Harry Potter fan forum

 
ИндексPortalВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
» Nick`s house
Съб Дек 29, 2012 7:43 pm by Нора Лопес

» Станете приятели
Пон Юли 16, 2012 11:32 pm by Алекс Найт

» Ани Хол
Вто Май 08, 2012 1:27 pm by Annie Holl

» Около езерото
Съб Мар 17, 2012 8:27 pm by Нора Лопес

» По коридорите
Вто Мар 13, 2012 1:56 pm by Никълъс Грийн

» Въпроси [игра]
Пон Фев 20, 2012 6:55 pm by Ерик Снейп

» На кой герой се оприличавате?
Пон Фев 20, 2012 6:55 pm by Ерик Снейп

» Кой беше последният филм, който гледахте?
Пон Фев 20, 2012 6:54 pm by Ерик Снейп

» Да преброим до 7777
Пон Фев 20, 2012 6:54 pm by Ерик Снейп

Top posters
Kate Woodstock
 
Пандора Лиманс
 
Кейт Грейнджър
 
Нора Лопес
 
Касандра Грас-Уейл
 
The Headmaster
 
Роуз Уизли
 
Джаки Потър
 
Ривър Ларош
 
Себастиян Дивайн
 
Дати на изпитите
05 декември
Трансфигурация
Пророкуване

06 декември
Отвари
Аритмантика
07 декември
Билкология
08 декември
Вълшебство
Мъгълознание
09 декември
История на магията
 Древни руни
10 декември
Защита срещу Черните изкуства
Астрономия
11 декември
Грижа за магическите създания
Летене
Магьоснически наръчник

Смъртожадни
с•к•о•р•о

Вижте нашите приятели:


Тук станете наши приятели.
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

Най-много потребители онлайн: 14, на Чет Сеп 08, 2011 7:39 pm
Statistics
Имаме 116 регистрирани потребители
Най-новият потребител е julka9818

Нашите потребители са написали 5451 мнения in 339 subjects

Share | 
 

 Draco Dormiens Nunquam Titillandus

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Касандра Грас-Уейл
Префект
avatar


ПисанеЗаглавие: Draco Dormiens Nunquam Titillandus   Вто Сеп 06, 2011 11:15 am

НИКОГА НЕ БУДИ СПЯЩ ДРАКОН !



I - Тя беше едно от онези момичета, които си играят на "Обича ме/не ме обича" но не с листенца, а със сърца

Беше положил глава в скута й,с желанието да се изфука пред останалите в купето.Тя нямаше никакво значение,бе толкова безлична,че дори не можеше да задържи погледа му върху себе си.Черната й коса се спускаше някак тъжно по бледите й бузи,малките й очи-злобни и присвити-сега го гледаха с обожание,от което му се повдигаше.Ръцете й го галеха с такава нежност,че му се прииска никога да не се бе доближавал до нея.Но пък знаеше,че беше единствения,който можеше да си позволи това удоволствие,и го правеше напук на останалите.За да поддържа собственото си самочувствие.
-О,разкажи ни го пак,Драко-промълви момичето,хапейки долната си устна.Русата глава в скута й се размърда сънено и тя забеляза как тънките му устни се извиват в усмивка.Сините му очи проблясваха лукаво.
-Не искам да ви отегчавам повече-отговори момчето,сякаш разсеяно,но дълбоко в себе си умираше още веднъж да разкаже историята и да стане център на внимание.Подозираше със задоволство,че така щеше да бъде цяла година.И че Панси Паркинсон,колкото и грозна и недодялана да беше,щеше да му помогне да изгради идеалното си име.Такова,каквото го искаше баща му.
-О,не,нека го чуем!-въодушевено се намеси едно от момчетата,седящо до прозореца.Беше висок и мускулест,имаше късо подстригана черна коса и неспокойни кафеви очи.
Русокосият се изправи рязко,оставяйки момичето крайно разочаровано,и сви устни.
-Подиграваш ли ми се,Монтагю?
Другият го изгледа пренебрежително,но поклати глава.
-Не,този път го мисля,Малфой.Това е чест и не се пада на всеки!-пламъкът в очите издаде завистта му,явно самата мисъл,че не той е бил почетен с такова внимание го караше да изгаря отвътре.
Малфой кимна рязко.Можеше да усети властта,която съвсем леко потрепваше по върха на пръстите му.Да,започваше Неговата година в Хогуортс и той смяташе да остави името си,запечатано върху историята.И никой,нито приятелите му,нито учителите му,нито дори майка му,щяха да му попречат да изпълни намеренията си.
Той отвори уста и заговори.Разказваше бавно,правеше паузи и беше привлякъл вниманието на всички в купето.Харесваше му да гледа захласнатите им погледи и да си припомня,че е повече от тях.
Тогава вярвах,че аз съм бъдещето,а вие ще си останете в калта.Аз бях избран да направя нещо велико,нещо,което дори самият Черен Лорд не беше успявал да направи досега,толкова много пъти.И бях готов да жертвам всичко,за да изпълня задачата си.Но бях млад и зелен и не знаех,че в опитите си да бъда онзи,когото всички очакваха,бях забравил да бъда този,който исках.Наистина си повтарях,че сам избирам пътя си,но не осъзнавах,че някой вече не го начертал много отдавна,доста преди аз да разбера...

Някаква сянка мина покрай купето и Малфой рязко се изправи,прекъсвайки изречението си на средата.Стори му се,че видя смътно познати червени коси,но не беше сигурен,затова бързо отиде до вратата и излезе в коридора.Беше празен,но той можеше да се закълне,че току що някой беше преминал оттук.Не,не просто някой,но тогава не знаех.
-И какво казваше,Драко?-пискливият глас на Панси го извади от унеса му и леката усмивка отново се разтегли по устните му.
-Както казвах,малко хора могат да се похвалят с такова потекло и такава възможност да се прочуят още в ранна възраст.
Нечий смях го прекъсна този път и Малфой раздразнено извърна глава към другия край на купето.Точно до вратата стоеше високо като върлина момче,слабо,с мръсно-руси коси и меки шоколадови очи.Гледаше надменно и твърде отегчено,но устата му се хилеше злобно.
-Имаш нещо да кажеш ли,Нот?-изсъска Драко и всички мускули на лицето му се стегнаха.
-Мисля,че ти се кретен,Малфой-изръмжа другото момче,но усмивката все още не слизаше от устните му-И че си съшия идиот като онзи Потър,който се е прочул,както ти каза,в ранна детска възраст.
Драко пребледня от ярост,а сините му очи просветнаха заплашително.Думите на Нот го обидиха,накърниха честолюбието му и той нямаше намерение да отстъпва точно сега,не и когато беше в най-голямата си сила.
-Това че ти,Тиодор,и глупавият ти баща,сте заклеймени като най-големите предатели на Черния Лорд,не значи,че всички тук сме такива-отвърна студено Малфой,но вместо да се обиди,другото момче се разсмя още по-силно.
То се изправи и погледна от високо съученика си.По изражението му се четеше решителност.
-Дори да е така-той се ухили-Ти си същата отрепка като баща си,Драко,и също като баща си,ще се провалиш с гръм и трясък.И не очаквай тогава някой да те там,за да те спасява.
Той напусна купето,оставяйки след себе си разяреният Малфой и купчина онемели слидеринци,които и преди бяха ставали свидетел на сблъсъците между двете момчета,но за пръв път беше толкова остро и неочаквано.
-Драко,ела тук-Панси отново проговори първа и хвана дланта на Малфой в своята.Кожата й му се стори някак груба,но успокояваща и той се настани до нея мълчаливо,обмисляйки последните думи на Нот.
И една мисъл не му даваше покой,чак докато пристигнаха в Хогуортс : Ами ако наистина се провалеше?
Сега ми се иска тогава Тиодор да беше малко по-строг с мен,малко по-истински в яростта си.Той се сдържаше заради етикета,но аз от това имах нужда,от отрезвяване.Ще ми се да бях малко по-умен на времето,а не толкова горделив и инатлив.Тогава можеше да спася не един или два невинни живота ; но тогава в ума ми беше само властта и семейното име,нищо друго нямаше значение.Поне за момента.

Тиодор се озова в празния коридор и без много да му мисли,пое към лявата част на влака.Още една група слидеринци,седмокурсници,трябваше да са в един от вагоните,а вътре се надяваше да бъде и брат му –Алекзандър.Алекс се бе завърнал току що от Дурмщранг и се бе преместил в Хогуортс,но познаваше всички там,защото аристократичните чистокръвни семейства създаваха връзки между децата си още от съвсем малки.Тиодор имаше безкрайно много познати,чийто имена не помнеше,а и за които не се интересува,и това често му играеше лоша шега.Беше избухлив и крайно несдържан,според майка му,затова и посещаваше рядко специални събития като балове и сбирки.От друга страна Алекзандър бе перфектен във всяко отношение и бе един от най-желаните гости.Говореше сдържано,смирено,а неподправеният му британски акцент разтопяваше всички жени.Той беше идеалист,но верен поддържаник на идеите на семейството си и макар да бе краен в думите си,винаги действаше отмерено и безгрешно.
Ето затова Тиодор реши да потърси първо него и да му разкаже за проблемите си с Малфой.Вече отдавна не бе малко момченце,за да се крие зад влиятелния си батко,но имаше нужда да поговори с него за това.Двамата открай време имаха специална връзка и Тед чувстваше,че сега беше точния момент да я използва.
Когато открехна вратата на купето на Алекзандър,погледът му първо падна върху младото момиче,което стоеше точно до брат й.Имаше дълга червена коса,но не рижава като на отрепките от семейство Уизли,а винена,с цвета на кръв.Зелените й очи,големи и воднисти,контрастираха с бледата и кожа и алените й устни.Не можеше да предцени колко е висока,но бе слаба и нежна и както забеляза,след като се опомни,беше единствената,която все още не носеше ученическата си мантия.
-О,Тед-гласът на Алекс му помогна да се съвземе-Виждам,че госпожицата до мен успя да завладее и твоето внимание,а?
Тя се усмихна и белите й зъби лъснаха.Тиодор преглътна шумно и пое дланта й в своята.
-Фелисити Дарк-промълви момичето,гледайки го проницателно.Тед само кимна,без да спомене собственото си име,защото чувстваше,че е глътнал думите си от близостта й.
Алекзандър се усмихна на реакцията на малкото си братче,но усети и че лека руменина тръгва по бузите му;той бе наясно,че е крайно невъздържано някой да се взира така,затова се прокашля шумно.
-Както разбра,Фейт-каза той,гледайки червенокосата до себе си-Това е брат ми Тиодор и ще бъде в твоя курс.И по-вероятно,в твоя дом.
Тя само кимна и се обърна към него към онемелият Тиодор.
-Наистина се радвам да се запознаем.Надявам се,че няма да имаш нищо против да ме разведеш из училището,когато пристигнем,нали?
Той тръсна глава,възвръщайки си самообладанието.После се усмихна.
-Обещавам да направим чудесна обиколка.
Фелисити му намигна леко и обърна поглед към Алекзандър,чиято ръка все още стоеше обвита около раменете й.По-големият Нот я погледна и също се усмихна,задържайки очите си върху устните й,които сякаш го приканваха по-близо.
Този път Тиодор се намеси.
-Алекс,може ли за момент?
Брат му кимна и се изправи рязко,сякаш се опитваше на всяка цена да се измъкне от втренчените зелени очи на Фелисити.Той излезе в коридора,заедно с Тиодор,и тръшна вратата на купето след себе си.Въздъхна тежко.
-Усети го,нали?-попита бавно и Тед кимна смирено.
-Имаш ли идея как го прави?
Алекзандър поклати глава,но луката усмивка изплува на устните му.
-Но ще разбера.-той сви рамене-А ти за какво дойде?
Тиодор изпуфтя недоволно,връщайки се на сцената с Малфой.Не му се искаше да се показва като слабак пред брат си,не и точно сега ; някакъв внезапен страх да не би случката да излезе наяве пред момичето вътре го обзе и той не отговори.
Фелисити знаеше какво прави,както винаги.Беше по-силна от всички нас,от мен,от Алекс и със сигурност по-силна от Драко.Жалко,че никой не успя да го прозре навреме.За бога,Фейт,защо ме остави да се мъча така?Ти моя грях ли беше или аз твоя?В онзи момент ти беше богиня в моите очи и никога повече не можах да погледна на теб по друг начин.До ден днешен те виждам така...
-Тед?
Тиодор изръмжа.
-Мислех да говоря с теб за Малфой.Дали случайно не знаеш-той се наведе леко и гласът му премина в шепот-какво точно му е възложил Лорда?
Алекс се намръщи.Брат му отново си пъхаше носа там,където не му е работа и той нямаше да го остави да се замесва в неща,които бяха твърде опасни за него.
-Ти по-добре не се занимавай с това-отвърна му сериозно.В интерес на истината той нямаше и идея за какво става дума,но предпочете да се направи на знаещ в името на това да защити Тиодор.
Не искаше малкото му братче да прави същата грешка,която беше допуснал и той.Докато беше жив,щеше да се бори за него,за да може той да избере правилния път и да не се поддаде на изкушението,както самия той го бе направил,твърде млад и глупав.
-Не мисли за това,става ли?-опита се да бъде сериозен,но усети,че загриженият тон се прокрадва в гласа му.Тиодор само кимна и Алекс успя да прочете по очите му,че сега не мислеше толкова за Малфой,колкото за момичето,което чакаше самия него в купето.-И за нея забрави.-допълни и влезе обратно,дърпайки вратата след себе си.

