приключиш с личните си драми,за да се върнеш при него и да го оцениш по достойнство.Аз съм човек,не играчка,която захвърляш в коша и след време си сещаш,че ти липсва и искаш отново да я нагушкаш.И когато ти писне,да се оттървеш от нея.
-Няма да бъде така.
-О,моля те,не отново-познавам лицето ти,когато се преструваш.Отне ми време,но го осъзнах.
-Това означава,че не искаш да бъдем приятели?
-Означава,че се нуждая от време.
-Имаш го.Колкото искаш.
Той се засмя.
-Ще ме чакаш,за да бъдем приятели?
-Засега.За бъдещето ще видим.
Тя му подаде ръката си и той я пое.Ръкуваха се с плахи усмивки.Шоколадовите й очи го гледаха настойчиво.И той разбра,че ще трябва да вземе решение.
С теб или без теб,Дилайла?Щях ли да те гоня отново ил да се опитам да игнорирам вниманието ти?Можех ли да ти обърна гръб,когато знаех,че може би ще е грешка?
Защо се върна,Дилайла?Пак мъчиш и на двама ни!

Време е да вземе решение какво да жертвам този път-достойнството или сърцето си.Явно щеше да е Аз или Ти,както винаги досега.



I'm trapped in this world
Lonely and fading
Heartbroke and waiting
For you to come
We are stuck in this world
That's not meant for me
For me




Последната промяна е направена от Касандра Грас-Уейл на Съб Окт 15, 2011 8:46 am; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Пандора Лиманс

avatar


Лична страница
Потребителско име в Pottermore: ~

ПисанеЗаглавие: Re: gone with the Sin   Пон Сеп 26, 2011 5:10 pm

Още вчера исках да ти напиша коментар, но някак си не успях да си събера мислите...

Първо, адски се зарадвах. Не само защото обичам нещата ти, но и защото повече ми харесва Лично творчество с писания, отколкото графики.
Относно разказа - много е красив и истински. Двамата живеят в някакъв омагьосан кръг - Дилайла и А. (впрочем колко е лесно да се идентифицираш с него, особено когато е неназован), харесва ми обръщането; харесва ми прехвърлянето от момент на момент, които междувременно са толкова добре описани - сякаш си подредила албум на тяхната връзка и можем картинно да проследим развитието й.

Моля те, продължавай да пишеш и пускаш такива прекрасни неща. <3
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://uglyinside.tumblr.com/
Касандра Грас-Уейл
Префект
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: gone with the Sin   Вто Сеп 27, 2011 8:52 pm

Някак инстиктивно знаех,че ще ти хареса и че ще си единствената,която ще му обърне внимание.
Благодарна съм ти безкрайно,любима,не спираш да ме подкрепяш във всичките ми начинания и наистина наистина ужасно се радвам,че те има :)

И аз предпочитам творчество с разкази и разни писания,но това си е лично мнение.
Разказът е по действителен случай,това е историята на един приятел,просто пресъздадена с много творческа измислица /упс/ и е пречупена през моята гледна точка.Всъщност той го прочете и каза,че съм го накарала да се осъзнае!,което направо ме уби.Иначе да,омагьосният кръг на любовта,винаги е така-искаме този,който не може да имаме.

Мерси,миличка <33


I'm trapped in this world
Lonely and fading
Heartbroke and waiting
For you to come
We are stuck in this world
That's not meant for me
For me


Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Mikayla Miracle

avatar


Лична страница
Потребителско име в Pottermore: ScarletDust51

ПисанеЗаглавие: Re: gone with the Sin   Нед Окт 09, 2011 7:26 pm

22:08 ;; Въпреки че дължината ме стряска - ще го прочета! хд
22:23 ;; Прочетох го. Нямам думи.
22:25 ;; Наистина много истинско, чувствено и красиво. <3 Мисля същите неща, които е писала Пандора, та няма да се повтарям.
Ъм, ще пускаш ли нещо скоро? *feelin' addicted*
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Касандра Грас-Уейл
Префект
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: gone with the Sin   Нед Окт 09, 2011 7:59 pm

Оо,наистина е мило,че някой решил да го прочете!

Първо,много много благодаря за отделеното внимание и се радвам,че не си останала разочарована.
Да,малко е дългичко,ноо не измислих как да го скъся.

Ужасно съм трогната от думите ти! <3 Наистина съм щастлива,че ти е харесало.

Да,съвсем скоро ще е завършен и втори подобен разказ,не на същата тематика,но горе-долу сходен като структуриране /имам предвид така с отделни моменти/.И веднага като го завръша,ще го пусна тук! :)

Мерси!Мерси!Мерси!


I'm trapped in this world
Lonely and fading
Heartbroke and waiting
For you to come
We are stuck in this world
That's not meant for me
For me


Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Касандра Грас-Уейл
Префект
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: gone with the Sin   Чет Окт 13, 2011 6:41 pm

Ето ме отново.Финалът на раказа дойде спонтанно,принципно всичко беше замислено по-дълго и обширно,но го харесвам така.Колкото до заглавието,беше сложено като работно,но мисля,че ще го оставя,защото обикновено нещата стават само по-зле,когато започнат да се правят промени.

Както и предния път,надявам се да чуя няколко коментара :)


П р е ч и с т в а н е т о


-Обещай ми,че винаги ще бъдем заедно!
-Не мога.Това би било лъжа.
-Значи не искаш да си моя завинаги?
-Твоя съм сега!Нима това не е достатъчно?
-Аз искам повече.
-Но аз имам само днешния ден.
-Не!Ние може да имаме и утре,и денят и след утре,и след това...
-Ти можеш да го имаш.Защото така си устроен.Моето сърце не ми позволява да гледам към утре,защото то не е сигурно,че ще стигна до там.Аз съм детето на настоящето,Маркъс.Не живея в измислните светове на бъдещето,концетрирала съм се върху сега.Затова не мога да ти обещая нищо.
-Не разбирам.Не ме ли искаш?
-Искам те!Точно сега.Сега или никога.
-Но аз ще те искам и утре!
-Може би аз също.
-Може би?
-Разбери,Марк,животът не е решен-той е незавършена картина,към която ти прибавяш по нещо ново всеки ден.И го правиш,несъзнателно,всяка сутрин като се събудиш.Всяко твое действие е поредната черта върху графиката.Но не можеш да контролираш крайния резултат.
-Защо?
-Защото не знаеш как си взаимодействат линийте.
Въздишка.
-Понякога толкова ме объркваш,Джейн.
-В това ми е чара!
-Не съм казал,че ми харесва.
-Понякога не е нужно да ми казваш какво изпитваш,защото мога да го прочета в очите ти.Разбери,Марк,не мога да ти обещая,че ще те обичам винаги,защото няма да си простя да те излъжа по този начин.Мога само да ти гарантирам,че точно в този момент ти си най-важният за мен.Другото са просто ...някакви мигове,които са се случили или предстоят да се случват и те нямат значение за нас.
-Нека позная-това е една от поредните ти теории?
-Най-важната.

Държеше ръката му силно в своята,без да го пуска.Усещаше как се задъхва след нея,но продължи да го дърпа по пътеката нагоре.От едната страна се спускаше отвесна скала на около стотина метра надолу и камъчетата,които биваха изритвани под стъпките им,изхвърчаваха в бездната.От другата отново имаше камъни,но по-малки и рохки,с много пролуки помежду си,в които понякога се мяркаха лишеи или мъхове.Това означаваше,че вече наближават върха.
Тя погали нежно пръстите му,за да го накара да се успокои.Намали крачката,давайки му възможност да диша спокойнo.Помисли си,че никога не бе чувала дишането му по-живо,по-истинско.Когато излязоха на върха,тя разбра,че е затаил дъх,защото пъшкането беше спряло.Гледката пред тях я накара да се усмихне,а него да зяпне от учудване.
Притегли я прегръдката си,без да знае защо.Огромната синева пред тях замъгли погледа и разсъдъка им едновременно.Слънцето светеше ярко от едната страна,галейки ги с първите си топли пролетни лъчи.Отдолу се виждаше безкрая-огромни зелени площи,някои заляти от гъсти гори,други обсипани със слънчогледи и култури.Хората бяха като мравки,пъплещи из тях,но изглеждаха черни и нещастни в сравнение със светлината,която излъчваше цялостната картина.Той видя реката,която преминаваше наблизо-осветена и бурна,тя се виеше със свежите си води и караше хората уморено да присядат край нея за отмора и прохлада.Прииска му се да каже нещо,но разбра,че може би в този момент нищо няма да е достатъчно добро,за да опише чувствата му.Искаше да й благодари,че е споделила това с него,да й каже,че е най-красивото нещо,което е виждал,но не успя.Тя се обърна към него и той се вгледа в ярките й зелени очи.Вятърът развяваше русите й коси,оплитайки ги около бледото й лице.Посегна и ги премахна-нищо не биваше да опетнява тази порцеланова кожа.Отвори уста,но бързо я затвори.Тя се засмя леко,нежната усмивка не слизаше от устните й.Тя протегна дланите си и ги сложи на двете му бузи.
-Чувстваш ли го?
Въпросът й го изненада малко,но той все пак кимна.Сърцето му преливаше от чувства,сякаш всичко онова,което не бе успял да преоткрие през живота си го изпълваше за един миг,точно сега,на това магическо място.Беше забравил колко се страхува от високо или от това да не се подхлъзне и да падне-точно в онзи момент нямаше значение.
Тя си помисли,че той никога не бе изглеждал повече като дете през целия си живот-тъмните му очи бяха пълни с неосъзнати сълзи,с безброй думи и мисли,които устните му просто отказваха да изразят.Устните му бяха извити в усмивка,която той самият едва ли разбираше или усещаше,защото бе погълнат ужасно от вътрешния си свят.Но тя знаеше,че я забелязва-че тя присъства и там,и тук.Че го свързваше с това,което го заобикаляше.Прииска й се да му обясни,да му каже,че и тя го бе изпитала,но вместо това промълви.
-Това е Раят.Той е за мен и за теб.
Неизказаното му благодарност увисна между тях.Той се наведе бавно,едва откъсвайки поглед от гледката,и впи устните си в нейните,поемайки сладкия вкус на черешовият й гланц.Стори му се,че в този момент дори птичките пееха любовна песен.
Осъзна,че никога не се бе чувствал по-жив,по-истински,по-влюбен в жената до себе си.
-Джейн.-тя го погледна,усмихна се.Това беше единственото,което успя да й каже,но тя изглежда го разбра,защото кимна съвсем бавно.Хвана дланите му в своите и ги стисна окуражително.
-Знам,Марк.Аз също.