Тиодор не беше това,което очаквах.Беше млад и здрав,изглеждаше толкова нежен и недокоснат и желанието да го имам направо ме изпиваше отвътре.Въпреки това ръката на Алекс,властна и силна,ме държеше плътно до него,сякаш усещаше заплахата за брат си.Или просто искаше всичко за себе си,това не успях да разбера.
Още тогава знаех,че Тиодор Нот ще е по-лесният от двамата братя и не представляваше никакво предизвикателство за мен.Алекс беше по-издръжлив,но виждах,че пламъкът в очите му се разгаря и съвсем скоро щеше да последва съдбата на малкия Тед.
Тогава си играех със съдбите на хората,защого го можех.И използвах влиянието си върху тях,защото магията ме опияняваше.Но за съжаление и на мен ми предстоеше да срещната най-голямата пречка в живота си – най-силната ми страст и едновременно с това най-страшният ми кошмар.




I'm trapped in this world
Lonely and fading
Heartbroke and waiting
For you to come
We are stuck in this world
That's not meant for me
For me




Последната промяна е направена от Касандра Грас-Уейл на Пон Сеп 12, 2011 10:16 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Касандра Грас-Уейл
Префект
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Draco Dormiens Nunquam Titillandus   Вто Сеп 06, 2011 8:46 pm



II-Дали я исках за себе си?Желанието беше по-силно от всичко.Дали я ревнувах?Истината е,че и до ден днешен го правя.

Пристигнаха замъка само час след падането на нощта.Беше топла септемврийска вечер и повечето ученици побързаха да се оттърват от мантиите,които ги задушаваха.Много от момчетата разхлабиха вратовръзките си,усещайки натиск и липса на въздух.Всички бързо насядаха по масите на домовете в Голямата зала и скоро стотици гласове се сляха и сякаш в замъка забръмчаха хиляди оси.
Тиодор стоеше на масата на Слидерин заедно с брат си и приятелите му и колкото и да се опитваше да следи разговора им,очите му често се насочваха към новата му позната Фелисити Дарк,която стоеше права в самия край на масата и тихо разговаряше с профоесор Снейп.Червените й коси се бяха разпиляли по рамената й,а ръцете й нервно потрепваха през няколко минути.Не можеше да чуе какво казва,но си мислеше,че устните й се местят с изящество.Тя беше висока за пола си и въпреки това изглеждаше като джудже до него.Бяха се возили заедно във файтона на път за училището и колкото и да му се искаше да спре да я гледа,просто не можеше да откъсне очи от финото й тяло.
Тя се извъртя към него и за момент сякаш прочете всичките мисли,които се въртяха в главата му.Усмихна му се леко и продължи да слуша съскащия глас на Сивиръс Снейп,който сериозно й обясняваше за стъпките,през които трябваше да мине,за да бъде официално ученичка на Хогуортс.
-Казах да забравиш за нея-Тиодор чу гласа на Алекс близо до себе си и се сепна.Брат му го гледаше сърдито,сбърчил вежди върху носа си.
Малкият Нот само сви рамене.
-Не мисля,че имаш власт върху това,Алекс-каза му тихо-Освен това не правя нищо нередно.Обвинявай нея,че се е родила в това тяло,а не мен,че не мога да спра да го съзерцавам.
Алекзандър се засмя.Тиодор винаги бе имал способността да говори някак прекалено философски за възрастта си и все пак да го прави естестествено и с финес,който малко хора притежаваха.Той не използваше това свое качество често и може би затова повечето хора го смятаха за особняк,но брат му беше наясно със способностите му.
-Фейт е различна от всички момичета,които си срешал-отвърна му със сериозен тон-Има някаква мистерия в нея,която те привлича.Но е по-добре да не опитваш.
Тиодор кимна примирено.
-Искаш я за себе си,нали?-промълви,клатейки глава-Непоправим си.
Алекс изцъка с език.
-Тя е прекалено голям залък дори за моята уста.-призна,но толкова тихо,че брат му едва успя да долови думите му.
Алекзандър усещаше как му беше изключително трудно да изрече тези думи.Познаваше Фейт едва от няколко седмици,но не можеше да спре да мисли за нея и често изпадаше в много затруднени ситуации заради тази своя разсеяност.Тя предизвикваше в него ревност,като говореше с други момчета,същевременно желание да се доказва,да вижда,че тя го оценява,а сега се бе прибавила и загрижеността за малкия влюбен глупак Тиодор.Не знаеше защо Фелисити му действаше така,но след като същото се случваше и при брат му,може би нещо не беше наред при самата нея.И той умираше да разбере какво е то.

Драко стоеше в другия край на масата,рамо до рамо с Панси и Дейвид.Русата му коса бе все така прилежно пригладена назад,а хладните му очи се бяха присвили заплашително,докато наблюдаваше новодошлата.Повечето слидеринци бяха извърнали очи натам,кои с възхищение,кои със завист,но тъй като вечерта бе твърде празнична,никой не й обърна чак толкова голямо внимание.Никой освен той.Тя му беше толкова позната,чувстваше я близка,без дори да си спомня името й.Но помнеше устните й,които си беше пожелал да има,зелените очи,гледащи го настойчиво,приканващо.Драко усети как сякаш магия се плъзва по цялото му тяло и тръсна глава,за да прогони спомена,който го беше завладял.
-Казва се Фелисити Дарк-обяви на вселослушание Панси,която като първа клюкарка на Слидерин,не пропускаше сгоден случай да разкаже на всички най-новите училищни сензации.А това определено беше такава-Идва от Америка.Представяте ли си,американка?-тя се изкиска изкуствено-Била е в иститута на Салемските вешици и се твърди,че е била изгонена от там!Никой не знае защо е решила да дойде точно в Хогуортс,тъй като се чу,че има роднини и в други страни,но...
Драко се отказа да слуша по-нататък,защото беше разбрал всичко,което му бе необходимо.Значи така се казваше мистериозната красавица-Фелисити Дарк.Той го повтори няколко пъти в ума си,чудейки се дали го е чувал преди,но накрая отсъди,че му е напълно непознато.Въпреки това смътното усещане,че това няма да е задълго,се загнезди в душата му.Той чувстваше зоркия поглед на Панси,която непрекъснато придърпваше дланта му в своята,сякаш за да обяви на всички,че за заедно,но той си я прибираше нервно,без да си позволи да откъсва от поглед Фелисити.
Помниш ли,Фейт,как не можех да сваля очи от теб?Сякаш бях завързан за теб с магнит и не смеех да помръдна,да не би да засечеш движението ми и да срещна погледа ти.Чувствах се недостоен,не знам защо.Но честолюбието ми отново се пробуди и тогава допуснах първата от най-сериозните си грешки.Само за тази обвинявам себе си,всички други прехвърлям на теб,блуднице.

Вниманието им ме опияняваше.
Магията ми отново се пробуждаше,по-силна от всякога,по-могъща от онова,което те познаваха.
Моята магия.Твоя ужас.Нашия общ кошмар.
Магията,която щеше да ни разруши.

Алекзандър излезе последен от Голямата зала,защото беше изостанал да поговори с Хорас Слъгхорн-новият им учител по отвари.Нот знаеше,че той беше влиятелна личност и нямаше нищо против да спечели доверието и симпатията му още от първия ден.Сега,когато беше тук в Хогуортс,трябваше да си отваря очите на четири и затова не искаше да пропусне дори един малък детайл.Хорас се бе оказал точно,какъвто го бе описала майка им-крайно невъздържан,много лаком и страдащ от желание самочувствието му да бъде почетено.Разбира се,Алекс беше избрал подходящия момент и със задоволство отбеляза щастливите пламъчета в очите на професора си,когато му поднесе поздравленията на родителите му.Те не ги бяха пратили,но той си ги бе измислил с намерението да се представи.И не беше сгрешил,както винаги.
Вървеше замислено,разхлабвайки вратовръзката си.Носеше мантията си в една ръка и разкопча най-горните копчета на ризата си,оставяйки я леко отворена.Отворените прозорци по коридорите го накараха да изтръпне под хладния вятър,но чувството беше изключително приятно.Наоколо не се виждаха много ученици и това беше напълно нормално,защото вече всички трябваше да са по леглата.
Дупката в стената се отвори пред него,когато каза новата им парола /Винаги чист!/ и се мушна бързо в общата стая на Слидерин.Диваните и креслата бяха празни,както и масите в единия ъгъл.Тъй като беше в подземието,тук нямаше прозорци,и от стените лъхаше прохлада.Нот метна мантията си на килима пред камината и сам се настани на него,прокарвайки пръсти през косата си.Тя бе все така рошава и начумерена и той,за разлика от всички останали,я харесваше точно такава-кафява и буйна.
Тишината го накара да се отпусне и той опря гръб в един от диваните,въздъхвайки тежко.Хогуортс,най-сетне.Искаше му се да остане тук вечно.
-Алекс?-гласът му беше до болка познат и изобщо не се учуди,когато пред него се появи кукленското изражение на бившата му приятелка.
Той не отговори,само я изгледа незаинтересовано.Очите му,много по-тъмни от тези на брат му и много по-дълбоки,не издаваха никаква емоция.Той вдигна вежди.
-Какво правиш тук?-попита го тя троснато и се свлече на земята до него.Въпреки това не седна,а просто се подпря на колената си,гърбът й все още беше изпънат.
„Дори тук,Дафни,не можеш да бъдеш себе си”,помисли си раздразнено Алекс,но само сви рамене.
-О,ами,нали знаеш,уча тук-отвърна той иронично.Момичето изръмжа недоволно.
Беше русокоса,с тъмни очи.Имаше матова кожа,но бе висока и стройна и много от момчетата я намираха за красавица.
-Не си ми казал,че ще се местиш-промълви тя,сцупвайки устни.
Алекс извъртя очи.
-Може би защото не исках да знаеш.-каза го спокойно,нито един мускул не трепна по лицето му.
Дафни го погледна някак уморено и разочаровано.
-Значи трябваше да е приятна изненада?-попита го почти умолително; тя знаеше отговора,още преди да зададе въпроса си и въпреки това го направи,подтиквана от някакви непознати за нея чувства.
-Не.Трябваше да е лека раздяла-отвърна Алекзандър студено и въздъхна-Виж,Дафни,просто реших,че ще схванеш намека и ще се отдръпнеш.Явно съм сгрешил.
Тя го изгледа някак обидено.
-Явно.-вече не беше спокойна и той усети нервността в гласа й.Беше навлязъл в опасна територия и не искаше да играе тази игра с нея.Не и отново.
-Казах ти и преди месец-продължи Алекс-Аз и ти сме свършени отдавна.Ти беше просто сянка,Даф,премина през живота ми и си отиде.Едно бурно лято и един красив спомен.Но нищо повече от това.
Очите й се напълниха със сълзи и въпреки това кимна.Отвори уста,сякаш искаше да му каже нещо,но се отказа и я затвори.Тя изхлипа тихичко преди да се изправи.
-Наблюдавах те-каза му изведнъж,тонът й беше строг,укорителен-Видях как я гледаш.Тя не е от твоята класа,Алекс.И ще ти разбие сърцето-след това се врътна и изчезна по стълбището към момичешките спални,оставяйки Алекзандър сам с тревожните си мисли.
Дали тогава най-сетне гаданията по чаените листенца,които толкова обичаше,бяха свършили работа,Даф?Дали знаеше как ще свърши моята скрита агония,дали ме виждаше как се разкъсвам между нея и честта си?Май все пак се оказа по-силната от нас двамата,въпреки че аз бях този,който скъса връзката помежду ни.Оказва се,че накрая аз съм бил слепецът и късно прозрях,че красивият спомен не винаги идва от миналото,а е светлината от бъдещето.
Стоя сам в Общата стая през цялата нощ,въртейки магическата си пръчка между пръстите,сякаш се надяваше тя да му даде съвет.Усещаше как лявата му ръка го наболява леко,но се отказа да я поглежда или докосва,отдавайки се на други мисли,по-приятни,но не по-малко тревожни.

-Тед!-нечия здрава ръка го хвана за рамото,когато той нахълта в спалнята си,объркан и блед.
Той се усмихна лениво и се протегна върху леглото си.Изведнъж осъзна,че се чувства по-лек,онази неприятна тежест в гърдите му бе изчезнала и спокойствието се бе възрцарило в цялото му същество.Въздъхна тежко,тръскайки леко глава,за да прогони и последните си неприятни чувства.
-Добре ли си?-гласът,който го притесняваше за втори път,принадлеже на Дейвид Монтагю и той уплашено се бе надвесил над приятеля си,търсейки причина за липсата на какъвто и да е цвят по лицето му.
Тиодор се ухили.
-Разбира се-каза той,изправяйки се в седнало положение и погледна Монтагю-А ти защо се държиш като уплашена сърпуга?
Дейвид изръмжа и му удари юмрук в рамото,може би малко по-силен от колкото искаше.
-Хубаво.Умирай,ако искаш-сопна му се момчето и се върна на своето легло,отново отваряйки страниците на книгата,която четеше.”Кудичът през вековете” беше любимото четиво на младия Монтагю,който като капитан на кудичния отбор,прекарваше цялото си свободно време в мислене на стратегии и обсъждане на различни положения с играчите си.Отборът на „Слидерин” беше в отлична форма,но въпреки това победата винаги някак им се изплъзваше между пръстите в последните години.Тази година и Дейвид,и Тиодор,който беше гончия,си бяха обещали да направят всичко по силите си,за да спечелят.
-Мисля,че съм твърде млад и красив за това-отвърна Нот с въздишка и приятеля му запрати възглавницата си по него от другия край на стаята.
-Внимавай.Самочувствието ти може да се сблъска с това на Малфой.
Нот се ухили доволно.Дори Драко в момента не можеше да развали настроението му.
-Не е важо дали ще има сблъсък-каза той делово-Важното е да има победа.
Монтагю се засмя хрипливо и поклати глава.Изведнъж нещо му просветна и той погледна подозрително Тиодор,който се усмихваше главозамаяно.
-А ти къде беше?-попита го,докато лека усмивка се прокрадваше по устните му.
Нот му намигна.
-Мисля,че ще запазя това за себе си-отвърна загадъчно,а после добави.
-О,стига,бил си с момиче,нали?Не знам как го правиш,Тед,още първия ден!
Тиодор се разсмя искрено.
-Имам си своите скрити тактики-отвърна той през смях,а Монтагю само изцъка недоволно с език-Дишай,Дейв,всъщност не беше нищо сериозно.Просто разходка.
-Да,да,просто разходка-съгласи се Дейвид и се ухили-Така ли му викаме вече?
Възглавницата отново прекоси стаята,връщайки се при законния си притежал,като междувременно го удари по главата.
-Непоправим си-въздъхна Тиодор,но въпреки това се усмихна.
-Аз ли?Ти си човекът с момичето!
Тиодор не отговори.Не можеше да повярва на късмета си.Фейт бе поискала да разгледа училището още тази вечер и с риск да ги накажат двамата тръгнаха по безлюдните коридори,като момчето тихичко й обясняваше кое къде е.Очите й гледаха живо,но въпреки това лицето й си остана някак безизразно,сякаш нямаше желание да говори с него.Когато бяха засякли Филч в един от коридорие,той бе хванал ръката й,за да я дръпне към него и да я скрие,и близостта между тях го бе поразила като гръм,а импулсът се плъзна по цялото му тяло.Сякаш му липсваше въздух и чувството,че сякаш никога повече няма да изпита подобно усещане,го накара да се смръщи и да наведе глава.Фейт като че ли не бе забеляза реакцията му,но все пак бързо предложи да се приберат в Общата стая на дома им ( тя вече беше разпределена в Слидерин,малко след края на вечерята,защото учителите предпочитаха да не натрапват на всички присъствието на нов ученик ; шапката изобщо не се бе колебала в избора си и сякаш потрепна,когато докосна главата на момичето ; въпреки това нито тя,нито Макгонъгол забеляза това и Фейт бързо бе изпратена към подземията.)
„Да,аз съм човекът с момичето”,помисли си той развеселено,”тя помоли мен,значи ме харесва”.Изобщо бе забравил за тягостното чувство,което бе предизвикала у него,за конвулсиите,които изпита тялото му.Само зелените й очи имаха значение в онази минута.