-Готов ли си?
-Страх ме е.
-Няма от какво.Аз съм до теб.
-И това трябва да ме утешава?
-Да.Защото каквото и да се случи,значи,че ще бъдем заедно в това.Независимо къде.
Гримаса.
-Много утешително,Джейни.Нормалните хора биха казали просто,че всичко ще е наред.
-Аз не съм нормална,Марк.
Нежните й ръце се обвиха около врата му и той машинално я притисна до себе си.Усещаше как въжетата помежду им се стягат и провери за последен път дали карабинета е затегнат.Пое си дълбоко въздух.Можеше да усети учестеното биене на сърцето й,толкова близо бе,но лицето й си оставаше все така спокойно и усмихнато,сякаш някакъв ангелски глас шепнеше в главата й нещо,предназначено да я успокои.
-Три!-тя бе обещала да брои,но не го направи,а просто се отблъсна от платформата,на която стояха.
Той усети как се спускат стремглаво надолу,как адреналинът нахлува в кръвта му,карайки го да изкрещи от удоволствие.Сякаш летеше.Чу как Джейн се смее до него,ръцете й се отпуснаха и се разпериха около прилепените им тела.Той обаче не я пусна,защото не можеше да си представи тя да е дори на сантиметър по-далеч в този вълшебен миг.Поемаше си въздух често,едновременно от уплах и екстаз.Знаеше,че никога не се е чувствал по-жив и свободен в целия си живот.
Знаеше,че ако не беше тя,никога нямаше да направи тази крачка.Никога нямаше да изпита върховното вълнение да се намира на 100 м над земята и все пак да им смелостта да скочи оттам.Знаеше,че ако слабото й телце не бе притиснато до неговото,той би се чувствал слаб и непълноценен.Но все пак тя беше там и правеше моментът по-истински отвсякога.
Беше отворила големите си зелени очи и го наблюдаваше внимателно,а няколко сълзи потекоха по бузата й.Въжето се обтегна до краен предел и те увиснаха с надолу главата,а тя изпищя от удоволствие,докато се полюшваха.Отдолу водата беше спокойна,сякаш очакваше с нетърпение да ги приюти в студените си води.Моторната лодка се задаваше от другия край на езерото,но те дори не погледнаха за нея-погледите им се бяха вплели и всичко онова,което минаваше през главите им,сякаш бе изписано там.
Той се усмихна.Тя също.
Той я целуна.Тя му отвърна.
-Омъжи се за мен.
-Това въпрос ли е?
-Не.
-Добре тогава.

Бялата й рокля се развяваше зад нея,докато вървеше с бавни стъпки по брега,оставяйки диря след себе си.Големите й зелени очи бяха пълни със сълзи,но усмивката не слизаше от устата й.Косата бе все така разпиляна по рамете й,докосвана нежно от полъха на вятъра.
Докато я гледаше,осъзна,че може би никога няма да намери друго толкова уникално същество като нея.Което да го предизвиква да бъде най-добрия,когото може,да му дава свобода,но едновременно да го държи близо,да го ощасливява само с една усмивка.
Пое ръцете й в своите и се наведе,за да я целуне по бузата.
-Маркъс,ще вземете ли Джейн за своя законна съпруга?
-Да.
-Джейн?
-И аз.
Свещеникът се усмихна.Бяха поискали простички думи,но истински,далеч от всички онези крайно скучни и дълги бракосъчетания,които извършваше по принцип.Не сметна за нужно да упоменава фамилиите им – той беше Марк,а тя беше Джейни и нищо друго нямаше значение в този момент.Можеше да познае в погледите и жестовете им истинската любов,а тя не трябваше да бъде ограничавана или бавена от някаква думи.
-Вече сте заедно и пред Бога.И сега,и завинаги.До края на жизнения ви път.
Тя се повдигна и го целуна,без да чака покана.Ръцете му се обвиха около талията й и я притиснаха силно.Нямаше други хора наоколо,защото така бяха пожелали-бяха само те двамата и плажът,морето,синевата.Те бяха деца на природата и се омъжваха при нея,защото тя бе станала близка спътница на всички им моменти заедно.
-Обичам те,Маркъс.
-Обичам те,Джейн.
Усмивката й изведнъж се скри и тялото й се отпусна безпомощно в ръцете му.Той извика от страх името й,но не получи отговор.Очите й се затвориха,устните й се разделечиха в безмълвно „о”.Маркъс извика от ужас,но Джейн не отвори очи.Опита всичко-и сърдечен масаж,и дишане уста в уста,но нищо не я накара отново да го погледне.Беше му дала последния си дъх.

От Джейн беше останала една надгробна плоча.Не му бе оставила свои вещи,защото бе толкова разсеяна и непостоянна,че не смяташе за нужно да пази,каквото и да било.Само едно огромно количество щастливи и неповторими спомени,които не мърдаха от съзнанието му,появяваха се и на сън,и наяве,преследваха го,където и да отидеше.
А той се опита да живее.Не можеше,не искаше,но трябваше,защото знаеше,че Джейн би искала точно това.Тя го бе научила да оценява време си,да не съжалява за нищо,да живее за всеки момент.Беше му дала да разбере какво е живот и щастие и този дар той не можеше да пренебрегне.Ходеше да я вижда всеки ден.Говореше й,пишеше й бележки,оставяйки ги върху пръстта,а на следващия ден вече ги нямаше.Сякаш тя ги бе прибрала при себе си,за да го чуе.
Независимо от това,че я нямаше,той сякаш я чувстваше до себе си.Можеше да види зелените й очи,русите й коси,бледата й кожа.Можеше да я помирише и докосне.Образът й бе толкова добре запечатан в душата му,че яркостта му не избледняваше дори за миг.

Е,Марк,права ли бях?
Казах ли ти,че всичко в този живот е преходно?
Важно е,че успях да те науча,любими.Че младостта ни е дар,който не бива да пропиляваме току така и да я изживеем възможно най-добре,иначе бихме нарекли живота си провал.Че трябва да се поемат рискове,за да има щастливи финали.
Че любовта е днес и сега.А не утре.Не след време.
Прости ми,че не те обичах вечно,Марк.Прости ми,че не бях онази,която ти се искаше,защото просто не можах.Прости ми,че не споделям с теб живота ти,скъпи,но помни,че те обичам.Където и да съм,всеки ден те поглеждам и ти шепна,че те обичам.
Нали знаеш,Марк,как ти казах,че не е хубаво да си обещаваме вечността,защото аз не съм сигурна какво ще се случи?Е,сега вече не е така.Ще те обичам завинаги,Маркъс.






I'm trapped in this world
Lonely and fading
Heartbroke and waiting
For you to come
We are stuck in this world
That's not meant for me
For me


Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Касандра Грас-Уейл
Префект
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: gone with the Sin   Съб Окт 15, 2011 8:49 pm

Знаете ли,бих казала,че ми пука дали някои чете нещата ми.Наистина се радвам на коментари,било тоположителни или не.Но вече няма значение.Научих се да пиша за себе си.



В безумен сън унесен, сред оная
забава на стохилядния град
и без да се опомня, че не зная
кого преследвам, аз нареждах: "Млад -
на младост зноя не усетих. С ласка
край мене, о живот благоухан,
защо не спреш?
Сразително желан
на всяка смърт, що значи тая маска - !"
..А пътьом, чак до късни тъмнини,
с конфети ме обсипваха жени.