I'm trapped in this world
Lonely and fading
Heartbroke and waiting
For you to come
We are stuck in this world
That's not meant for me
For me


Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Касандра Грас-Уейл
Префект
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Draco Dormiens Nunquam Titillandus   Сря Сеп 07, 2011 8:19 am



III - Добър вечер,скитнице...Добър вечер,мила моя...Прегърни ме,блуднице...Целуни ме от неволя!

За Мони.

Драко се отправи към първия им час за годината някак прекалено унил.Макар че току що бе закусил,чувстваше стомахът си празен и свит ; до пристигането в Хогуортс задачата му му се бе струвала чест,забавление,начин да се докажеш.Но когато наистина бе видял директорът на стои на стола си,да се усмихва топло със сините си очи ; когато бе забелязал всичките си учители и съученици,вече му се струваше много по-трудно да се справи с поставеното му предизвикателство.
Не беше споделил с никой точно какво трябва да направи,защото му беше забранено да говори за това,а не искаше някой нахалник да му натрапва помощта си.Той беше Малфой,и щеше да се справи с това сам,независимо колко му струваше.Една идея вече се бе родила в главата му и той нямаше търпение да започне да работи по нея и въпреки това страхът му надделяваше и малко го разколебаваше.
Кабинетът по отвари бе напълно преобразен от новия им учител Слъгхорн.По стените висяха снимки на много известни личности,като всички махаха доволни от рамките.Имаше светлина,което беше твърде неочаквано за подземията и няколко котли бяха наредени в една редица в единия край на стаята,като стаята се изпълваше с разнообразни аромати.
-Заповядайте,заповядайте-приканяше ги доволно професорът и като всички се настаниха, той се усмихна доволно.Драко се извъртя,поглеждайки злобно грифиндорци,с които караха общия час,и те му се озъбиха в отговор.-Сега,виждате,че тук съм ви приготвил няколко отвари и първото нещо,което ще направим този час,ще бъде да...
Нечия ръка се стрелна във въздуха и Драко с отвращение забеляза,че принадлежи на грифиндорката Хърмаяни Грейнджър,момичето с най-бухналата коса в училището и може би най-големите зъби.Въпреки че сега бяха смалени с магия,Малфой още си спомняше бобърската й физиономия и не забравяше да го спомене във всеки удобен случай.
-Да ги разпознаем,професоре?-гласът й беше леко писклив и натрапчив и Драко изръмжа,но никой не му обърна внимание.Хорас се усмихна леко и кимна,а Хърмаяни продължи все така разпалено-Това там е амортенция,любовния елексир,за който се твърди,че е изключително силен ; за всеки човек тя ухае различно,в зависимост от най-любимите му неща.А онова там-тя посочи с ръка-е Феликс Фелицис,течен късмет.В зависимост от количеството,което примеш човек,може да поддържа късмета си...
Изведнъж вратата се отвори рязко и Грейнджър млъкна насред изречението си,крайно смутена.В стаята влезе високо червенокосо момиче,с ярки зелени очи,а на лицето й грееше усмивка.Всички момичета изпуфтяха недоволно,тъй като нито едно момче не отместваше поглед от нея.
-А вие сте?-попита учтиво Слъгхорн,приближавайки се до новодошлата.
Тя пое едната му ръка между двете свои и наклони главата си леко.
-Фелисити Дарк.Професор Снейп каза,че ви е предупредилм,че ще посещавам часовете ви.
Професорът очевидно се учуди от тази проявлена вежливост,но това погъделичка самочувствието му и той се засмя.
-Ама разбира се,разбира се!Намерете си място,госпожице Дарк.Може би там,до господин Малфой, ще ви е удобно.Точно обяснявах как...
Повечето ученици игнорираха гласа на професора,проследявайки с поглед плавната походка на Фелисити до посоченото й място.Тя извади от чантата си своя екземпляр от „Отвари за напреднали”,както и перо и мастилница и стараейки се да не срещна ничий очи,се изправи,за да покаже,че има намерение да слуша думите на Слъгхорн.
Драко беше замръзнал на мястото си,когато тя се приближи толкова близо до него.Не го удостои дори с един поглед,но той можеше да помирише силния й парфюм,ръцете им бяха само на сантиметри една от друга,ако се протегнеше съвсем леко щеше да усети допира на порцелановата й кожа.Прииска му се да й каже нещо,да я впечатли...Изведнъж тръсна глава.Какво,за бога,ставаше?Не,не,той трябваше да слуша професора.Фелисити не значеше нищо,той дори не я познаваше.Какви си ги мислеше,Мерлин го взел дано!
-...ще правим отровата на Живата смърт.Който успее да се доближи най-много до това,което трябва да се получи,ще се сдобие с една прекрасна награда-той бръкна в джоба си,вадейки запушено шишенце,в което симпатично се люлееше златиста течност.Няколко гласа ахнаха и той се усмихна още по-широко-да,това е една малка порция течен късмет,който ще ви помогне да изпълните всичките си намерения без каквито и да било проблеми!
Драко се сепна.Идеята се зароди в главата му толкова бързо и той се вкопчи в нея рязко.Да,той щеше да успее-само това му трябваше.Мъничко късмет и притеснението щеше да падне от плещите му.Лека лукава усмивка плъзна по устните му и той преглътна шумно.Стори му се,че Фелисити го наблюдава с крайчеца на окото си,но си застави да не мисли за нея и близостта й,защото това едновременно го плашеше и опияняваше.А точно сега трябваше да се съсредоточи върху себе си.
Той веднага взе съставките от шкафа и започна да следва указанията,като се стараеше да извършва всичко точно,но и бързо.Изведнъж видя как една бележка се плъзва към него под пръстите на червенокосата и мигновено спря работата си.Колкото и да му се искаше да продължи,любопитството му надделя и като се озърна дали някой не го наблюдава,я грабна.
Ф.Д : Имаш ли нужда от помощ?
Въпросът й малко го изненада и той я погледна с леко учудване.После усмивката се разля по устните му.
Д.М : Не смяташ ли,че трябва да работиш върху собствената си отвара?
Ф.Д. : О,на мен късметът не ми трябва,а и ми е първи ден-имам си извинение.Ти обаче изглеждаш ...в нужда.
Драко се смръщи при последните й думи.
Д.М : Много благородна ли се опитваш да бъдеш?Нямам нужда някой да ми помага!
Изражението по лицето на Фейт дори не трепна.
Ф.Д : Някой ден гордостта ти ще те удари по носа.
Той игнорира коментара й.
Д.М : Защо дойде в Хогуортс?
Ф.Д : Тук ми харесва.
Д.М : А Слидерин как ти се струва?
Ф.Д : Хората там са точно по мой вкус.
Д.М : Аз по твой вкус ли съм?
Докато чакаше отговора й се озърна лекичко.Слъгхорн беше в другия край на помещението и разговаряше с хафълпафци и изобщо не обръщаше поглед към тях.Драко вече беше оставил отварата настрани,но все пак хвърли поглед към котела си,за да провери докъде е стигнал.”До никъде”,помисли си ядно,но въпреки това не предприе нищо.
Ф.Д : Искаш ли да бъдеш?
Д.М : Ти го искаш.
Фейт се засмя тихичко и прибра бележката в чантата си.Драко очакваше някакъв отговор,но след като не получи такъв само се усмихна лукаво.
-Часът приключи!-обяви Слъгхорн и още преди Малфой да се усети,Фелисити беше напуснала стаята.
Дори не знам откъде ми дойде всичката смелост да ти кажа това.Другите мисли просто се бяха изпарили от главата ми и исках само да те видя да се усмихваш,да те притегля в прегръдката си.Изкушаваше ме и не можех да те преодолея.Защо ме остави да страдам,вещице?!О,чакай,знам какво ще кажеш-Фейт... *

Алекс прекоси безшумно коридора и се вмъкна в последната врата в дъното,кабинета на професор Снейп.Помещението беше малко и тясно и по рафответе бяха наредени стотици стъкленици,които слидеринецът нямаше намерение дори да поглежда.
Настани се спокойно на стола пред катедрата и размърда рамене,тъй като тук сякаш лъхаше някакъв вятър.
-А,господин Нот-гласът на Снейп,ръководителят на дома му,го накара да подскочи леко-Много се радвам,че сте дошъл.Изключителна точност,както винаги-устните му бяха свити и всяка дума излизаше като на сила от устата му и въпреки това върху лицето му имаше някакво подобие на задоволство.
-Повикахте ме и аз дойдох-отвърна простичко Алекзандър,стараейки се да се усмихне.
Сивиръс Снейп кимна.
-Имате ли идея каква може да е причината да пожелая да се срещна с вас?
Алекс прехвърли в ума си няколко възможни отговора,но всеки от тях му се стори неподходящ,затова той сви рамене.Замълча за момент,искаше да обмисли точно думите си,преди да ги каже,защото знаеше,че Снейп ще ги запомни до една и после може да ги използва срещу самия него.
-Опасявам се,че нямам идея,професоре-каза Нот,решавайки,че най-добрият начин да запази позицията си е като приеме ролята на незнаещия.В интерес на истината,Алекс беше стигнал до извода,че Снейп искаше да говори с него за малкия Малфой,но не желаеше той да отваря темата.
Снейп се усмихна някак злорадо.
-Аз пък мисля,че ме лъжете,господин Нот.
Алекзандър си придаде учуден вид,но след това се усмихна леко.
-Не мисля,че е етично да използвате оклумантиката срещу учениците си,сър.
-Тогава да се радваме,че никога не съм зачитал етиката като наука.-отвърна остро Снейп.
Нот се ухили.
-Това не винаги означава,че можете да нарушавате нейните правила,независимо дали ги смятате за верни или не.Същото е като с физиката – вие може би сте против гравитацията и аз съм убеден,че знаете методи да й се противопоставите,но се боя,че трябва да оставите хората да я защитават и да я следват.Тя остава закон,без значение дали вие го спазвате.
Професорът му го изгледа с неприрязън и в очите му се прочете отвращение.
-Алекс,познавам те отдавна,знам подхода ти-гласът на Снейп беше заплашителен,леко дрезгав и изключително неприятен-Опитваш се да ме пратиш в друга посока,но моят ум не се поддава на жалките ти игрички.-Алекзандър въздъхна тежко,но пропусна обидата покрай ушите-Никога не си създавай врагове сред хора,чийто възможности са много по-големи от твоите собствени.
Алекзандър не отговори веднага.Снейп винаги го бе ненавиждал и младия Нот не виждаше причина за това,въпреки че бе свикнал с отношението му.Държеше се с него като с невръстно дете и се опитваше да го поучава,нещо,което бе крайно досадно.Въпреки това,той избута усещанията си на заден план и наподоби усмивка.
-Ще го запомня-каза остро-А сега,бихте ли преминали направо на въпроса,сър?Имам домашни.
Снейп се усмихна мазно и кимна.
-Случайно знаете ли с какво се занимава Драко в свободното си време?Споменавал ли е нещо пред теб или брат ви,господин Нот?-това,че бе преминал отново на учтива форма,означаваше,че малката им словесна борба беше оставена за друг път и Алекс усети това като символична победа.
-До колкото съм наясно,а то не е много-започна спокойно Нот-се занимава активно с кудич-той се наведе леко към Снейп и гласът му се намали до шепот-Дейвид ми е приятел и твърди,че малкия Малфой не е много добър играч,но нали баща му ги спонсорира-той му намигна заговорнически и с удоволствие забеляза гневът,притаил се в тъмните очи на професора му-Освен това чувам,че непрекъснато излиза някъде,следван само от Краб и Гойл,а понякога е виждан и в компанията на две първокурснички,което,според мен,е крайно необичайно...
Ръката на Снейп,която замахна рязко във въздуха,го накара да замлъкне.
-Това е всичко,което исках да знам.Благодаря ви,господин Нот,лека нощ.
Алекзандър се изправи,без да чака втора покана и въпреки това се застоя за момент изправен пред катедрата.
-Знаете ли,че това отново нарушава правилата на етиката,нали?Да прекъсвате хората?
Снейп сви устни.
-Не сте избрали правилното място да показвате остроумния си характер.Ако обичате,връщайте се към общата стая на Слидерин.Лека нощ.
Алекзандър се насочи към вратата с широка усмивка.
-Лека нощ,сър-чу се само тихото хлопване и Сивиръс Снейп остана сам в кабинета си.

Общата стая на Слидерин се опразваше бързо с настъпването на полунощ.Повечето първокурсници и второкурсници се отправяха към спалните си още след вечеря и дописваха домашните си там.По-големите ученици оставаха малко,за да си побъбрят или да поработят върху съчиненията си,но глъчката в общата стая поглъщаше всички и много рядко някой успяваше да свърши полезна работа.Ето затова уморени от приказки,с идването на полунощ повечето се скриваха в спалните си,търсейки уют в меките балдахинови легла.
Алекс нахълта вътре с широка усмивка,окрилен от победата си над Снейп.Въпреки това ентусиазмът му някак секна,когато видя,че на дивана стоят Фелисити и Тиодор и момчето се бе приближило опасно близо до червенокосата.
-Тед!-гласът му се стори по-студен,отколкото би трябвало да е.Тиодор вдигна поглед към него и очевидно възнамеряваше да се усмихне,но видя заплашителния пламък в очите на брат си.
-О,Алекс,точно теб чакахме-каза му развеселено Тиодор-Кажи,какво стана със Снейп?
Алекзандър не му отговори,само изскърца със зъби.
-Лягай си,Тед,късно е-изръмжа.Не знаеше какво му става,но кръвта бе нахлула рязко в мозъка му,предизвиквайки силен гняв.Ярост,която го обземяваше рядко,но беше силна като пожар и не по-малко опасна.
Тиодор понечи да възрази и стрелна с поглед Фелисити,но тя само кимна примирено и той сведе глава.Искаше му се да й каже нещо,поне лека нощ,но от гърлото му излезе само стон и той се отправи с бавни крачки към стълбищата.Чувстваше се отпаднал и сякаш енергията,която до преди малко беше имал в жилите си,сега мигновено се бе стопила,без тя да е близо до него.
Когато брат му се скри от поглед,Алекс върна тъмните си очи на нея,срещайки зеления й поглед.Косата й блестеше под светлината на огъня,а алените й устни се бяха извили в лека усмивка.
-Остави го на мира-сопна й се Нот,заемайки мястото,което до преди малко беше принадлежало на Тиодор.
Фейт се засмя.
-Ако мислиш,че съм го вързала с каишка за мен,дълбоко се лъжеш!
Алекс изръмжа,въпреки че някакво спокойствие изведнъж обзе тялото му и колкото яростта му беше рязка,толкова и бързо даваше път на леките и приятни чувства.Искаше му се това да спре,борбата на чувствата му да престане и главата му да се изпразни,но неприятното усещане за нестихваща битка пулсираше в главата му.
-Може би го правиш несъзнателно-промълви той недоволно-Но превръщаш брат ми в кученце.
Фелисити го погледна смръщено.
-Ако иска,нека бъде кученце.Ти не бива да се месиш в неговите решения.
Яростта отново се върна ,ала душата му някак отчаяно се вкопчи в предишното желание за спокойствие.Усети непоносима болка в слепоочията си,но се насили да я игнорира.
-Не ми казвай как да се държа с брат си.
-Тогава престани да бъдеш разглезено момче.Опитах се да ти го кажа и преди,ако искаш нещо,трябва сам да си го вземеш,без да се криеш зад някакви жалки извинения.
Алекс сви устни.
-Не знам за какво говориш.
Фейт му намгна леко,очите й бяха предизвикателни,караха го да чувсвтва напрежение по цялото си тяло.
-Много добре знаеш за какво говоря.
Алекс си пое дълбоко въздух.Фелисити отвори уста да каже още нещо,но той не й позволи и залепи устните си до нейните,карайки я само да изстене неочаквано.Целуваше я жадно,а устните й бяха толкова приканващи,че той не можеше да си обясни защо не го е направил по-рано.Езикът му се мушна в устата й,пребори се с нейния за надмощие,а ръцете му се плъзнаха по бедрата и кръстта й.Този път абсолютното спокойствие го обзе напълно и той можеше да мисли единствено за ласките й и желанието си да я има.

Тялото ти изпиваше цялата ми енергия,обръщаше страстта ми в движеща сила и ме главозамайваше.И до ден днешен не съм изпитвал нищо по-силно от онова,което ме накара да усетя тогава.И ти се превърна в моята грешница,Фейт,отдавах ти болката си и ти я приемаше с отворени обятия.Превърнахме се в две тела,борещи се за надмощие в една битка,която и двамата отдавна бяхме изгубили.Демони,красавице,това бяхме ние.И нямахме шанс да се спасим-адът ни чакаше.

Сладкия аромат на диво желание го обладаваше.Всеки нов тласък го разпалваше,всяка целувка го убиваше малко по-малко и изтриваше осъзнатия Алекс.Тялото му го предаваше,първичните му желания го теглеха към мен.Душата му стенеше,но нито той,нито аз щяхме да й позволим да се чуе.
Бяхме ин и ян,преследвахме се,за да се имаме.
Грешахме отново и отново,но огънят бушуваше твърде силно.
И тогава адът дойде.


*Фейт - от англ. fate -съдба :)


I'm trapped in this world
Lonely and fading
Heartbroke and waiting
For you to come
We are stuck in this world
That's not meant for me
For me


Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Касандра Грас-Уейл
Префект
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Draco Dormiens Nunquam Titillandus   Пет Сеп 09, 2011 8:06 pm



IV - Искам само любовта ти.Искам,за да изгоря! ....Искам те за мен!

IV.
На сутринта,когато се събуди,от нея нямаше и следа.Стоеше без риза и панталон върху килима в общата стая,но с облекчение откри,че няма други ранобудници като него и затова все още беше сам.Без да чака втора покана събра дрехите си и побърза към спалните си.Погледна само веднъж назад,сякаш за да открие следа от случилото се снощи,и в ума му веднага пробляснаха безброй сцени и му се стори,че усеща тялото на Фейт в ръцете си.Но там беше само мантията му и той се укори за глупостта си.
Влезе безшумно в стаята си и побърза да се изкъпе и да си облече чисти дрехи.Останалите все още спяха,а един от часовниците показваше 5 и 30.Алекс се усмихна на себе си,затова че имаше навика да се буди преди останалите и сега това му бе спестило голям срам и обяснения.Дори не му хрумна да иска сметка на Фейт защо не го е събудила или защо го е зарязала през нощта- нямаше нужда.Чувстваше се по-спокоен,след като я бе усетил негова.Сякаш огромно напрежение се бе свлякло от плещите му и можеше вече да диша спокойно.
Излезе с усмивка от общата стая на Слидерин като не срещна никой по пътя си,тъй като беше твърде рано.Реши,че ще отиде на закуска преди останалите,нямаше желание да ги чака.

Тиодор й подаде усмихнато ръка и тя я пое,прехапвайки леко долната си устна.Въпреки че изражението й издаваше свенливост,очите й светеха някак злорадо,доволно,но Нот бе прекалено завладян от красотата й,за да забележи.Беше събота и учениците имаха право да обличат мъгълски дрехи,за да се чувстват по-комфортно,затова когато забеляза Фелисити в тъмно зелената й рокля,осъзна,че не може да откъсне очи от нея.
-Изглеждаш малко уморена-каза й той тихо,а Дарк кимна леко.
-Имах тежка вечер-отвърна спокойно.Тиодор си помисли,че тя крие нещо,но реши да не любопиства и да разваля момента.Дланта й стискаше неговата,докато вървяха към Голямата зала.
-Искаш ли да споделиш?
-Може би някой друг път,Тед.-отговорът й,макар и изречен топло,абсолютно приключваше темата и Нот си даде сметка,че не е бивало да пита това.Въпреки това й се ухили.
-Нима малката Фелисити има тайни?
Тя се усмихна и очите й забелястяха.Той стисна по-здраво ръката й в своята.
-Ето още едно нещо,което никога няма да разбереш.
Тиодор се сцупи на шега.
-Колко е грубо да не споделяш с мен!
-А може би просто не си си заслужил!
Той се засмя и пускайки ръката й,обви своята около раменете й,притискайки я до себе си.Уханието й го замая,но той тръсна глава,за да прогони усещането за магия в мозъка си.Устните му доближиха ухото й.
-Кажи ми как да си заслужа.
Фелисити се засмя леко и поклати глава,сякаш му казваше „Още е твърде рано за това”.
Дали тогава знаеше,че за теб бях готова да направя всичко?Дали вече беше разбрала властта си над емоциите ми?О,чакай,ти затова си създадена,грешнице.За да изтръгваш любовта ни и да я тъпчеш.За да ни караш да търсим изкуплението от земния свят и да дойдем при теб,в ада...Фейт,за една твоя усмивка,щях да се предам на смъртта,без да се замисля,стига да знаех,че няма да те изгубя.Но това беше отдавна-вече не съм толкова слаб...вече съм друг,а ти си все така греховна.
Двамата влязоха в Голямата зала и седнаха в единия край на масата на Слидерин,очевидно развеселени.Фелисити говореше разсеяно за часа си по отвари и впечатленията си от Слъгхорн,а Тиодор я гледаше,без да чува нито една от думите й.Единствените мисли,които се въртяха в главата му,бяха изключително приятни,но крайно неуместни за споделяне.
-Теди?-мекият й глас го накара да тръсне глава и той се усмихна лениво.По погледа й си личеше,че е забелязала изражението му и беше спряла тирадата си от думи,а той дори не бе реагирал.
-Извинявай,разсеях се-каза й той развеселено-И казваш,че си разпределена с Малфой,така ли?
Фелисити кимна спокойно.
-Драко е малко...различен от останалите тук.-думите й прозвучаха странно,а гласът й се бе променил и Нот го забеляза с недоволство.Той не искаше неговото момиче,както я наричаше в ума си,въпреки че реално не беше така,да се занимава с други,камо ли с Малфой.Той още не бе преживял случката във влака и непрекъснатото перчене на Драко го вбесяваше.Последните дни той като че ли се бе поизгубил от поглед и заедно с Краб и Гойл се изпаряваше през междучасията,а Нот смяташе това за подарък.
Едно време с Драко бяха били приятели,на Тиодор му харесваше да го слуша и му се възхищаваше,тъй като семейството му беше заможно и известно.Въпреки това с годините бе осъзнал,че няма да понесе да стои в нечия сянка,още по-малко в тази на разглезено момченце като Малфой.Мнението му за него коренно се бе променило,а и намираше за глупава цялата му напредвара с Потър за известност.
Сега усети как някакъв звяр изревава в корема му при споменаването на Драко точно от устата на Фелисити,но въпреки това се насили да си придаде нормално изражение.
-Да,той е надут пуяк без грам мозък-изкоментира Тиодор,като се усмихна леко-О,и забравих да спомена,че смята,че всяко момиче трябва да му се възхищава.
Фейт му върна усмивката,някак плахо и смутено,но очите й отново пробляснаха прекалено зловещо.Тед игнорира това и погледна ръчния си часовник,а очите му се изцъклиха недоволно.
-Дейв ще ме убие-каза той,докато преглъщаше последната хапка от препечената си филийка.Изпи солидно количество портокалов сок и се обърна умолително към Фелисити-Имам тренировка по кудич,изключително важна,и за съжаление ще трябва да те оставя.-стори му се,че изражението й помръква,затова добави-Но много бих се радвал да дойдеш да гледаш.Алекс ще е там,ще има с кого да си говориш.Той не пропуска да гледа отбора.
Фейт го погледна,после се усмихна.
-Разбира се,че ще дойда,Тед,много мило от твоя страна.
Той се ухили и двамата бързо напуснаха Голямата зала,насочвайки се към кудичното игрище.