М А С К А Р А Д

Сърцето й биеше силно.Чуваше го в ушите си,усещаше го в жилите си.
Не знаеше какво я е развълнувало толкова.
Продължи да гледа с вперен поглед към сцената,където той се покланяше с едва доловима усмивка.Чертите на лицето му бяха остри и му придаваха някакво аристократично изражение.Сините му очи се отличаваха с дързост,някакъв хлад,който незнайно как палеше у нея огън.Беше висок и строен,а тъмната му коса се спускаше някак красиво от двете страни на лицето му.
Кой беше той?
Тристан.
Хамлет.
Ромео.
Не,не,кой беше всъщност?Да,тя беше виждала маските му.Но...но...това лице криеше индивидуалност!О,тя определено толкова искаше да я опознае,да види страстите и мъките й.
Идваше да го гледа всяка вечер.Винаги сядаше в края на реда,да не би да я забележи.Не му носеше цветя,нито си позволяваше да го заговаря.Но стоеше все с изправен гръб и леко отворени уста,така не й достигаше въздух,когато той бе наблизо!
Неговият лик беше пред очите й,дори когато не бе в театъра.Припомняше си го в съня си и наяве,всяко лице беше сравнявано с неговото,всеки жест и дума на околните бяха оценявани през призмата на представата за Него.Не й достигаше смелост да го заговори,но пък мечтите й бяха толкова прелестни,а понякога и толкова реални,че се чувстваше,че няма нужда да го прави.Приятелите й,колкото и малко да бяха,се присмиваха на детинското й увлечение,наричаха я с разни обидни и неприятни имена,но това сякаш изобщо не можеше да я достигне.Само им се усмихваше,мислеше си,че те просто не разбират.Бяха толкова тесногръди,по техния глупав английски маниер,че не можеха да я оценят достойнствата на една страст,на една платонична любов,на едно истинско чувство като нейното.
Театърът,в който играше,беше закътан в един от малките квартали на Лондон.Държеше се от стар,грохнал и вечно миришещ на бърбън американец,дошъл в метрополията да си търси работа.Беше свършил като притежал на мръсен и неподдържан театър,от който не изкарваше почти никакви пари.Клиентите му бяха стари възрастни дами,които нямаха пукната стотинка,но въпреки това не спираха да разказват как са наследнички на стари благородни родове и няколко от местните пияници,които предпочитаха да изпият поредната доза джинджифилова бира,докато някакви „смешници” се опитваха да ги забавляват на сцената.От начинът,по който се отнасяше към всички тях,можеше да се заключи,че мрази и работата си,и обществото,в което живее.Но тя все пак ходеше там всяка вечер,плащаше без да се замисля мизерните пари,които струваше това безценно за нея представление.
Всяка вечер той бе различен.Беше богаташ и бедняк,търговец,моряк.Тя виждаше само него на сцената-всички други актьори бяха изгубили и малкото си предишно значение.Струваше й се като ангел,най-талантливия ангел,който бе виждала.Всяко движение бе така примамливо,че тя можеше да го усети по кожата си,всеки поглед сякаш се забиваше като кама в сърцето й.Тайно си мечтаеше да го има-той бе идеалния мъж във всяко отношение.Непрекъснато си повтаряше,че не бива да играе в толкова малки театри,защото талантът му бе ненадминат във всяко отношение!О,нека той само говори с нея,да й обърне внимание – тя ще го изстреля във висшите среди,ще му помогне да играе в Албърт Хол дори!Веднага си го представи да слиза от красив файтон,облечен в най-модерния костюм,с красиво червено цвете и обаятелна усмивка ; видя го как сваля черното си бомбе в поздрав на някой минаващ господин,несъмнено негов ментор,и после й подава ръка,за да слезе и тя.
-Манди!
Тя извъртя леко глава и се насили да се усмихне,но не можа.Приятелката й Беатрис,която бе довела тази вечер с нея,имаше навика да прекъсва всички хубави моменти и отново бе проявила това свое тъй неприятно качество.
-Бети,не сега!
-О,Манди,но той е тъй прекрасен!Възможно ли е да не го обсъдим?Ние сме дами от висшето общество,скъпа ми Маделин,само да се скрием зад кърпичките и можем да си шушукаме колкото искаме,без да изглеждаме твърде дръзки.
Манди я погледа с отвращение и сцупи пълничките си устни.Все пак проговори тихо.
-Бети,нека го погледаме още малко!Второ действие ей сега приключва.
-Не,не,Манди,нямам време да чакам!
-Опасявам се,скъпа моя,че ще трябва да го понесеш някакси.
Тя отново извъртя глава към сцената.Той бе извадил шпагата си и се дуелираше с един от второстепенните актьори – о,нима и това бе в пиесата?Колко изящен само изглеждаше докато държеше това финно оръжие между пръстите си!Несъмнено му отиваше ролята на благородник.Устните му се мърдаха,но тя бе прекалено запленена,за да чуе каквото и да било.След малко публиката изръкопляска и тя повтори машинално действието.Сърцето й отново не спираше да я удря.
-Сега вече ще говорим ли,Манди?
-Разбира се.
-Нека излезем!Тук е така задушно.Струва ми се,че позволяват пушенето на пури в някои от онези мръсни ложи!Между другото,защо и ние не сме с такива места?Глупаво е да се бутаме при простолюдието!
Маделин не отговори,а само се изправи рязко.Беше дребна жена на не повече от 25 години,но бръчките около очите и устните й я застаряваха.Имаше уморено изражение,което обаче сега бе заменено с румени бузи и ококорени очи и някак й докарваше онзи израз на щастлива жена,от който толкова силно се нуждаеше.Носеше обикновена,семпла рокля,а косата й бе стегнала под мрежичката,но твърде хлабаво и усещаше как скоро русите й къдрици ще се разпуснат около лицето й.Не беше слаба,но не беше и твърде пълна – мнозина твърдяха,че има изящните форми,възпявани от всички творци на Средновековието.Единственият въпрос,който оставаше,всъщност бе доколкото тяхната преценка за съвършенство можеше да се счита за правилна?
Беатрис я последва навън.Тя бе по-възрастна от приятелката си,може би бе наближила 30,но вечното й намусено изражение и прекомерната й липса на дискретност я показваха по-скоро като престаряла жена от аристокрацията,която се е уморила да спазва етикета.Бе горделива и нахална,някак прекалено бъбрива,но баща й бе богат и тя бе първата поканена на всички приеми.Нямаше съпруг,защото никой не се бореше за ръката й,но нейната версия твърдеше обратното – че бе така трудно да се избере!
Двете жени бяха приятели по незнайни причини и мнозина се чудеха на това тяхно познанство.Въпреки това,то съществуваше.
-Е,Бети,как ти се стори?
-О,бих казала,скъпа ми Маделин,че той не е чак такова съкровище,каквото го описа.Безспорно има нещо в осанката му,което напомня на лорд Дашуд – между другото,сигурна ли си,че нямат роднинска връзка? – но всъщност,струва ми се,играта му е малко ..посредствена.
-Ти лъжеш,Беатрис!
-В никакъв случай,мила моя.Бих ли го направила?
-Да.Ти завиждаш,Бети,виждам го.-Манди въздъхна тежко – Той е прекрасен и ти самата го призна.О,той е нешлифован диамант,той е принц и ангел в едно,той не е човек на тази мръсна земя.Бети,убедена съм,че не е тукашен!Може ли...може ли да съществува такова изящество?
-Маделин,та ти си губиш ума!
-Ти не разбираш,Бети,защото никога не си била влюбена.И аз не съм,но предполагам,че е това...за мен той е много специален,дори не желаех да го споделям с теб.Има нещо в него,което ме кара да затаявам дъх,което изкарва дори и младостта ми на показ..О,знаеш как никога не съм изживявала пълноценно дните си!А той ме кара да ги искам.
Беатрис примига учудено няколко пъти.
-Скъпа ми Манди,тогава непременно трябва да говориш с него!
-Не бих могла.
-Но защо?
-Твърде съм невзрачна за неговата палитра от цветове!
-Мразя метафорите ти,Манди.Объркват ме винаги и никога не мога да се съсредоточа в реалният ни разговор,ако само изопачаваш нещата.
-Аз съм сива,Бети.А той..той е яркост,която аз не притежавам.
-Ето пак!Слушай,ти си дама от висшето общество и той ще те оцени по достойнство.
Маделин поклати глава.
-Не,скъпа моя,аз не искам в мен той да вижда жената,която може да му бъде ментор.Вероятно е на моята възраст,но аз изглеждам стотици пъти по-стара от него!И то е защото не съм живяла,а той,той е грабнал всеки момент,който му е предложила тази горчилка живота.Не разбираш,Бети,нищо не знаеш!Той буди в мен нещо,което никога не съм знаела,че притежавам – искам да пея и танцувам,да бъда добра и лоша,да греша отново и отново,за да се запазя млада...заради него!И после си спомням,че ако не съществува красота,дори младостта не може да я замени.
-Струва ми се,твърдиш,че си стара.
-Твърдя,че душата ми е стара,а тялото грозно.И това не са неща,които подлежат на промяна.
-Но,Манди,ти грееш!Подмладяваш се около него.Колкото до красотата ти,мила моя,мнозина от нашите приятели твърдят,че ти си привлекателна жена!
-Казват го,за да бъдат мили,Бети.
-О,скъпа Маделин,нима това не е достатъчно хубаво?Мъжете са длъжни да са мили,но не винаги са длъжни да ти правят комплименти.Дори да лъжат,важното е да го правят заради теб!
-Прихванала си твърде много от вредните навици на аристокрацията.
-Може би това е хубаво.
-А може би не е.
-Защо,ти кое наричаш морал?Аз мисля,че и твоето увлечение е неморално,скъпа,и все пак съм тук.
-Можеш да си вървиш,Бети.
-Не,не,скъпа ми Манди,оставам!Нямам търпение да видя този твой Ромео в трето действие.Струва ми се,очаква ни интересен финал.