Забеляза я да стои на едно от пейките,съвсем сама.Кожата й изглеждаше все така бледа,а зелените й очи се подчертваха зловещо от дрехите й в същия цвят.Стори му се,че гледа точно към него,и се усмихна плахо.Тя не му върна усмивката и той реши,че си е въобразил,че просто му се е искало.
-Хайде,Малфой,по-живо-сопна му се Дейвид,докато възсядаше метлата си.
Драко недоволно се отблъсна от земята,извисявайки се над игрището.Монтагю отново изкрещя нещо по негов адрес,но беше прекалено далеч,за да го чуе.Явно беше пуснал снича и той трябваше да го потърси.Но изобщо не му се искаше.
Беше дошъл на тренировката по задължение,не защото му се играеше кудич.Вече отдавна беше загубил страстта към този спорт,а и дълбоко в себе си знаеше,че никога не я е имало.Беше решил,че ще е ужасно забавно да се съревновава с Потър,но когато се оказа,че просто не му е писано да бъде велик кудиичен играч,той прекрати всичките си опити да подобри уменията си.
Умът му беше някъде другаде.Беше станал рано и отново беше работил върху разгръщането на идеите си.Искаше му се всичко да свърши по-бързо,да се махне от сърцето му и да чувства лекотата,с която беше живял преди.Всеки ден се укоряваше,че е изгубил шанса си да спечели шишенцето Феликс Фелицис и често тези мисли го водеха към Фейт.Забелязваше я в часовете си,повечето им бяха общи,но втори път не си бяха говорили от случката в кабинета.Сега отново я погледна-тя следеше с очи летящия Тиодор,който правеше маневри точно пред нея,сякаш за да я впечатли.”Глупак”,каза си Драко,докато го гледаше с досада.И въпреки това му се струваше напълно естествено да я иска-всеки би я поискал.Той самия усещаше,че желанието му да я има,да я открие за себе си,често го изпълваше,но се бе постарал да го заключи много надълбоко в душата си.Не,той нямаше да падне в мрежите й.
Наистина вярвах,Фейт,че няма начин да бъда поредния хлапак,тичащ след теб.Ти беше богиня,истинско чудо в човешка кожа и ме караше да затаявам дъх,да хапя устни,само и само да не се приближа до теб.Когато минеше покрай мен,изтръпвах.Когато ме погледнеше,горях цял.Не ти го казах,никога не ти споделих всичко това...Понякога се питам дали заради това свършихме така.Но няма значение,красавице,защото дори след толкова много време,аз все още умирам за теб.Ала никога,никога,няма да ти го призная.
Тъй като бе осъзнал,че няма да може да намери снича,спокойно насочи метлата си към мястото,на което стоеше момичето.Тя го видя да се приближава и лукава усмивка изплува на устните си.
-Е,дошла си да ме гледаш,така ли?- попита й ухилено,сдържаше гласа й и емоциите си ; беше си обещал да е силен пред нея.
Фелисити вдигна вежди.
-Тук съм заради Тиодор-отвърна му хладно.-Спри да си придаваш важност.
Драко се усмихна.
-Мен не можеш да ме заблудиш.Видях те как ме гледаше.
Този път тя го изгледа засмяно,макар че когато заговори,гласът й бе станал още по-студен.
-Някога замислял ли си се,че може би светът не се върти около русата ти главица?
Малфой кимна със сериозно изражение.
-Имало е и такива моменти-призна-Но отминават много бързо.Щом момичета като теб ме преследват,значи мога да си вдигна самочувствието.
Отговорът му очевидно я развесели.
-Момичета като мен?-този път той долови изкусителната нотка.,гърленият звук и усети въздишка на устните си ;подтисна я с трудност.
-О,ами нали знаеш,красавици.
Фелисити се разсмя искрено,клатейки бавно глава.
-Ако това беше комплимент,беше ужасно жалък-сподели му,а зелените й очи светеха живо; тя се изправи на крака и го погледна право в очите ; синия лед,който я гледаше,сякаш чакаше да бъде разтопен.Лицето му се бе стегнало,но тънката усмивка все още играеше по устните му.-Следващия път,когато мислиш,че някое момиче е красиво,не се прави на интересен,а просто й го кажи.
-Ще го запомня-обеща той-Въпреки че досега моят метод вършеше идеална работа.
-Да,досега-потвърди Фейт-Но понякога се срещат и костеливи орехи.
Той се ухили.
-Обичам предизвикателства.
-Виждам.Но явно не знаеш кога да спреш.
Изведнъж метлата на Тиодор се закова до тази на Драко и двете момчета се загледаха на кръв.Очевидно тренировката бе свършила,защото другите играчи вече бяха на земята и се стараеха да приберат топките в кутията.Устните на Нот се свиха заплашително и очите му пробляснаха.Драко успя да си придаде незаинтересован вид,въпреки че усети ярост да бушува срещу доскорошния му приятел.
-Искаш ли да те повозя,Фейт?-попита тихо Тиодор,като обърна поглед към момичето ; очевидно чувствата му към нея бяха надделяли пред желанието за сблъсък с Драко.Тя му се усмихна и кимна.
-Би било чудесно.-той й подаде ръка и тя се метна зад него,като обви кръста му с тънките си ръце.
Малфой ги изгледа недоволно.
-Внимавай,Нот.Ако паднете и тя се нарани,дори цялото ви богатство няма да може да покрие стойността й.
Фелисити усети комплимента в думите му,но не се усмихна,а го изгледа студено и недоволно.Тиодор изръмжа,но все пак метлата се отдалечи с невероятната скорост към другия край на игрището,мина над него,и се насочи към езерото.Малфой ги гледа,докато не се изгубиха от погледа му и накрая сам слезе на земята.
Трябваше да забрави за нея.Имаше по-важни неща за вършене.

Докато вървеше с Краб и Гойл от двете си страни по коридора,мислите му отново бяха насочени към нея.Искаше да изпразни съзнанието си и беше вложил всички усилия в това;неусетно бе стиснал ръцете си в юмруци.Но образът й изскачаше в съзнанието му и той стискаше очи,защото трябваше да я прогони от там.
Застанаха пред стената и той въздъхна тежко.Моментът на истината.Обърна се към двамата си съкурсници и ги изгледа недоволно.Те очевидно изпитваха страх от него,защото го гледаха с нещо средно между почитание и злоба.
-Краб,Гойл,шишенцата у вас ли са?-гласът му беше тих,но рязък и изключително остър.И двамата кимнаха.
„Първа стъпка-изпълнена”,помисли си доволно Малфой и лека усмивка се плъзна по устата му.Беше успял да открадне Многоликова отвара от кабинета на Слъгхорн в последния час,докато професорът се възхищаваше на успеха на Потър (мазник!,каза си Драко).Като префект си беше позволил съвсем спокойно да конфискува вещите на две малки първкурснички и разполагаше с техните косми.Единствената му пречка бе била кого да накара да го прикрива.След като с Тиодор вече не бяха приятели,той не можеше да разчита на него.Дейвид беше безмозъчен от множеството удари,получени по време на кудича,така че и той отпадаше от списъка.Оставаше Блейз,с когото сякаш бяха изградили стена помежду си още от първи курс,макар че Драко не беше сигурен защо,затова и той отпадаше.В краен случай беше готов да вземе Панси,но като дрънкалото на училището беше най-лошият от всичките варианти.И така,накрая реши,че Краб и Гойл са правилния избор-бяха толкова глупави,че Драко можеше да им каже каквото и да било и те щяха да повярват;освен това ги използваше за бодигарди още от първата си година и досега бяха били изключително послушни.Затова той ги инструктира за най-простата част от плана си и въпреки че не бяха ентусиазирани,че ще трябва да се превръщат в две малки момиченца,нямаха друга възможност освен да се съгласят.
-Спомняте си какво ви казах,нали?Пуснете нещо шумно на земята и аз ще разбера,че има някой;така ще избегнем рисковете някой да ме забележи.-той ги огледа внимателно и въздъхна-Спокойно,Краб,вас никой няма да ви познае.
Драко им даде знак и те глътнаха течността от двете стъкленици в ръцете им.Смалиха се пред очите му-там,където до преди секунди бяха двете масивни тела на Краб и Гойл,се бяха озовали две малки русокоси момиченца с уплашени физиономии и облечени в мантии,които им бяха ужасно големи.Малфой им подаде някакви рокли,които беше успял да намери и те ги облякоха притеснено.
-Е,значи разбрахте плана?-момиченцата кимнаха и той се смръщи-Гледайте да не се издъните,защото тежко ви и горко,ако науча,че сте ме предали!-изръмжа недоволно и отвори уста да добави още някоя заплашителна дума,когато видя,че по коридора се задава някой.
Ококори се и замлъкна.Момчето беше високо и вървеше заплашително в тяхната посока.Драко успя да го познае едва когато беше вече само на няколко метра и факлите осветиха лицето му.Усмихваше се,въпреки че Малфой не намираше причина за това.
-Драко-гласът му беше остър и недоволен,точно обратното на онова,което издаваше изражението му.
-Алекс-кимна смирено Малфой-Какво правиш тук?
Алекзандър сви устни.
-Бих могъл да те попитам същия въпрос.Малко е късно,за да се размотаваш в безлюдните коридори,нали?
Драко не отговори веднага.Усещаше защо Нот е дошъл тук,очевидно го беше проследил и сега щеше да се опита да изскопчи от него някакви отговори.Прииска му се да се усмихне-Алекзандър беше толкова прозрачен и прост в желанията си.Въпреки това се въздържа и изръмжа раздразнено.
-Аз съм префект.Мога да правя,каквото си искам.-сопна му се-Дори мога да те накажа,ако пожелая.
Смехът на Алекзандър отекна в празния коридор.Той гледаше съсредоточено Драко,сякаш се надяваше да прочете мислите му,но отсреща виждаше само празни сиви очи.Никой от двамата не разваляше очния контакт,а двете момиченца стояха стреснати отстрани.Едва бяха успяли да напъхат мантиите си в някакви огромни платени торби,които Драко им беше дал,преди Алекс да се появи и сегашното му присъствие ги смущаваше.Празните шишенца още бяха в джобовете им.
-След като разполагаш с такива правомощия-каза Алекзандър спокойно,скръствайки ръце пред гърдите си-Защо тези две малчуганки се разхождат сами из училището след вечерния час?-той извърна поглед и Краб и Гойл потръпнаха на местата си от острия му поглед,въпреки че знаеха,че той няма как да ги разпознае.
-Ами точно преди да дойдеш-отвърна простичко Драко-щях да ги накажа.Хванах ги тук,а това е извън правилата и смятах да ги пратя по леглата.Но ти ме прекъсна.
Нот го изгледа хладно.
-Разбира се-съгласи се той,наподобявайки усмивка-А провери ли какво носят в торбите си?Може би са някакви незаконни стоки от Хогсмийд-Зонко или нещо такова.
-Проверих-спря го Малфой,с махане на ръка-Всичко е чисто.
Алекс издаде звук,наподобяващ „Хм” и Драко предположи,че лъжата му не е била достатъчно убедителна.
-Ако не искаш и ти да си в тяхното положение,Нот,по-добре се върни там,откъдето си дошъл.
-Какво намекваш,Малфой?
Драко сви рамене някак нехайно.После сви устни.
-Намеквам,че мястото ти не е в Хогуортс.И без това единият брат отрепка ни стига.
Алекзандър въздъхна тежко,въпреки че яростта бушуваше в главата му.Не,нямаше да се поддаде на провокации и да му осигури дуелът,който Драко така очевидно жадуваше.Не че се страхуваше,даже напротив-щеше да е изключително щастлив да му даде малък урок-но не това беше целта му.Виждаше,че Малфой държи пръчката в джоба си,но той не понечи да извади своята.
-До колкото си спомням,Тиодор беше най-добрия ти приятел.И ако не се лъжа,това значи,че ти самият си бил отрепка.
-Смилих се над него.
-Или той над теб-отвърна рязко Алекс-Няма значение.Спри да си търсиш белята,Малфой,иначе тя сама ще те намери,когато най-малко очакваш.
Драко се изсмя.
-Това заплаха ли беше?
-Приемай го както искаш.
Русокосият си пое шумно въздух с желание да обуздае напрежението вътре в себе си.В първият момент,в който бе видял Алекс,бе изпитал притеснение да не би да е подслушал целия им разговор и да е разбрал,че всъщност Краб и Гойл са двете малки момиченца в ъгъла.Въпреки това Нот изглеждаше сякаш само има известни подозрение и не бе успял да стигне на време.Което беше добре.Но точно в момента нямаше нужда от битки с него,защото друга по-важна работа го зовеше.
-Алекс?-нечий глас наруши тишината.Беше тих,нежен и мелодичен и достигна до ушите на двете момчета като песен.Те се извърнаха едновременно,за да видят високо червенокосо момиче да върви към тях с вдигната глава.Очевидно беше приготвена за сън,защото носеше само тънък зелен халат и пухени чехли.Краката й бяха голи.-О,Драко-тя се усмихна някак насила,когато се приближи.Малфой я удостои с поглед,който граничеше с отегчение,но въпреки това усети гърлото си пресъхнало.Тя обаче не му обърна повече внимание и погледна Алекзандър със смесица от ярост и умора-Снейп е в общата стая и те търси.Мисля,че е спешно.
-Ти как разбра къде съм?-сопна й се той и Драко си помисли,че тя не заслужава да й говорят така.
Червенокосата се усмихна мистериозно.
-Интуиция.О,и Драко,мисля,че и ти трябва да дойдеш-каза му тя,обръщайки поглед към него-Опасявам се,че става въпрос за бащите ви.
Двамата тръгнаха след нея,недоволни от взаимната си компания.Въпреки това Фейт някак си успяваше да облекчи яростта им.

Дебелият й шал в зелено и сребристо я задушаваше,но тя все пак не го махна и продължи да крие половината от лицето си в него.Вървеше бавно,с отмерена крачка и въпреки че носеше ботуши с ток,стъпките й не издаваха нито звук.Оглеждаше се на всички страни,но вътрешно знаеше,че няма да срещне никой.Беше безлунна нощ и светлина липсваше,но тя не посмя да извади пръчката си.
Заизкачва се бавно към соварника,като внимаваше да не се подхлъзне.Червената й коса,обикновено пусната свободно по раменете й,сега бе вързана на висока конска опашка.Бледата й кожа бе по-светла от обикнвено,но алените й устни все така се усмихваха,сякаш криеха нещо.Тази нощ очите й бяха необикновени-зеленото блестеше твърде ярко.
Когато се озова в кръглото помещение на соварника,няколко улулици се разпискаха,но тя махна с пръчката си и гласът сякаш заглъхна в гърлото им.Тя протегна ръка и върху тънките й бели пръсти кацна красива черна сова с огромни жълти и любопитни очи.Червенокосата я погали разсеяно се другата си ръка и се приближи до едно от писалищата.Щеше да използва училищен пергамент,беше го решила още в общата стая.
Постави птицата в единия край и седна спокойно на стола,кръстосвайки краката си.Едва сега си позволи да развие тежкия шал и да го метне встрани-тук никой нямаше да се качи по това време на нощта.Запали върха на пръчката си и я остави до себе си,защото все пак имаше нужда от светлина.Птицата изкряска,но момичето отново я погали,за да замлъкне и тя се подчини напълно безропотно.Пръстите й намериха перото и го потопиха в мастилницата,а след това го доближиха до пергамента.

„Мойра,
Беше права.За всичко.Мерлин,не можеш да си представиш какво изпитвам,колко е силно изкушението.
Но съм ти обещала и ще го изпълня-съвсем скоро ще те измъкна оттам.И той ще бъде твой-моят подарък за пристигането ти обратно.Вече почти съм уредила всичко,имай още малко търпение.
Мъжът,който толкова отчаяно искаш,ще бъде мой.А след това ще ти го подаря.
Магията...Магията е силна.”