Беатрис говореше със съдържателя на театъра и се смееше весело на глупавите му шеги.Маделин не следеше разговора,защото бе заета да изучава обувките си.Страхуваше се да вдигне глава,понеже Той бе само на няколко метра от нея и разговаряше разсеяно с една от актрисите,които до преди малко бяха на сцената.
Завесите се бяха спуснали преди броени минути и Беатрис веднага бе побързала да завърже непринуден разговор с управителя,започвайки с безкрайни хвалби,за които и двамата бяха наясно,че са лъжи.Маделин стоеше до нея и смутено стискаше роклята си в юмруци,опитвайки се да прогони руменината от бузите си.Бе по-трудно от очакването.
-Мистър Морек,това са такива небивалици!
-Не,не,лейди Тамбурин,в никакъв случай!Сам ви уверявам,че в този театър едно време Шекспир е поставял първите си постановки.
Беатрис се разкикоти.
-Вие сте такъв измамник!
-А не сме ли всички ние такива?
-Имате право!Но вашите лъжи са просто безочливи.
-Риск на професията,мадам.Важно е да се говори онова,което се харесва на клиентите.
Бети пак се засмя „непринудено”.
-Простете Франк,милейди.Понякога не знае как е правилно да се отнася с благородниците.
Маделин вдигна рязко глава,за да я сведе още по-бързо.Можеше да разпознае тембърът на гласа му дори ако го чуеше от километър.Той се бе приближил неочаквано,явно приключил разговора си с актрисата,и бе направил недвусмислена забележка на своя шеф.Усмихваше се леко и този път хладът в очите му бе по-ясно уловим.Това сви сърцето на Манди,която си бе позволила само един поглед.Чувстваше стомахът си толкова свит,че й се прииска глупавият корсет да се разхлаби,за да й позволи да диша.
-Какво говориш,Гордън?Разбира се,че съм наясно!
Беатрис се засмя,обръщайки се към новодошлия.
-Чудесно преставление,мистър...
-Дюпери.
-...Дюпери -допълни Беатрис-Ролята на Ромео ви приляга ужасно!Трябва обаче да ви доверя,че моята приятелка Манди намери играта на вашата Жулиета крайно отблъскваща и ви съветвам да я смените следващия път,ако искате да запазите редовни клиенти като нея.
Споменаването й я накара да забие още по-надълбоко пети,въпреки че земята под нея така й не поддаваше.Тя усещаше погледа му върху себе си и се насили да вдигне глава.Сините му очи се усмихваха.
Той се наведе и взе ръката й в своята,докосвайки я съвсем леко с устни.
-Очарован съм,мис Маделин.Въпреки че бих казал,че сте нанесли сериозна обида върху колежката ми Кристал.
Манди се усмихна едва едва.
-Едва ли бихте отрекли ,че представянето й е толкова отегчаващо!Въпреки че вие тотално компенсирахте нейната липса на какъвто и да било талант.
-Не мисля,че Кристал би се радвала да чуе това.
-Важно е дали на вас ви харесва.
-О,такава похвала от дама от вашия ранг,мис Манди,значи толкова много за мен!
Маделин поруменя и не отговори.Той я гледаше с блестящ поглед и леко отворена уста.
-Тогава бихте могли да й се отплатите за добрите думи,мистър Дюпери.-намеси се Бети с усмивка.Тя и Франк Морек досега безучастно бяха следили размяната на репликите,сякаш гледаха как децата си израстват, и мазните усмивки не слизаха от лицата им.
-Бих направил каквото поискате,само елате да гледате представлението ми още веднъж,вие и мис Манди.Вашето присъствие озарява залата!
-Елате на обяд у нас утре,Гордън.Вие също,Франк.-каза Беатрис делово – Живея на Мейсън роуд,25.Няма как да не познаете къщата.
Гордън се прокашля нервно,без да сваля сините си очи от смутената Манди.
-А мис Маделин?
-О,тя не би го пропуснала за нищо на света,нали скъпа моя?
Другата жена вдигна поглед,срещайки неговата усмивка.Този път бе толкова близо...но кой беше този път?
-Разбира се.

Маделин пристигна последна,убедена,че закъснението й поне ще породи някакви емоции от останалите.Когато влезе във всекидневната,погледът й първо се спря на Гордън,който носеше износен костюм,но прилежно пригладен и вехта вратовръзка с избелял цвят,който не можеше да се каже ясно.Косата му бе сресата и пригладена назад,като това подчертаваше красивото му лице,острата брадичка и искрящите очи.Франк бе все така дрипав,но по-весел от обикновено и изглежда наистина се наслаждаваше на компанията на Беатрис,която не спираше да се смее.
-О,мис Маделин!-двамата мъже се изправиха едновременно и се поклониха леко.
Жената им върна поздрава и се настани срещу Гордън на масата,където бе отредено нейното място.
-Трафик ли,скъпа моя?
-Боя се,че да,Бети.А и болната ми леля ме забави повече от очакваното.Трябва да ви помоля да ми простите грубостта.
-Важното е,че сега сте при нас,милейди.-намеси се тихо Гордън и Маделин му прати усмивка.
-За какво си говорехте,когато ви прекъснах?
-О,мила моя,Франк тъкмо ми разказваше за новата пиеса,която ще поставят!Казва се „Дон Жуан”.Мисля,че досега не съм я гледала.
-Тя е много известна,мис Маделин-каза високо Франк-Скъпият ми Гордън ще играе главната роля.
-Чела съм тази пиеса-отвърна спокойно Манди – Да,мисля,че на Гордън ще му приляга-допълни тихо,а руменината се плъзна по бузите й.Младият мъж също наведеде глава поласкан от думите й.Той самият се бе запознал със сценария съвсем скоро и комплиментът й го накара да изпита гордост от собствената си красота.
-Интересувате ли се от театър,мис Маделин?-попита Морек с щастлива усмивка,докато наблюдаваше размяната на жестове на двамата млади.
-Не до толкова,че да се нарека любител на това изкуство,но достатъчно,за да си позволя да критикувам този или онзи,когато не съм доволна.
-О,нима отново подхващаме темата за милата Кристал?Аз вече я уволних отдавна!
-А не биваше.
-Как така?Вие казахте,че не я харесвате?
-Да,направих го-потвърди Манди сухо-Но това много опетнява мъжкото ви достойнство,ако сте се лишили от прелестна млада актриса заради мнението на една състаряваща дама.
-О,мис Манди,позволете ми да се намеся-Гордън бе разперил ръце-Не се наричайте застаряваща,скъпа моя,защото това определение изобщо не отива на красивите ви розови бузи и блясъка на очите ви.Вие сте така красива и неоптнена,че Кристал не би могла да ви засенчи дори с най-новия си грим!
-Ласкаете ме,мистър Дюпери.
-Съвсем не.Говоря очевидното.
Беатрис се изкиска,прекъсвайки ги.
-Опасявам се,Манди,че не можеш да отречеш,че господин Дюпери има изключителната способност да прави много точни комплименти.
-Не помниш ли какво ти казах за тези думи,Бети?
-Скъпа моя,не запомням нищо,особено празните ти моралистични изказвания.Занимавам ума си с други по-важни неща като датите на предстоящите събирания и менюто за обяд.Те несъмнено имат по-голяма стойност.
-Разбира се.-съгласи се с многозначителна усмивка Маделин.