Не пожела да прочете писмото,просто го нави и го запечата набързо,а след това се обърна към птицата.Закачи го на едното й краче и се наведе към ухото й,шепнейки бързо.Совата явно я разбираше,защото изкряка доволно и след това литна,губейки се в нощта.
Момичето отново уви шала си и тръгна надолу по стълбите,изгасяйки светлината на пръчката си.Часовникът удари 2 през нощта и тя забърза още повече,въпреки че чувството на спокойствие,че никой няма да я открие,я съпътстваше чак докато се върна в общата стая на Слидерин.


I'm trapped in this world
Lonely and fading
Heartbroke and waiting
For you to come
We are stuck in this world
That's not meant for me
For me


Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Касандра Грас-Уейл
Префект
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Draco Dormiens Nunquam Titillandus   Пон Сеп 12, 2011 10:05 pm



V-Само страданието може да ни сближи истински.

V.
-Имам новини-започна Снейп,сядайки бавно зад катедрата си.
Беше накарал двамата братя Нот,както и Драко да го придружат до кабинета му,без да им казва нито дума.По коридорите не срещнаха никой,но те и не очакваха,тъй като вече беше след вечерния час.
Прииска им се да попитат какво става,но никой от тях не проговори,дали от страх какво ще чуят или защото не желаеха да прекъсват размислите на професора си,не се разбра.Алекзандър и Драко се гледаха на кръв,но тези,които не можеха добре да различават емоцията само по очите,щяха да си помислят,че те са абсолютно спокойнi.Тиодор не обърна внимание на брат си си,нито на Малфой,защото тягостното чувство,че го чакат лоши новини, го бе обзело напълно.Още в общата стая си бе позволил да зададе въпрос на Снейп,но начинът,по който бе свил устни и извърнал глава,значеше,че това не можеше да се обсъжда точно в момента.
Трите момчета се настаниха на столовете и се понаместиха леко,но почти безшумно.Алекс метна поглед на брат си и когато видя пребледнялото му лице,сам изпита някаква тежест в гърдите.
Сивиръс Снейп се усмихна мазно,сключвайки пръсти пред гърдите си.
-Въпреки че не желаех да споделям информация с госпожица Дарк-каза той бавно-се наложи да й кажа с каква цел се нуждая от вас.Опасявам се,че новата ни ученичка може да бъде много...взискателна-той сви устни-Вероятно тя вече ви е уведомила,че става въпрос за бащите ви.-той си пое въздух съвсем бавно-Имало е опит за бягство от Азкабан.
Това като че ли предизвика едновремен шок и у тримата.Алекс се опули невярващо,Драко зарови вежди в косата си,а Тиодор зяпна от учудване.Макар че се опитваха трезво да осмислят информацията,това беше като бомба,която падаше най-неочаквано.Алекзандър се опомни пръв и като се изкашля нервно си позволи да попита.
-Опитът успешен ли е бил?
Снейп го погледна с тъмните си очи и сякаш се опитваше да му подскаже отговорът само с поглед.Той поклати глава,сякаш сам не искаше да изрече думите.Алекс можеше да се закълне,че главата му леко е клюмнала надолу за части от секундата,сякаш от състрадание,но след малко острия поглед се върна на мястото си.
-Луциус все още е в затвора,Драко-каза той студено,обръщайки се към Малфой.Русокосият наведе глава,притеснен от това да не би другите да видят изражението му в този момент.За част от секундата си бе помислил,че щастието му се е усмихнало-баща му щеше да се прибере.Драко не беше сигурен дали го обича или не,но той беше някаква подкрепа,той можеше да му помогне в ужасната му задача.И сега всичко се сгромоляса.Насили се да кимне,въпреки че вътрешно още не се бе примирил с идеята.
Снейп го изгледа с неприрязън и се завъртя към Алекзандър и Тиодор,който бе стиснал ръцете си в юмруци.По-големият Нот го гледаше съсредоточено и някак настървено.Въпреки това професорът не се уплаши.
-Едуард...-започна той бавно-...е получил Целувката.
Мигът сякаш се проточи цяла вечност,преди да предизвика,каквато и да било реакция.
Тиодор скочи пръв на крака, извиквайки силно „НЕ!”.Алекс го последва като светкавица,стискайки го за рамото.И в очите на двамата играеха сълзи.Лицата им се бяха сгърчили в неописуема болка и Снейп усети,че ги съжалява.
-Не е възможно!-изкрещя Тиодор с ужасено изражение-Не и татко!Не ...не би могло!Това не е ли крайна продцедура?!Трябва да си...да си...осъден за това!А той просто трябваше да си лежи там,да издържи,докато Черния Лорд го измъкне!!!-тирадата от думи го накара да се задъха.Той стисна ръце,навеждайки глава.Мълвеше тихо „не,не,не”,но повече на себе си,отколкото на другите присъстващи в стаята.
Снейп го изчака да излее целия си гняв,преди отново да заговори.Беше се взрял направо в лицето на Тиодор,без дори да обръща внимание на гнева на по-големия Нот,който ръмжеше настървено.
-Опасявам се,че са действали изцяло на своя глава при опита си да се измъкнат.Както изглежда,просто вече не са издържали там...-той преглътна тежко,преди да продължи-Едуард е бил хванат навън,точно преди да скочи в морето.Дименторът не се е поколебал-така са ги инструктирали.Баща ви все пак е стигнал далеч.-той се изправи,приближавайки се до Алекзандър и Тиодор и положи ръцете си на рамената им.Черните му очи ги гледаха втренчено.Мълчанието му ги изплаши,но по погледа му се личеше,че той сякаш води някаква вътрешна борба.После въздъхна тежко,виждайки сълзите в очите им,долавяйки тежкото им дишане,гневът им.Страхуваше да надзърне в умовете им,какви ли не ужаси се криеха там. - Бъдете достойни синове на Едуард.-каза изведнъж,но гласът му вече не бе така леден-Той се е жертвал за вас и за каузата ни.Не се дръжте сякаш го е направил напразно,време е да бъдете мъже.
Никой от двамата не му отговори,но редица от въпроси и неизаказани чувства се блъскаха в главите им.Чувството за безпомощност ги бе обзело и думите сякаш не достигаха до гърлата им.Споменът за баща им стоеше пред тях плътен,ярък,сякаш духът му се рееше пред очите им,въпреки че те знаеха,че той не е там.Усмихваше им се,мълвеше им колко много значат за него,как иска да го наследят,да знае,че е оставил добри мъже след себе си...И двамата едновременно истинктивно поискаха това да е така.Думите на Снейп бяха вярни-те щяха да се борят.Алекс стисна Тиодор силно за рамото и погледите им се срещнаха.Все още имаха един друг.
Нямаше какво да си говорят.Знаеха какво трябва да направят,за какво да се борят-сякаш го бяха усещали през цялото време,но за пръв път изплуваше като ясна идея в главите им.Те бяха Нот.Наследниците на един велик мъж.
Драко не посмя да ги погледне,защото не можеше да стане свидетел на чуждото страдание.Сърцето му,макар и студено и горделиво,не можеше да се примири с човешките загуби.Като всеки човек той се страхуваше от смъртта,пламъкът на живота гореше в него ясно и силно.Сега си помисли,че той можеше да е на мястото на Тиодор и Алекс и да тъгува за изгубения си баща...”Луциус е в затвора”,бе казал Снейп.Значи засега беше добре.Черния Лорд щеше да го измъкне и Драко щеше да стане причината за това-щеше да направи всичко по силите си.Не,той нямаше да позволи баща му да получи Целувката.
-Има още нещо-промълви Снейп-Майка ви е пожелала Едуард да бъде убит.Казва,че искала да погребе съпруга си като достоен мъж.
Алекс отново кимна,но болката го проряза отново,още по-надълбоко.Той усети как Тиодор потрепва до него от усилие да остане на едно място.
-Може ли да си вървим?-гласът му беше тих и Снейп кимна утвърдително.-Хайде,Тед.
Двамата напуснаха бавно кабинета,оставяйки Драко насаме с професора.
-Драко-спокойствието му малко стресна младия Малфой и той вдигна рязко поглед-ако има нещо,което мога да направя за теб,ще се радвам да ти бъда от полза.Обещах на майка ти да...бдя над теб.
Русокосият се изправи,свивайки устни.
-Благодаря,професоре,но съм добре-каза той гордо,повдигайки брадичката си-Мисля,че те-той кимна към вратата-ще се нуждаят от вас повече.
Излезе,без да се обръща повече назад,а Сивиръс Снейп въздъхна,облягайки се на стола си.

Тиодор пое бутилката от ръцете му съвсем спокойно.Алекс си пазеше алкохол в куфара за всякакви случаи и нямаше по-добър случаи от този,в който да го изпият.
Искаше им се просто да забравят за положението си.Утре щяха да бъдат уплашени и ужасени.Утре щяха да си представят погребението,ковчега и ужасената им майка.Всякакви мисли щяха да бъдат отложени във времето,защото нито един от двамата не беше сигурен,че може да ги понесе.
Не си бяха говорили,откакто бяха напуснали кабинета,но и едва ли имаше какво да си кажат.Ако тръгнеха да се утешават взаимно,само щяха да влошат нещата.Забравата беше единствената им възможност.
Двамата се настаниха на креслата в общата стая,която се бе опразнила след посещението на ръководителя на дома.Огънят в камината беше силен и ги топлеше приятно,като светлината се разливаше по лицата им съвсем леко.Подаваха си уискито от ръка на ръка,отпивайки големи глътки,които пареха гърлата им.Никой от тях обаче не обърна внимание на това чувството,защото болката ги задушаваше,не им позволяваше да мислят за нищо друго.
Мислех за него,как заслужаваше толкова повече.Знаеш ли,че той се бе оженил по любов?Винаги е бил бунтар,отстоявал е до край всичките си каузи...и сега си плашаще за това.Инстинктивно намразих и Черния Лорд,и всичките му смъртожадни,и глупавата му война,която взимаше всичките тези жертви.Не можех да приема,че съм загубил примерът в живота си...това просто не трябваше да се случва!Беше прекалено рано,бях твърде млад,за да започна да се руша така..Но частиците от съществото ми бяха започнали да си отиват,една по една...ти щеше да бъдеш последната.
Когато първата бутилка свърши,Алекс се качи да вземе още една.Чувстваше,че той трябва да каже нещо поучително,да насърчи Тиодор да вярва и да се бори,но не можеше,защото единствено споменът за покойния му баща го преследваше.Затвореше ли очи,той изплуваше там.Загледаше ли се в камината,му се струваше,че лицето му се криеше сред пламъците..
Толкова много неща бяха останали неизказани между него и баща му,неща,които си бе мечтал да сподели.Искаше да го накара да се гордее искрено,но не бе успял,защото непрекъснато го бе отлагал,зает с другите си задачи.
Само ако можеше да върне времето назад,щеше да постъпи различно.Щеше да отдели един час да напише писмо на майка си,да й разкаже какво става,за да може тя да го предаде на баща му,когато отиде да го види.Само ако можеше да му каже,че го следваше плътно по стъпките му,че се бореше за него и неговата кауза,че щеше да го накара да се чувства горд от първородния си син...Но не можеше.И сега това му се струваше като най-голямата загуба на света.
-Теди-гласът му отекна между каменните стени на общата стая някак зловещо.Той се прокашля леко,отпивайки последна глътка от полу-пълната бутилка огнено уиски-Може би трябва да поспим.
Теодор извъртя лице към него.Очите му бяха кървясали от усилието да не се разплаче,устните му бяха свити.Той надгина бавно бутилката,после поклати глава.
-Ти върви-ледът в гласа му шокира дори Алекзандър-Аз не мога да спя.
Алекс се поколеба,но все пак се изправи.
-Сигурен ли си?
-Искам да бъда сам-отвърна остро Тиодор и му махна разсеяно с ръка да си върви.
Алекзандър кимна съвсем бавно и го потупа по рамото съчувствено.Може би брат му беше по-силен отколкото той си мислеше.Пожела му тихо лека нощ и се отправи към спалните си с бавна крачка.
Тиодор продължи да гледа оцъклено в камината,отпивайки глътка след глътка от огнената напитка.Наслаждаваше се на бавното замъгляване,което обхващаше всичките му сетива.Преди му беше студено,но сега се бе затоплил от вътре ; не можеше да мисли трезво,защото уискито бе спряло мозъкът му ; ако заговореше,знаеше,че щеше да фъфли.
Допи сам бутилката,а съществото му се бе лишило от всякакви чувства.
Изведнъж нечии стъпки го накараха да се разсъни и той се завъртя бавно.Зад него стоеше познатата червенокоса фигура и го гледаше тъжно.Бледото й лице блестеше,а червените й коси придобиваха още повече огън.
Тя се настани до него и насила измъкна шишето изпод пръстите му.Той я гледаше с оцъклен поглед и си мислеше да й каже нещо,но не знаеше какво.Пък и тя нямаше да разбере-това беше загуба,която трябваше да понесе сам.Дългите й бели пръсти погалиха дланта му,сплитайки се с неговите.Той усети топлата й кожа,уютът,който излъчваше.
-Върви си-изръмжа й тихо.
Тя го погледна уморено и със съжаление.Зелените й очи бяха пълни със сълзи.Стисна по-силно ръката му и поклати глава,разпръсвайки червените си кичури навсякъде по рамената и зелената й нощница.
-Оставам-каза му твърдо.Тиодор дори не я удостои с поглед,а отново зарея очите си някъде в камината.Фейт можеше да представи за какво си мисли и затова реши да му даде този миг на спокойствие.Но щеше да е тук и да го утеши-това бе единственото,което можеше да направи.
Другата й ръка нежно го погали по рамото,а след това по врата,плъзгайки се към бузата му.
Тиодор усети,че го обливат вълни на успокоение,сякаш самото присъствие на Фейт го караше да се отпуска.Той се наведе към нея,полагайки глава в скута й и обърна поглед към тавана.Ръката й докосваше лицето му-челото,бузите,издадената брадичка.Пръстите й нежно принудиха очите му да се затворят и той едва едва се усмихна на леките й движения.
-Страх ме е,Фейт.-промълви той ясно.
Тя се усмихна леко.
-Знам.Но не си сам-тя се наведе и долепи устни до челото му.Той усети целувката й като жигосване,но приятното чувство изпълни цялото му същество.
-Ще останеш ли?-попита я сънено ; усещаше,че вече не може да сдържи ума си.
-Да.-краткият й отговор го накара да се отпусне съвсем.Тялото му беше леко,той се носеше над облаците и последното,което видя,беше широката усмивка на Едуард Нот.А после заспа блажено.
Не знаех защо му помагам,и до ден днешен не мога да го разбера.Но той се нуждаеше от ръка,която да го прегърне,от устни,които да го целунат,и аз инстиктивно усещах,че никой друг нямаше да му подейства,така както аз.За момент бях добрата,за момент магията по пръстите ми вършеше добро.
За един момент сърцето ми не беше толкова сурово и коварно.
Но със сутринта дойде и слънцето,с нов ден и лъчи,с нова болка и изпитания.И се върна старото ми Аз,а то беше по-силно от всичко.


Драко вървеше умислено по коридора към паркът на училището,пъхнал ръце в джобовете си.Беше изоставил Краб и Гойл в общата стая и бе отхвърлил молбите на Панси да го придружи на разходката му.Имаше нужда да бъде сам,да помисли,да реши какво ще прави.
Излезе навън и студеният октомврийски вятър го удари в лицето,карайки го да увие шала си по-плътно.Беше един от последните дни на есенния месец и повече от листата бяха напуснали клоните на дърветата и сега стояха струпани на огромни купчини в краищата на парка.Водите на езерото все още се поклащаха леко и пипалата на Гигантската сепия току се показваха на повърхността,току се скриваха надълбоко,създавайки вълнения.
Наоколо беше пусто.Тъй като бе неделен ден,повечето ученици бяха избрали да се скрият на топло и да напишат безкрайните си домашни.Камините в общите стаи,поддържани от добрите домашни духчета,припукваха весело и приканваха бъбривите ученици да се тълпят около тях.
Слидеринецът обаче намираше за крайно отблъскваща компанията на останалите от дома му.Той бе свършил домашните си още на предишната вечер и нямаше желание да се затваря в замъка.Струваше му се,че силният вятър може да прочисти ума му,да му помогне да измисли решение.
Първоначалният му план не вървеше,както му се искаше,и той беше започнал да се страхува,че няма да успее.Но трябваше,просто трябваше...След това,което беше сполетяло Едуард Нот,той чувстваше,че няма друг избор,освен да направи това,което му беше възложено.На всяка цена.
Сещайки се за тъжната съдба на Едуард,мислите му бавно го отнесоха към двамата Нот.Той не беше разговарял с тях след случката при Снейп,защото се чувстваше някак недостоен да сподели мъката им.Все пак неговият баща бе имал късмет,а техният-не.Не можеше да си представи как се чувстват,а и не искаше,струваше му се твърде непосилно.През живота си не бе губил близък човек,нито дори домашен любимец и не се бе сблъсквал със загубата.Сега просто нямаше да може.Когато майка му му писа,че трябва да се прибере за погребението след 1 седмица,тежестта в гърдите му се увеличи,и всеки път щом срещнеше някой от двамата братя му се искаше да им каже нещо.Но не го правеше-щеше да е твърде пошло от негова страна да бъде загрижен за тях,само когато бяха в трудна ситуация.
Започна бавна разходка,близо до езерото,хвърляйки камъни.Наслаждаваше се на начина,по който движеха водата,на смутените писъци на обитателите й.Хапеше устните си и главата му раждаше идея след идея,кои от кои по-невероятни.Но крайните ситуации изискваха и крайни мерки.
„Трябва да спра да се държа като дете”,скара си се наум,клатейки бавно глава.Вярваше в себе си достатъчно много,за да се справи.
-Умислен си-сподели някой тихо и той се извъртя рязко.Беше стигнал до едно от големите дървета в парка и чак сега забеляза,че до стволът му имаше човек.Момиче.И то не кое да е.
Стоеше върху червено одеяло и се бе завила с такова,притискайки колената към тялото си.Носеше мъгълски дрехи-дебел клин и плетена зелена рокля,както и черно палто.Шапката й,хлътнала назад,закриваше част от червените й коси.И въпреки това не можеше да я сбърка.
-Защо си тук?-попита я сухо,игнорирайки напълно коментара й.
Тя му се усмихна едва едва.
-Харесва ми да бъда далеч от шума в общата стая.-гласът й звучеше искрено,лишен от студенина,с която му говореше през другото време.
Обикновено те рядко си разменяха някакви думи,а ако го правеха винаги бе свързано само с часовете и задачите им.Драко все още не можеше да се оттърси от тягостните чувства,които тя предизвикваше с близостта си,но маската на безразличието вършеше идеална работа,за да я държи на страна през повечето време.
-И на мен-каза й меко и се приближи бавно-Може ли да седна?
Тя сви рамене и отпусна книгата,която държеше,на одеялото.После се смъкна надолу и се излегна по гръб,опъвайки дългите си крака на тревата.Драко инстиктивно легна до нея,но без да я докосва.Тя го зави с одеялото си и той искрено се наслади на топлината,която излъчваше то.
-В Америка винаги ли се обличате така?-попита я,гледайки как се клати оголената корона на дървото над тях.То още не бе загубило всичките си листа и очевидно усилено се бореше те да останат по местата си по-дълго време.
Смехът й го накара да се усмихне.
-Не.Лично е.
Като че ли му казваше,че не иска да говори за това,така че той и не насили отново темата.
-Защо си сам?
-Фен-клубът ми остана в замъка.-отвърна той сухо и тя отново се засмя.-А ти?Мис Фелисити Дарк,която не може да се измъкне от обятията на братята Нот?
Фейт въздъхна тежко,но не се обърна да го погледне,макар той да усети и без това укорителния й поглед.
-Алекзандър и Тиодор се нуждаят от мен-каза му простичко,но въпреки това някаква зловеща усмивка играеше по устните й-Не ревнувай.
Драко изхриптя престорено.
-Ти не си ми никаква.Не виждам причина да те ревнувам.
-О,моля те,в часовете не откъсваш очи от мен.
-Защо изобщо говорим един с друг?-прекъсня я рязко той,намествайки ръцете зад главата си-Мислех,че сме постигнали негласното споразумение да не общуваме.
Фелисити не отговори веднага.
-Може би просто защото денят е сив и се оказахме на едно и също място.
-Какво общо имаше времето с това?
-Всичко.Или може би нищо.
Той се засмя.
-Звучиш като Трелони.
-А ти звучиш сякаш си забравил гордостта си в замъка-внезапният й отговор уцели право в целта.Устните на Драко се свиха ядосано,после се усмихна лукаво.
-Не ме карай да се връщам,за да си я взимам-каза й кисело и тя се разсмя леко.
Моментното мълчание им не уплаши нито единия.В един момент просто чуждата компания беше успокояваща и снемаше теглото от раменете им.
-Днес не си на себе си.-промълви тихо Фелисити ; гласът й беше станал отдалечен и спокоен,сякаш съзнанието й блуждаеше някъде в небето.Зелените й очи се бяха затворили,но клепачите й потрепваха леко.
-Нито пък ти.-върна й Малфой с усмивка-Но утре пак ще си бъдем ние,спокойно.
-Аз се харесвам в момента-каза му,вдишвайки дълбоко.
-Аз също.-призна си момчето.-Но няма да се задържам дълго в това настроение.
Фейт се ухили.
-И аз не възнамерявам.Но знаеш ли,имам една теория.-той се извърна към нея,подпирайки глава на лакътя си.Тя усети погледа му върху си,но не отвори очи.Той наблюдаваше съсредоточено трептящите й клепачи,поруменелите й бузи,червените й разпилени коси,които толкова отчаяно искаше да докосне-Понякога човек просто трябва да живее за мига.-червените й устни се движеха бавно и изговаряха всяка дума с финес.Той се усмихна,а желанието се надигна в него,по-силно от всякога.
-Фейт.-гласът му му се стори чужд-Колко дълго си била ледена кралица?
Тя отвори рязко очи,извръщайки поглед към него.Усмихна му се.
-Твърде дълго,за да си спомня.
-Разтапяш ли се?
-Никога.
-А за мен?
-За никого.
Той се усмихна леко и едната му ръка се плъзна по корема й съвсем бавно.
-Казах ли ти колко обичам предизвикателствата?И как никога не се отказвам.
Фелисити се усмихна и дланта й докосна неговата,избутвайки ръката му от себе си.Зелените й очи горяха тържествуващо,но той не го видя,защото очите му се бяха впили в устните й,а желанието го изгаряше.
-О,я виж,гордостта ти долетя сама от замъка-каза му заядливо,а след това се изправи бавно,събирайки нещата си.
Драко гледаше как извършва плавно движенията си и съзнаваше,че след малко щеше да си тръгне и да развали мига завинаги,но въпреки това не я спря.
-Ще бъдеш ли у Нот?-попита я той рязко,връщайки се към събитията от предните дни.
-Алекзандър и Тиодор се нуждаят от мен-повтори тя,сякаш това обясняваше всичко.Зелените й очи се впиха в неговите-Може би и от теб.
Последните й думи се запечатаха в съзнанието му,докато я наблюдаваше как върви бавно с красивата си походка към портата на замъка.
Грешници,грешници,Фейт,това бяхме ние.Крадяхме от онова,което не ни принадлежеше по право ; аз ти позволих да ме убиеш,а ти доброволно заби камата в сърцето си.Помниш ли онзи ден,красавице,когато бяхме толкова истински,колкото може би нямаше да бъдем отново заедно?О,този спомен гори и до днес в мен,припомня ми момичето,което беше ; а когато се сещам за жената,в която се превърна,болката се усилва все повече.И вината е твоя,вещице,само твоя.Е,може би един ден ще порасна и ще си призная,че и аз греших,но този ден не е сега...Сега обвинявам теб.




I'm trapped in this world
Lonely and fading
Heartbroke and waiting
For you to come
We are stuck in this world
That's not meant for me
For me


Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Касандра Грас-Уейл
Префект
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Draco Dormiens Nunquam Titillandus   Нед Сеп 18, 2011 9:43 am



VI-Сами по своя път,днес ще тръгнем вече друг ще е светът.Нищо няма да е същото без теб,утре няма да сме двама.

It's not our fault that Death is in love with us.

Ани,надявам се главата да ти хареса.За теб е
VI.
Поройните дъждове и силните бури се появиха с първите дни на мрачния ноември.Небето бе тъмно и зловещо и слънчевата светлина рядко намираше пролука през дебелите словете,които образуваха облаците.Природата стенеше тихо под натиска на стихиите,дърветата се огъваха пред бързите ветрове и кършеха клони в опит да се запазят.
Областта Девъншир,известна със своите огромни зелени площи,бе най-прекрасното място за отдих през пролетта и лятото.Предлагаше много възможности за развлечение -именията не бяха далеч едно от друго,но въпрек това на достатъчно разстояние,че да си направиш хубава разходка,да половуваш,а дори и да отидеш на риболов.По това време на годината обаче областта страдаше,облята в прелялите води на малките реки,минаващи през нея.Горите бяха голи и тъжни,а тревите-подгизнали и непроходими.Сякаш по-голямата част от прекрасните поляни бе преминала в блато и обитателите на местността бяха започнали да излизат на разходки все по-рядко.
Имението на семейство Нот бе скътано в центъра на тази така китна местност,която аристократичните семейства от цяла Англия предпочитаха за своята почивка.То беше голяма,средновековна сграда с няколко по-високи кули,които се отличаваха ясно със сивите си покриви още от далеч.Висока желязна ограда обграждаше мястото,връщайки всички нежелани посетители назад.Гора,която през топлите сезони,беше гъста и зелена,бе пораснала около имението,правейки го трудно за намиране и почти невъзможно за проникване.Алеята,която водеше до входните порти,беше посипана с чакъл,сега плувнал в огромни локви.Прислугата още не бе намерила сгоден момент да се погрижи за това.
Над Девъншир вилнееше буря и имението Нот беше още по-мрачно от преди,сякаш за да бъде в унисон с времето.Карета след карета спираше пред портите и от нея слизаха различни по възраст и вид хора,но всички носеха дълги черни официални мантии.Жените се бяха обзвели и с големи тъмни капели и ръкавици,ала от лицата на пристигащите лъхаше една и съща меланхолия и тъга.
Гостите се нижеха на дълга върволица от главния път,като всички бяха избрали да се придвижват с мъгълски транспорт,макар възможностите им да бяха много по-големи.Чувстваха,че така отдават някаква чест на семейство Нот за загубата им,сякаш това беше начин да покажат,че наистина бяха държали на покойника.Пристъпваха съвсем бавно по алеята към къщата,въпреки че дъждът ги шибаше нервно по лицата.На вратата ги посрещаха две тъжни прислужници,поемаха палтата и чадърите им,упътваха ги към всекидневната,където ги очакваше вдовицата.И въпреки това никой не бързаше да върви натам,всички явно примираха от страх от гледката,която ги очакваше.А дори да не беше страх,беше истинска тревога и тя ги караше да се бавят възможно най-много.
Двамата синове на покойния Едуард Нот още не бяха дошли при гостите си и всички учудено се питаха къде се губят и какво се случва с тях.