След обяда Гордън я покани на разходка из Хайд парк и Манди не успя да му откаже,въпреки че много й се искаше.Той бе толкова изискан и мил,но изглежда се притесняваше около нея.Тя не можеше да си обясни защо.Не бе красива,нито умна,нямаше нищо,което да кара мъжките сърца да се разбунтуват.А Гордън...той не беше просто мъж,той беше ангел!Маделин не можеше да повярва,че нейното скромно присъствие го кара така нервно да чупи пръсти и да се усмихва.Страхуваше се това негово влечение да не изчезне така внезапно,както се бе появило,ако той узнаеше за чувствата й.
-Виждах ви всяка вечер в театъра,Маделин-каза изведнъж той,а тонът му бе станал някак по-щастлив-Забелязах ви още първата вечер,когато дойдохте.Играех барон Мюнхаузен,нали?-тя кимна едва едва и сините му очи затрептяха-Бях сигурен,че и вие си спомняте!
-Мисля,че едва ли ще го забравя.
-Аз също не мога,мис Манди.Тогава събудихте в мен творецът,който така и не се бе появявал.
-Нима?
-О,да,определено.Играх по-добре от всякога.И това само благодарение на присъствието ви.
-Не отдавайте толкова голяма част от живота си на мен,Гордън.-гласът й прозвуча треперливо.
Той я погледна с широка усмивка.
-Не мога,Маделин,аз вече знам,че без вас театърът ми няма никакво значение.Гледах ви всяка вечер и виждах,че вие не сваляте очи от мен!О,подозирам,че си мислите,че съм гледал някъде другаде,но не-винаги всичко отправях към вас!Когато говорех на милата ми Изолда,сякаш се кълнях на вас.Когато се чудех в облика на Хамлет дали да бъда или не,всъщност въпросът беше дали да бъда с вас или не.А когато се кълнях на Жулиета,че е слънцето на живота ми,си представях вас...
-Спрете,господин Гордън!
-Нима думите ми ви обиждат,Маделин?
-Не,напротив.Но прекалено ме ласкаете.
-Няма такова нещо като прекалено ласкателство,скъпа моя.Ако ви говоря повече красиви думи,то е защото не мога да ги спра да излизат от устата ми.Милата Беатрис ми сподели вашите възгледи за комплиментите,но съм неспособен да се спра.
-Вие подигравате ли ми се?
-Съвсем не!
-Тогава изобщо не разбирам каква е целта на тази игра!
-О,Маделин,това не е игра!Изливам ви сърцето си!
-Но ние се запознахме едва вчера!
-Запознахме се в мига,в който влязохте в моя театър и седнахте на онзи злощастен трети ред.Опознахме се още с първия поглед,с първото сливане на синьо и зелено,с първото поклащане на русите ви букли от вълнение,с първата руменина,избила едновременно по две млади лица.Влюбихме се,когато усетихме магията на представлението – аз да го изиграя,а вие да го гледате,защото го отдавахме на чувствата си към другия.А всъщност е било...електричеството между двата влюбени погледи.
-Но...
-Мис Манди!-той застана пред нея.Сините му очи блестяха превъзбудено,дъхът му бе учестен.-Ако ми кажете,че греша,о тогава тежко и горко на моето сърце и моето наранено достойнство.Аз ще си отида и никога повече няма да ви потърся.Ще напусна Франк и ще си търся нова работа,за да не мога никога повече да срещна прекрасния зелен океан в очите ви.Но ако само ми дадете знак,че не сте безразлична към мен,ще се боря за вас!Знам,че съм беден,а вие сте тъй богата и красива...
-Ментор ли си търсите?
-Ментори имам много,Маделин.А муза имам само една!И това сте вие.
-Вашата муза?
-Да,да,разбира се!Моето вдъхновение.Животът във вените ми.Без вас играта ми е суха,а кръвта-спокойна.Дори благородният Франк призна,че вие сте одухотворили героите ми и сте дали тласък на творческото ми развитие.
-Музите омръзват,мистър Гордън.
-Вие не бихте могли да ми омръзнете,скъпа моя!Толкова малко от вас познавам,а вече ви обичам..
-Витаете в облаците!
-Вие сте достатъчно земна и спокойна и за двама ни.Нима не сме идеални?
-Не ме попитахте дали споделяте чувствата ви!
Той като че ли се посмути.Хвана ръцете й в своите и я погледна развълнувано.
-Обичате ли ме,Маделин?
-Боя се,че ви обичам,Гордън.
-О,Манди,аз просто ви обожавам!

Няколко години по-късно :


-Излизаш ли,Гордън?
-Да,Манди,Франк ме чака в ресторант Маноар.Искаш ли да дойдеш?
-Не,предпочитам да остана у дома.
-Добре.
-Гордън!
-Кажи,скъпа моя?
-Тя там ли ще е?
-Коя е тя,Манди?
Маделин го погледна измъчено.
-Твоята муза.
Гордън направи няколко крачки към нея и я притисна нежно в обятията си.Маделин обаче не отговори на прегръдката му.Той се отдръпна и поклати уморено глава.
-Съжалявам,Манди,но ... трябва да намеря вдъхновение.
-Преди го намираше в мен.
-Преди беше...друго.
-Аз не съм станала по-грозна или по-дебела,Гордън!И тогава бях такава!Бях все така твърдоглава и влюбена в теб,все така те следвах неотменно и ти давах да черпиш енергия от душата и тялото ми.И сега си преуспял,скъпи мой,но на каква цена?Играеш в Албърт хол,но аз никога не съм там да те гледам,защото се страхувам,че погледът ти ще е насочен към други жени.Не смея да излизам с теб,защото се боя да не би да имаш наглостта да доведеш някоя на семейните ни вечери.Ние нямаме деца,Гордън,и аз ти го простих,защото хората на изкуството не се отдават така...но все пак!Аз съм все същата,какво се промени?
Той я погледна уморено.
-Тя се казва Даян,Манди.Тя е млада.И красива.Затова поне заслужава да я уважаваш,скъпа,това винаги съм харесвал у теб-не можеш да не оцениш красотата,когато я видиш.Смешно е,защото хората винаги забелязват у останалите онова,което те самите не притежават.
-Никога не си ме намирал за привлекателна?
-Напротив,Маделин.За мен беше богиня.Боготворях всяка твоя дума и жест,всеки твой поглед.
-Тогава какво се промени?
-Младостта ти изгоря,Манди.
-Твоята също.
-Но аз не мога да те обичам без нея,скъпа.Лека вечер,Маделин.



I'm trapped in this world
Lonely and fading
Heartbroke and waiting
For you to come
We are stuck in this world
That's not meant for me
For me




Последната промяна е направена от Касандра Грас-Уейл на Нед Окт 16, 2011 9:48 am; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Пандора Лиманс

avatar


Лична страница
Потребителско име в Pottermore: ~

ПисанеЗаглавие: Re: gone with the Sin   Съб Окт 15, 2011 9:19 pm

И предишният разказ беше прекрасен, някак много красив и меланхоличен, но последният е невероятен. В много отношения ми напомни "Портретът на Дориан Грей", особено началото. И определено бих се радвала, ако извадиш още нещо написано в същия стил, защото знаеш колко голям почитател съм му. Не мога да ти напиша адекватен коментар в момента, но искам да ти кажа да не се отказваш, защото имаш читатели и не говоря само за себе си, дори да не ти пишат, сигурна съм. (:
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://uglyinside.tumblr.com/
Касандра Грас-Уейл
Префект
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: gone with the Sin   Нед Окт 16, 2011 7:59 am

Благодаря ти,скъпа моя. :)
В интерес на истината нямам никакви намерения да се отказвам от това.Обичам да пиша и няма да го загърбя само защото хората не обичат да четат.Или може би не желаят да четат разказите ми,защото или не са достатъчно добри за тях,или защото им се струват прекалено дълги,или...и аз не знам.
Въпросът е в това,че ми трябва само едно одобрение и това е моето.Ако започна да го правя за останалите,сигурно ще се побъркам.

Но съм изключително благодарна,че си до мен.Коментарите ти,без значение дали са дълги или кратки,ми напомнят,че не съм сама в тази си страст и ми помагат да продължа напред.

Колкото до първия разказ,радвам се,че ти е харесал.Той ми е много скъп,защото ми дойде ей така и не бях замисляла дори капка от сюжета.

А сега за вторият - не мога да ти кажа колко съм щастлива,че съм успяла да докарам някои от висините на Оскар Уайлд.Мислех си за Дориан и Сибил в началото,но не желаех нещата да са като при тях.Освен това имам много слаби спомени от книгата и се налага да я препрочета,за да си припомня как се развиваше нататък романса им.Моята Маделин,за съжаление,е пълна противоположност и на Дориан,и на Сибил,а горкият Гордън е някаква жалка смесица между двамата и накрая естествено всичко завърши с разруха.
На този разказ определено отделих повече мисъл,отколкото на предния.Всъщност финалът трябваше да е по-дълъг,но за пръв път предпочетох да съм лаконична и да оставя на читателя сам да си направи сметка за семейния живот на Гордън и Манди.О и всъщност само за информация,Дюпери означава "измама",което много ми хареса и реших,че приляга на моя герой.Той мами не само останалите,но и самия себе си.

Обмислям да кръстя разказа "Маскарад".Ще одобриш ли? :)


I'm trapped in this world
Lonely and fading
Heartbroke and waiting
For you to come
We are stuck in this world
That's not meant for me
For me


Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Пандора Лиманс

avatar


Лична страница
Потребителско име в Pottermore: ~

ПисанеЗаглавие: Re: gone with the Sin   Нед Окт 16, 2011 9:27 am

Да, на мен също ми напомни за Сибил и Дориан, но нещата са различни, наистина. Аз харесах финала, защото по принцип съм почитател на отворения финал. Колкото заглавието - да, подходящо е. Обожавам тази дума, много е красива и крие толкова много в себе си...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://uglyinside.tumblr.com/
Касандра Грас-Уейл
Префект
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: gone with the Sin   Нед Ное 13, 2011 10:05 pm


Не трябва любовта да се отлага,
ах,нито да се търси в друго време.

Сега,когато празник ти предлага,
сега е силна,дявол да я вземе.

Сега желае нещо да ти каже,
сега очаква,дявол да я вземе.
Дъждът е хубав,много хубав даже,
ала когато завали навреме.

-Каква е най-голямата ти мечта?
-Да се влюбя.В Париж.


Стоеше под Айфеловата кула,чувствайки се толкова малка и незначителна.Не си спомняше някога друг път да е изпитвала толкова смущаващото чувство за несъвършенство,както сега.Докато беше близо до това произведение на изкуството,до този вечен символ,до това изящество,не можеше да не мисли за това колко много не приличаше на това сиящество и колко тъжен и малък беше човекът,поставен до изкуството!
Завъртя се съвсем бавно,а големите й зелени очи попиваха всичко с интерес и нескрита любов.Металният исполин над нея я караше да я затаява дъх,магията,която металът постигаше,докарваше тръпки,плъзгащи се бавно по тялото й.Червената й лятна рокля се развяваше от бризът,който непрекъснато духаше в подножието на кулата.Някои твъряха,че това е едно от най-ветровитите места в Париж след хълма на Сакре Кьор.Тя все още не вярваше в това,но нямаше търпение да разбере.Бежовата й капела излетя от главата й,но тя все пак не тръгна да я гони-стори й се безсмислено да тича след нещо толкова незначително,когато бе погълната изцяло само от величието и от историята,които излъчваше монументът.
Страхуваше се от високо.Винаги бе било така,някакъв необясним ужас я заливаше,когато се озовеше на повече от няколко метра от земята.Винаги си търсеше апартаменти на ниски етажи,защото не понасяше идеята да не може да пие сутрешното си кафе на огромна тераса,от която не я страх да погледне надолу.Затова й беше и толкова трудно да се престраши да се качи на кулата.Може би не бе готова все още – трябваше да има някой там,който да й държи ръката ; някой,който й да прошепне,че всичко ще бъде наред и че заедно ще стигнат до върха.Но...за момента не,не бе готова да види Париж от най-високото място.
Стоя там още поне час.Просто се усмихваше,докато всички я подминаваха с учудени физиономии.Не изглеждаше като турист,защото не носеше раница или фотоапарат,беше облечена в абсолютно нормални дрехи,може би малко неподходящи за хладния ден,но все пак не издаваше признаците за чужденка.Въпреки това имаше нещо в изражението й,във възбудата,с която светеха очите й,в усмивката на алените й устни,което караше всички да заключат,че за първи път вижда Айфеловата кула не само на картинка или на някоя пощенска картичка.Всъщност за нея не бе първи път.Идваше тук всеки ден,по същото време и следеше с интерес как се изкачваха асансьорите.Наблюдаваше тълпите,които се редяха на дълги опашки,за да получат възможност да се качат на върха.Тук можеше да срещнеш всякакви лица на хора от всички краища на света и може би в това се криеше и цялото това вълшебство.Някои бяха щастливи,други – леко отегчени,а трети само потропваха нервно с крака,очевидно имащи ужасна липса на търпение.Тя се забавляваше да ги следи с поглед,да вижда смущението й,когато уловят,че ги гледа,да отчита настроенията им.
Вечер се прибираше в малкото си студио и дълго рисуваше всичко онова,което бе усетила през деня.Понякога избираше определени лица,понякога изобразяваше всичко.Правеше го през дългите часове на нощта,а сутринта,когато поглеждаше картината,на която бе вдъхнала толкова много любов и емоция от собственото си същество,се разочароваше и я захвърляше настрани.
И всичко отново се повтаряше.


-Моля те,не си тръгвай.Обичам те.
-И аз те обичам,Виктор.
-Тогава не заминавай!Ето,мечтата ти се сбъдна.Ти си влюбена.Имаш някой,който умира за теб ; някой,който ще те пази,ще те подкрепя,ще се бори за теб ; някой,който ще жертва себе си,стига да помолиш.Моля те,Денна,не си тръгвай!
Ръцете й намериха неговите.Усмивката й го плашеше до смърт,защото той знаеше,че това е онзи луд,екзалтиран поглед,който се наместваше върху лицето й всеки път,когато душата й изпадаше в немилост.Това беше моментът,в който тя не беше неговата любима,а онази другата,твореца,художничката,която се пробуждаше в най-неприятните моменти.Тя живееше в нея и само чакаше удобен момент да се появи и да развали всичко между тях.Той бе опитал,но знаеше,че не може да обича и нея – беше прекалено трудно да бъдеш влюбен в някой,обсебен от мисълта за изкуството,от сюреалистичната представа за света на нещата.Затова започна да ги разграничава – имаше неговата Денна и онази,която не беше тя – беше в нейното тяло,но не беше тя.
-Виктор,ти не разбираш.Това е съдбата ми.
Той поклати уморено глава.Каза си,че иска само да има сили да продължи този разговор – не,тя не можеше да си тръгне!Той не бе цял без нея,тя му бе показала истината за всичко около тях.
-Няма такова нещо като съдба,Денна.
-О,Вики,ето затова никога не желаеш да усетиш нещата,а мечтаеш да ги видиш.А дори и това не можеш,защото не вярваш в нищо!
-Не вярвам в глупости.Защото ти сама чертаеш съдбата си,любима,и можеш да направиш всичко,за което си мечтаеш.Ако наистина го искаш,можеш да останеш тук с мен.Можем да заживеем заедно,ти ще учиш,аз ще работя и ще бъдем толкова щастливи!...
-Ами изкуството ми?
Той знаеше,че този въпрос предстои.Усмихна се съвсем бавно и допря дланта й до устните си.Бледата й кожа бе мека и топла,а малките й ръце сякаш се губеха в неговите.Въпреки това ярко червеният й маникюр продължаваше да му напомня за „другата”.
-То е част от теб,красавице.И ще продължи да съществува.Ти ще продължиш да рисуваш,но просто няма да го правиш там,а тук.
Очите й се разшириха съвсем бавно,а устните й се свиха болезнено.Той усети,че е направил някаква грешка,но не разбра каква.Изведнъж момичето падна на колене в краката му и закри главата си в колената му.Той я погали по косата,молейки я да стане,но тя не помръдна.
-Съжалявам,Виктор.Трябва да го видя.Трябва да го открия.Чувствам,че там е онова,което ще ме направи истински жива!
Той не отговори веднага.Страхуваше се дали правилно е разбрал думите й.Разумът му отказваше да ги приеме,а сърцето му се сви болезнено,уплашено,усетило,че скоро ще бъде разбито на хиляди парченца.
-Това ще означава края на връзката ни,Денна.Краят на тази толкова красива любов.
-Но аз те обичам,Виктор!Можеш да дойдеш с мен!
-Не мога,скъпа.Отидеш ли,ти ще бъдеш сама.Моят живот е тук,вече съм го избрал.А твоят едва сега започва и е време да вземеш решение за него.
-Виктор!
-Не,Денна-бавно се свлече до нея и целуна мокрите от сълзи бузи.Ръцете му се обвиха около тялото й,карайки я да затаи дъх.Вдъхна от аромата на косите й и я целуна още веднъж,този път по челото.Пое си дълбоко въздух преди да продължи,усещайки как съществото му се сковава от безмълвен ужас.Сякаш мускулите му отказваха да се подчиняват на разума,сякаш сърцето му му забраняваше той да е този,който слага край на тази красота и полага основите на една човешка трагедия в два образа – Отиди,любима.Открий Париж.Вдъхнови се.Живей.Бъди онази,която искаш да бъдеш.Аз...аз ще съм тук.Няма да ти обещая,че ще те чакам,но винаги ще съм тук,ако се нуждаеш от мен.Отиди.Следвай мечтите си.
-Ти си част от мечтата ми,Виктор.
-Тъжното е,че не съм всичко,което искаш,Денна.За мен,любима,ти беше целият ми живот.А аз за теб бях просто малка част от онова,което желаеш.И съм сигурен,че друг може да запълни моето място.

Разпери ръце сякаш искаше да полети.Вятърът завъртя игриво шалът й и тя се усмихна блажено.Изведнъж усети,че някой слага ръцете на кръста й и се завъртя бавно.
Той имаше кристално сини очи и бледо руса коса.Кожата му беше като порцелан и тя затаи дъх от учудване.Гледаше я с широка усмивка.Беше по-висок от нея и въпреки че беше твърде слаб за височината й,изглеждаше добре.
-Денна,нали?
Не му отговори веднага.Не знаеше коя е накарало да замълчи,но имаше нещо в кристалните му очи,което я смути прекалено много.Само се усмихна съвсем бавно и кимна,въпреки че не знаеше откъде може да е научил името й.Стараеше се да остане в пълна анонимност,защото се чувстваше сякаш няма нужда да има хора около нея,за да изживее мечтата си.Вече веднъж бе разбрала,че привързаността и емоционалните връзки по-скоро вредят,отколкото да й помагат.
-Кой си ти?
Неговата усмивка се разшири при въпроса й.Почеса се нервно по тила,преди да й отговори.
-Казвам се Давид.Знам,че никога не си ме виждала,но аз...аз те познавам.Виждам те всеки ден под Айфеловата кула,работя на една от билетните каси.Съжалявам,нямаше как да не те забележа.Преди няколко дни...намерих капелата ти.Забелязах,че падна от главата й и веднага я подгоних,защото предположих,че може да е важна за теб.Написала си името си с бои върху нея,така че оттам го научих.Исках да ти я върна,но...не си идвала нито вчера,нито онзи ден.И си помислих – хей,къде би отишъл един човек на изкуството?Сетих се,че няма по-добро място от квартала на творците Монмартр.А все пак всеки дошъл тук,трябва да зърне Сакре Кьор.И...
-Замлъкваш ли понякога?-усмивката й се бе разширила.а ръцете й се бяха скръстили лениво пред гърдите й.Зелените й очи просвяткваха заинтригувано и момчето усети как се изчервява съвсем леко при този настоятелен поглед.
-Да,но твърде рядко-потвърди-Въпреки това,ако ме помолиш,млъквам веднага,давам ти шапката и се махам.
-Капела е.
Давид се засмя.
-Да,права си.Капела е.Е,заповядай-той й подаде бавно бежовата й шапка и тя я пое с треперещи пръсти.Лакираните й в отровнозелено нокти накараха момчето да потръпне.
-Не харесваш ли маникюра ми,Давид?-подразни го момичето и той поклати глава в знак на отрицание.
-Съжалявам,но мисля,че това не е твоят цвят.
-Колко интересно-тя сви рамене-Аз пък мисля,че е точно той.
-Хората имат различни мнения.
-Ако ти кажа,че го нося,защото ми напомня за природата,за зеленината,за силата на стихията,за важността на земното в човешката душа?
Давид се ухили.
-Ще ти кажа,че просто не е твоят цвят.
Денна се усмихна в отговор.
-Заинтригува ме.Да пием кафе?
-Имам цял ден свободен.
Той й подаде бавно ръката си и тя я пое с привидна елегантност.