Алекзандър влезе в стаята,намираща се в края на коридора,и затвори тихо вратата след себе си.Долу вече се тълпяха хора и той чувстваше,че си насилва късмета като се бави толкова много.Беше наистина неучтиво и крайно нетактично от негова страна да не присъства на приема,но нещо го караше да се крие на горните етажи като малко дете и да си търси причини да се бави.
-Имам нужда от помощ за вратовръзката,Фейт.-гласът му беше студен и властен;нямаше да приеме „не” за отговор.
Момичето не отговори веднага.Беше застанала да запотения прозорец,следейки с поглед картинката навън.Нейната стая беше обърната към предната част на имението и тя спокойно можеше да наблюдава пристигащите.С любопитство откри,че са много повече,отколкото очакваше,и някъде вътре в себе си успя да се възхити на връзките,които аристократите продължаваха да пазят помежду си,дори след толкова много години.”Синята кръв”,помисли си кисело.
Алекзандър се загледа настойчиво в гърба й,сякаш това щеше да я накара да се обърне.Тя носеше дълга черна рокля с гол гръб,а червената й коса бе вдигната на елегантен кок,хванат с черна мрежа,която се спускаше и над очите й.Бледите й ръце бяха покрити с ръкавици до лактите.Тя се завъртя бавно към него и срещна погледа му,а по алените й устни се плъзна едва доловима усмивка.Не можеше да отрече,че в този костюм Алекзандър изглеждаше още по-привлекателен със своето силно мъжествено тяло.Лицето му обаче бе твърдо и хладно,затова тя се отказа да му споделя мислите си.
Приближи се бавно до него и без да му казва и дума,върза вратовръзката му,пускайки я небрежно върху снежно бялата му риза.
-Благодаря-промълви той сухо;после добави смутено-Ужасно си красива.
Тя се усмихна нежно,а дланта й намери неговата.
-Днес не е време за подобни емоции-отговори му спокойно.Алекс кимна,знаейки,че думите й бяха правилни и той не можеше да позволи на някакви глупави момчешки чувства да загрозят погребението на баща му.
Самата мисъл го ужаси още повече,въпреки че бе чакал този ден от две седмици.С Тиодор се бяха прибрали у дома малко след като новината им бе съобщена от професор Снейп и директорът им Албус Дъмбълдор не можа да откаже на молбата им да бъдат близо до майка си в родния си дом.
Алекс инстиктивно си спомни каква развалина бе заварил,когато с брат му се бяха пристигнали-майка им плачеше неутешимо,като прекарваше дните си,заключена в стария кабинет на баща им.Понякога й даваха отвара да се успокои,но нито единия не желаеше да я подлага на подобни манипулации,затова полагаха всички грижи тя да си стъпи на крака.Бяха организирали сами цялото погребение-бяха открили свещеник,гробари,които да заровят ковчега в семейното гробище,бяха поканили гостите.Тя трябваше само да се възстанови,да си стъпи на краката,защото те се нуждаеха от нея повече,откогато и да било преди.
Фелисити го гледаше съсредточено,с леко присвити очи,но алените й устни още стояха извити в някаква ужасяваща усмивка,която караше Алекс едновременно да й се възхищава,и да се страхува отвътре.
-Ще се справиш-каза му тя спокойно,поставяйки ръцете си на гърдите му.Докосването й му се стори по-топло отвсякога.
Той кимна сковано.
-Нямам нужда от надъхващи думи-сопна й се леко и тя поклати бавно глава,сцупвайки устни.
-Алекс-мекият й глас го накара да изръмжи-Време е да освободиш гнева си,защото съм сигурна,че баща ти би искал да те види спокоен и истински,отстоявайки това първо предизвикателство от живота ти.
Алекзандър я погледна ядосано,отдръпвайки се рязко назад.
-Нищо не разбираш.Ти не го познаваше.
Фейт кимна бавно,а очите й се притвориха.
-Така е.Но познавам теб и усещам болката ти.Ти сам я споделяш с мен,Алекс,и аз ще я нося,докато не си я поискаш обратно.Но не очаквай да го правя безмълвно.
Упрекът в гласа й го накара да овладее емоциите в себе си ; разумът му трябваше да надделее.Прииска му се да й се извини,но му се стори безсмислено,защото тя така или иначе нямаше да му се разсърди.Умът му върна на лента всички онези часове,които крадеше от нея от първия път,в който я бе целунал в общата стая.Чувстваше я като кукла в ръцете си,защото можеше да я има,където поиска-в неговата спалня,в нейната спалня,в общата стая късно вечер,в някой от опустелите кабинети,в банята на префектите..Спомените нахлуха толкова рязко в главата му,че той си пое дълбоко въздух,за да ги приеме-топлата й кожа,алените й устни,разпилените червени коси,страстта,страстта,страстта...магията на тялото й.
Преглътна тежко и скъси разстоянието помежду им за стотна от секундата,впивайки жадно устните си в нейните.Той усети,че му отвръща и обви ръцете си около кръстта й.Въпреки това дланите й се опряха в гърдите му и го избутаха назад.Зелените й очи просвятваха.
-Алекс,не сега-не му се караше и не го обвиняваше,сякаш приемаше напълно нормално поривите му;гласът й бе изцяло лишен от емоции и тръпка-Не и днес.Баща ти те чака да се сбогувате.
Момчето отвори уста да възрази,но не успя,защото болката го проряза по-силно от очакваното.Беше права,разбира се.Какво си мислеше?Защо изобщо си фантазираше за нея,когато трябваше да е долу,да държи ръката на майка си,да стиска рамото на брат си,да споделя мъката си с тях?Те бяха единствените,единствените,които трябваше да имат значение,не тя,не и това извращение,което имаше между тях.
Сълзите напираха в очите му от гняв и срам и той стисна устни,за да не ги пусне да излязат.
-Готова ли си?-попита я студено и тя кимна.
Той й подаде ръката си и тя я пое,следвайки го бавно.

Стоеше плътно до майка си,едва задържайки каменната маска на лицето си.Хората минаваха покрай тях и им изказваха съболезнования,но той дори не ги чуваше-само им кимаше,благодареше тихо и ги отпращаваше с поглед.Никой не се задържаше повече от минута,защото върволицата беше дълга,а и всички се страхуваха от скръбтта в очите им.
Мразеше всеки един от тях,защото само си мислеха,че го разбират и съчувствието им беше истински фалш-те не бяха познавали Едуард,не знаеха нищо за него,за страстите и пороците му,за любовта в живота му и омразата,която таеше..за мечтите му,някои достигнати,а други все така бленувани.Бяха дошли,защото така повеляваше традицията и той я ненавиждаше от дъново на душата си в този миг.Не можеше да понесе измислените им думи,престорено тъжните им изражение,коментарите,които правеха,след като отминеха нататък.Сърцето му се свиваше болезнено,защото той знаеше,че баща му не бе искал това-той се бе нуждал единствено от хора,които са му верни и го обичат.Останалите-лицемерите и робите на етикета-никога не бяха силно желани в имението Нот.
Загледан в тълпата,той различи семейство Малфой- Нарциса със свити устни,бледа кожа и нескрита гордост в очите,стискаща рамото на единствения си син Драко.Нещо го преряза в корема,виждайки физиономията на младия слидеринец-беше смесица между страх и съжаление.Изпита гняв към него,но го прикри умело.Когато се приближиха,той стисна устни,за да сдържи поредицата от думи,изникнали в главата му.
-Мели,не знам какво да ти кажа-гласът на госпожа Малфой беше тънък и мек ; тя говореше бавно,докато поемаше ръцете на Амелия Нот в своите-Едуард ще липсва на всички ни!Толкова предан на приятелите и каузата си!
Госпожа Нот кимна благодарствено и няколко сълзички се стекоха по бузите й,изплъзвайки се под тъмното було,което покриваше косата и очите й.Драко повтори глухо думите на майка си,без да посмее да вдигне глава от обувките си.
-Теди-Нарциса го погали нежно по бузата и той се усмихна леко-Толкова млад,а такава загуба!-тя се наведе към него и го целуна майчински по двете бузи-Винаги си добре дошъл у дома,миличък,винаги!
Тиодор кимна благодрствено,но не отговори,защото не знаеше какво да каже.Той не беше стъпвал в имението Малфой от няколко години и нямаше намерение скоро да го прави.Драко го погледна остро в очите,поемайки си дълбоко въздух.
-Спести си го,Драко-каза тихо Тиодор,правейки му знак да отмине.Малфой като че ли се поколеба,но кимна бавно и се отдалечи с наведена глава.
Искаше да се сдобрим ли,Драко?След всичките тези години на омраза и спорове,ти беше готов да отстъпиш пред гордостта си заради едното приятелство?Не го вярвам и до ден днешен.Така или иначе не ти позволих-не ни беше писано да сме братя,защото бяхме прекалено различни-ти все витаеше в облаците и в горделивите ти мечти,а аз бях здраво стъпил на земята и наричах нещата с истинските им имена-нещо,от което ти толкова се страхуваше.Но днес те съжалявам,Драко – аз изгубих баща си,но ти пожертва нещо много по-голямо,приятелю...сърцето ти изгоря по една жена.Или може би трябва да я нарека един грях,не знам.Нашата вещица,Драко,да,точно тя.
Очите му продължаваха да се реят из тълпата,но и сам не знаеше какво точно търси.Моментът с Драко го бе разтърсил,но той не си позволи това да го разгневи или обиди-трябваше да бъде силен,такъв,какъвто би мечтал да бъде баща му.
Забеляза как по горното стълбище се появява Алекзандър,облечен в новия си черен костюм.Буйната му коса сега бе прилежно сресата и тъмните му очи гледаха сърдито и гневно,прикривайки умело тъгата.Тиодор обаче затаи дъх,когато видя до него Фейт,в дългата си черна рокля,с нежните си алени устни.Стори му се,че скръбтта я прави още по-красива.Той виждаше в зелените й очи,че тя преживява мъката им с тях-страдаше за младостта им,за загубения им живот,за необходимостта да се отдадат на кауза,в която дори не вярваха.
Изпита неприятно чувство,виждайки докосването й с брат си,но не го издаде.Алекзандър държеше дланта на Фейт в своята,галеше леко пръстите й,сякаш това го успокояваше.Тя от своя страна вървеше с наведена глава,без да поглежда никой от присъстващите.Под всеобщите погледи,двамата се доближиха до Тиодор и майка му.
-Госпожо Нот-гласът на Фелисити бе съвсем тих-..толкова...толкова..съжалявам за загубата ви!
Амелия Нот я погледна с нескрито обожание.
-Благодаря ти,миличка-тя я прегърна нежно и я целуна по двете бузи,а Фейт се усмихна невинно.Очите й срещнаха тези на Тиодор и той се усети как въздъхва тежко.Прииска му се да я прегърне,но не можеше,знаеше,че това е недопустимо в тази ситуация.Но как само го успокояваха ласките й!Какво спокойствие излъчваше цялото й същество!Бе толкова магическо и заразително,че Тед дори не можеше да го осъзнае напълно.
Алекс го погледна извинително и Тиодор му кимна в отговор,че всичко е наред.
Амелия,която все още стоеше до Фейт и й говореше тихо,изхлипа леко,подсмръкна,но все пак вдигна ръце,за да възспре приказките в стаята.Вече всички гости трябваше да са пристигнали и голямата всекидневна на семейство Нот бе препълнена.Тя се усмихна насила,въпреки се виждаше колко измъчено е лицето й.
-Приятели-започна тя бавно и всички замлъкнаха,заслушвайки се в гласа й;говореше бавно,но все пак трепереше и скръбния й тон накара всички да затаят дъх,сякаш всяка дума и всеки дъх можеха да помрачат мига-Толкова съм благодарна,че всички вие сте тук.Едуард би се радвал да ви види,всеки един от вас.За мен и за синовете ми-тя мина между тях,слагайки ръцете си върху рамената им-присъствието ви днес значи много.Нека сега да изпратим подобаващо Едуард,моят любящ съпруг и невероятен баща,до последната му среща със земния свят.Приживе той пожела да лежи редом с баща си и дедите си,затова семейното гробище ще го приветства при себе си днес.
Няколко жени в тълпата изхлипаха,но Тиодор и Алекзандър мъжки сдържаха сълзите си.Амелия се усмихна през сълзи,стискайки по-силно синовете си.
Изведнъж вратите,водещи към двора рязко се отвориха и мирисът на мокра трева лъхна всички присъстващи.Навън беше тъмно и хладно и студен вятър нахлу в топлата всекидневна.Въпреки това малцина потрепериха,повече бяха вперили погледа си си в ковчега,който сега се рееше на около метър над земята.Беше отворен и бледото лице на Едуард Нот се виждаше ясно,осветен от мъждивите слънчеви лъчи.Тъмно-русите му коси бяха сресани изрядно и бе облечен в красива черна мантия с извезани краища.Изразът на лицето му бе спокоен,облекчен,сякаш вече се бе пренесал на едно по-хубаво място.Клепачите му лежаха затворени,но сякаш всеки момент щеше да мигне,да погледне с красивите си проницателни очи,да накара всички да се разсмеят.Но това не се случи и той просто продължи да лежи там,безкрайно спокоен,и готов да отлети във вечността.
Амелия първа направи крачка натам.Домашните духчета бяха изнесли ковчега от кабинета на покойния й съпруг точно преди да се отворят вратите по нейно нареждане.Тя бе пожелала той да остане далеч от любопитните очи в последния си час;той заслужаваше да бъде неопетнен от хорските думи и да си замине от земния свят само с любовта на най-близките си.До нея от двете й страни пристъпиха Тиодор и Алекзандър,с гордо изправени рамене и брадички.И тримата бяха вдигнали магическите си пръчки,за да поддържат ковчега във въздуха.Започнаха да вървят бавно и спокойно,а върволицата опечали ги следваха по петите.Фейт вървеше най-близо до тях,а Драко най-отзад,сякаш се страхуваше да не омърси с нещо погребението.
В единия край на двора,под голямо вековно дърво,бе струпан струнен квартет с тъмни костюми,които свиреха бавно,докато хората се движеха към задната част на голямото имение,където се намираше и гробището.То бе поддържано,но бе израсло измежду множество дървета,които криеха гробовете от любопитни очи.Няколко мраморни обелиска се издигаха до стволовете,светеха под дъждовните капки.
Мелодията бе тъжна и подтискаща и мнозина