Градините на Тюйлери се славеха като едно от най-прекрасните места за отдих в Париж.През топлите месеци бяха пълни с млади хора,писатели,художници,музиканти или просто влюбени,които бяха избрали меката зелена трева за отмора и забавление.
Няколко групи с китари се бяха събрали по ъглите и свиреха щастливо,пеейки със силни гласове песните на любимите си изпълнители.От другата страна имаше няколко млади момичета,които обсъждаха филми и книги и хвърляха по някой друг поглед на преминаващите момчета,които се чувстваха поласкани от вниманието и намигваха щастливо на някоя от тях.Това предизвикваше истинска сензация у дамите,които не очакваха да им засвидетелстват такова внимание.
В единия край,близо до фонтана,стоеше младо момиче с изправен гръб и държеше в ръцете си огромен скицник.Ръката й се движеше бързо с молива и щриховаше нещо,което за минувачите изглеждаше абсолютно неразбираемо,но контурите напомняха изяществото и формите,които водата придобиваше,докато се изливаше бавно от шадравана.Зелените й очи се бяха присвили недоволно,а алените й устни бяха сцупени ; черната й коса,избуяла и неподдържана,беше качена на висок кок и пристегната с няколко молива,като някои непокорни кичури продължаваха да лежат по тила й.Изглежда обаче тя не обръщаше никакво внимание на това.Носеше широка мъжка риза и къси панталони,които се криеха под нея.
-Денна!
Тя не отговори.Момчето се приближи до нея с бавни крачки и въпреки това не получи никаква реакция.Приклекна зад гърба й и обви ръце около кръстта й,а устните му докоснаха бузата й.
-Здрасти,Дави.-измърмори момичето с крайчето на устата си и го удари с молива по ръката-Работя.
Момчето кимна примирено и се изтегна зад нея,поставяйки ръце под главата си.Сините му очи се притвориха уморено и въздъхна тежко.До него лежеше пълна пазарска чанта,очевидно се готвеше да й направи нещо вкусно и леко за ядене,но тя бе твърде погълната от картината,за да забележи желанията му или него изобщо.
Обикновено не рисуваше навън.Смяташе го за твърде вреден навик,защото тя искаше да изобразява усещанията,а не самите картини.Тя не рисуваше пейзажи,а чувства,градеше емоции и един изцяло нов свят.Въпреки това фонтаните я бяха очаровали твърде много,за да пропусне такава златна възможност.
Давид често я водеше в този парк,защото за него имаше някаква определена сантиментална стойност,за която отказваше да говори.Разказваше й за историята на града,за семейството си,за музиката си и тя с часове лежеше притисната до него,заслушана в красивия му глас.Той беше близък до нея,човек на изкуството и сякаш разбираше всичките й странни пориви.Бяха заедно по-малко от два месеца,но вече живееха в малкото студио,което бе наела в един от крайните квартали на града.
Денна изпъшка недоволно и накара момчето да излезе от размисъла,в който беше потънал.Метна скицника на една страна и легна до него,обвивайки ръка около корема му.Голите й крака се оттъркаха в неговите,а главата й уморено се намести в сгъвката на врата му.
-Не мога,Дави.-каза му меко.
Той я погали по главата нежно и се усмихна,без да отваря очи.
-Всичко ще е наред,любов моя.Довечера у дома ще го направиш брилянтно.Както винаги.
Тя се изправи на лакът и се засмя.
-Надявам се,че говориш за картините ми.
Момчето се разсмя.
-Определено и аз това имах впредвид.
Денна се изправи в седнало положение и скръсти ръце пред гърдите си.
-О,толкова съм родена в грешната епоха,Давид!Би трябвало да съм част от Бел епок или може би Ренесанса – когато е бил разцветът на културата!Искам да бъда дама,искам да бъда оценявана,не искам да бъда една от многото!Искам...
искам...картините ми да се ценят и да бъдат изложени в музеи!
Давид я погледна,повдигайки се леко.
-Тогава защо не ги показваш на никого?
Устните й се свиха недоволно.
-Знаеш.Това е нещо прекалено лично.Изкуството на твореца е като неговото облекло – ако го няма,той се чувства гол и празен.Но ако започне да показва дрехите си на всички,отново се чувства някак разобличен и неистински,защото онова,което му е най-скъпо,вече не е само негово.И тогава изведнъж се оказва зависим от обществото и от неговото мнение!Започва да оценява себе си по това какво казват останалите.Казвала съм ти,Дави,моята картина,това е моята душа,моето Аз.Ако те кажат,че е грозна или не добре направена,това би значело,че самата аз съм несъвършена.И аз бих го приела,но предполагам,че много ще ме нарани!А кой човек би се самонаранил по този начин?
-Но тогава никога няма да разбереш какво мислят останалите.
Денна кимна съвсем бавно,а леката усмивка се плъзна по устните й.
-Именно затова се самоубеждавам,че е по-хубаво да не ги показвам на никого.Предпочитам да мечтая,че ще бъда известна,отколкото всъщност да се опитам да стана.Много по-безболезнено и откровено ми се вижда.А и освен това винаги бих могла да се прочуя и след смъртта си!Тогава хорското мнение не би могло да ме нарани истински.
-Заблуждаваш се.
-Вероятно.-съгласи се тихо момичето -Въпреки това май вече е късно за мен да се променя.
-Имаш талант.Но си твърде страхлива,за да го използваш.
Денна въздъхна тежко.Давид се бе изправил на нейното ниво и настойчиво се взираше в очите й.Зеленото и синьото се бяха вплели в някаква борба,но нито един от двамата не отмести поглед.
-Страх ме е,да.
-Това е детинско,Денна!
-Не,това съм аз,Дави.
Момчето се засмя звънко.
-Ти си любовта на живота ми.Но не ми даваш да бъда близо до теб!Не ме допускаш в света на изкуството,където всъщност криеш себе си.Така ти оставаш неистинска не само пред мен,но и пред света и самата теб.Омръзна ми да се криеш зад някакъв параван и да изливаш душата си пред платното,Денна.Говори с мен!Покажи ми!Нека и аз почувствам!Нека те усетя!
Тя очевидно се смути.Уплашено поклати глава,а долната й устна затрепера съвсем леко.
-Не,не бих могла.
-Защо не?
-Ще ме намразиш.
-Това няма как да се случи.
Чернокосата се изправи рязко и започна бързо и механично да събира нещата си в чантата.
-Разбира се,че има!Една покварена душа не бива да бъде излагана на показ!Аз не съм дете на това време,Дави!Аз не съм като теб.Не живея днес,нито пък в идеята за красивото бъдеще.Аз витая в миналото и мечтая за красотата на аристократична Франция,за старинния Париж такъв,какъвто го е познавал Моне!Вече съм отдала сърцето си на нещо,което никога не съм познавала,но как би могъл ти да разбереш това?Как ще разбереш една душа,която живее в спомени,които дори не притежава?Как ще оцениш картините,когато твоят живот и същество са от друга епоха?Мислех,че си приличаме,Дави,но всъщност не...всъщност никога не сме си приличали.
Хвърли чантата си през рамо и се затича през тревата още преди да е успял да й отговори.Той се загледа с отчаяние в бързо отдалечаващата се фигура и развятата черна коса и усети как тялото му стяга от непоносимо страдание.Прииска му се да изсвири най-тъжната мелодия,която сякаш пееше сърцето му.
Той ли я беше загубил или тя него?Разминаха ли се или просто наистина не бяха онова,което си мислеха?Може би вятърничавите им характери и сблъсканите им идеи за живота и изкуството просто не бяха съвместими.Може би онова,което бяха споделяли,беше илюзиорно и загубено,защото еднаквите се отблъскваха прекалено силно.Но тя ли беше по-силната или той?Тя ли си тръгваше от него или той-от нея?Не,тя бягаше.Бягаше,както винаги правеше.


-Срещнах някого,Денна.
Тя вдигна очите си към него.Беше се навела над масата и пишеше с равния си почерк някакво писмо.Обиквено не му обръщаше внимание,защото бе прекалено пленена от собствените си мисли,но този път вдигна глава.Лека усмивка заигра по устните й.Той сякаш можеше да познае иронията,която гореше в очите й.
-Добре,Дави.
Продължаваше да използва галеното му име,въпреки че отдавна не бяха заедно.Все още живееха под един покрив, и двамата прекалено изгубени в света,че да си тръгнат.Тя имаше само това студио,а той,въпреки че имаше много приятели и голямо семейство в Париж,не можеше да си насили да я напусне,не и точно нея.
Сега въздъхна тежко,преди да продължи да говори.
-Няма ли да се ядосаш?
Денна поклати бавно глава.Беше оставила писалката на масата,а ръцете й приглаждаха по навик листа,подгънал се под натиска,който му оказваше с химикала.Зелените й очи бяха пълни със сълзи,но устните й се усмихваха.
-Искам да си щастлив.
-Наистина?
-Наистина.
-Тя иска да бъде певица.Обича музиката.Като мен.Парижанка е,следва в Академията.
Винаги имаше навика да й дава обяснение за всичко.Тя не му го искаше,но той го правеше.Смути се съвсем леко и се почеса по тила с обичайната си нервност.
-Радвам се.Кога си тръгваш?
-Може би още днес.
-Добре,Дави.
Не знаеше какво повече може да й каже.Искаше му се да й обясни,че тя наистина е имала значение,но му се стори безсмислено в този момент.
-Ти...
Денна му даде знак да замълчи.Тя се изправи и отиде до него.Беше толкова близо,че той можеше да усети така познатият аромат на косата й.Спяха на едно леко и всяка нощ усещаше тялото й близо до своето,но сякаш за пръв път от цяла вечност си припомняше колко крехка и специална е всъщност.
-Аз бях сянка,която трябваше да мине през живота ти,Дави.Аз не бях нищо красиво,гротескно,щастливо или тъжно.Аз съм моментна младежка любов,нищо повече.И това не е грях,защото за това сме създадени-за да се обичаме.Но аз съм влюбена в рисуването,а ти в жените,така че не бихме могли да сме заедно.Ако пък обичахме едно и също,щяхме да си чудим как да си го разделим.Така че,не,Дави,не е нужно да казваш,че съм имала значение и че си ме обичал – виждах го в очите ти.Аз също те обожавах,любими,макар че често те карах да чувстваш точно обратното.
-А сега?
-О,сега вече е твърде късно.Аз пораснах.Преживях мечтата си и не я харесах.Разбрах,че съм изоставила онова,което най-много обичам много отдавна.
Давид се усмихна нежно,поемайки ръцете й в своите.
-Мечтата ти?
-Да се влюбя.В Париж.И ти ми помогна да я изживея.Въпросът е,че беше грешка и ми отне време да го осъзная.
-Аз ли бях грешка?-в гласът му имаше нескрито огорчение.
Момичето се повдигна на пръсти и го целуна леко по устните й.
-Не,Дави,аз бях.Ти беше прекрасен.Благодаря ти.
Тя го пусна рязко и грабна жилетката си от закачлката.Тъй като се разхождаше със сандали у дома,просто забързано излезе през входната врата.Когато погледна през рамо към нея,Давид можеше да се закълне,че по бузите й се стичат сълзи.


Дъждът беше твърде силен дори за нея.
Стоеше сама до църквата на колене,взирайки се с невиждащ поглед в белият мрамор,който блестеше под капките.Беше истинска магия,онова,за което винаги бе мечтала да види.Можеше да го почувства във всяка клетка на тялото си,да се почувства пълна с любов и хармония.
И въпреки това имаше нещо,което я караше да диша тежко и стягаше крайниците й.Беше подгизнала и кихаше непрестанно,ала болката не беше физическа,а засягаше емоционалността си.Сълзите се смесваха с дъжда по лицето й.
Не знам дали бях готова да се прибера.Не знам дали бях достатъчно силна,за да оставя мечтата ми да се изплъзне измежду пръстите ми.Не знам дали можех да обърна гръб на центъра на моето изкуство,на мястото,където си мислех,че рисувам най-добре.
И после си спомних,осъзнах,че картините ми винаги са били по-красиви,по-истински и чувствени у дома.И че сега,събрала впечатления,мога да се върна на мястото,което обичам и което ме обичаше.
Най-после можех да се върна при теб,любов моя.И да направя онова,за което съжалявам още от мига,в който се качих на онзи самолет.



Беше късно вечерта,затова се изненада много,когато на вратата се позвъни.Не му се искаше да се измъква от топлото легло,за да отвори,но все пак се насили да го направи.Беше сънен и полугол,но не си направи труда да промени нещо,освен да разтърка очите си с юмруци.
Звънецът се повтори още няколко пъти,все по-настоятелно.Той изкрещя,че идва и ускори хода.Напипа дръжката и я натисна,а светлината от коридора нахлу в очите му.
Изведнъж се ококори рязко и устата му се отвори учудено.
-Здрасти,Вики.
Не й отговори.Страхуваше се дори да попита какво става тук.Преглътна тежко,поклащайки глава в знак на неразбиране.
-Исках да ти кажа,че се върнах,Вик.Прибирам се.Завинаги.
Трябваше да я попита нещо.Да се опита да разбере.Отвори уста,но не издаде нито звук.
-Трябваше да те видя,преди всичко.
-Защо?-гласът му прозвуча чужд дори за самия него.Изведнъж усети,че изненадата е преминала в гняв,ярост,която бе трупал толкова дълго време.Разпери ръце изнервено-Минаха толкова години,дори не се обади,Денна!
Тя кимна разбиращо.Изглеждаше изтощена и отслабнала и носеше мръсни пътнически дрехи.Косата й все още бе мокра и вдигната на хлабав кок,а колената й бяха покрити с кал.Въпреки това в лицето й нямаше никаква промяна,освен начина,по който се усмихваше и блясъка на очите й.Той можеше да каже,че това е неговата Денна още от първия поглед,който му отправи.
-6 години,Вик,знам.-каза му меко-Но сега съм тук.Исках да ти кажа,че най-сетне го осъзнах.
-О,и реши да го направиш в 1 през нощта?
Денна се усмихна съвсем бавно.
-Сега пристигна полета ми.Прости ми.Наистина се нуждаех да те видя.Защото...-тя си пое дълбоко въздух-...най-сетне разбрах,че винаги повече от всичко на този свят съм обичала теб.Не изкуството или Париж или себе си или мечтите си,Виктор,теб.И просто трябваше да се върна,за да ти го кажа.За да го знаеш.За да го призная най-сетне дори и пред себе си.
Очите й се напълниха със сълзи,докато говореше,но въпреки това вече не се усещаше детската наивност и простота на предишната Денна ; тя притежаваше някаква нова твърдост,възможност да се справя сама с живота.Не знаеше какво да й каже.Усети как сърцето му се свива и му се приисква да изкрещи от болка.Вече нямаше значение колко е часа или това,че умираше от студ – жената,която бе боготворял толкова години,най-сетне заставаше пред него и му признаваше,че е най-важното в живота й!О,колко бе копнял за тези думи,колко пъти си бе представял ситуацията!Беше проверявал с надежда пощата всеки ден в продължение на 4 години,когато най-сетне се отказа да чака.Стоеше с часове до телефона и се молеше да се обади,да чуе гласа й,просто да му каже,че си спомня за него и е добре.Че не го е забравила,поне това.
-Сгоден съм.-изстреля,без да осъзнава.
Тя изглежда не очкаваше такова развитие на нещата.Предполагаше,че ще й се разсърди,ще я обвини за липсата на връзка,но...отхвърлянето никога не й се бе струвало като вариант.Поклати глава.
-Извинявай,Вик,не знаех.Не исках да...не бих могла...аз...толкова съжалявам.
Плачеше,без да го осъзнава.Наведе се да вдигне куфарите си от земята,но премреженията й поглед не й позволяваше.
-Съжалявам,че причиних това и на двама ни,любими-промълви тихо-Бях твърде сляпа и изгубена и не виждах,че вече съм осъществила всичко,за което мечтая.Съжалявам,че допуснах да отидеш при някоя друга....толкова съжалявам,Виктор,за всичко!Но...е,ти винаги си казвал,че или ще спечелим,или ще загубим...Аз...
Тя вдигна глава в опит просто за последно да срещне погледа му.
Когато зеленото се сля с черното,сякаш времето спря.Ръката му намери нейната и я дръпна рязко към себе си,а устните му покриха нейните.Прегърна я силно,сякаш никога преди не бе усещал топлината на слабото й телце.Тя хлипаше силно,но все пак обви ръце около врата му и се вкопчи болезнено в тялото му.
-Обичам те,Денна.Винаги съм те обичал и вероятно завинаги ще е така.-промълви тихо в ухото й.
Момичето поклати бавно глава.
-Имаш си приятелка,Виктор.
Той се засмя тихо.
-Те са просто сенки,Денна.Просто някакви случайни минувачи през живота и сърцата ни.А ти си...ти си моят ангел и демон,красавице.И Бог ми е свидетел,чаках те твърде дълго,за да те пусна да си отидеш сега,когато знам,че ще сме заедно цял живот!




I'm trapped in this world
Lonely and fading
Heartbroke and waiting
For you to come
We are stuck in this world
That's not meant for me
For me


Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: gone with the Sin   

Върнете се в началото Go down
 
gone with the Sin
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Harry Potter fan forum :: Мъгълска зона :: Лично творчество-
Идете на: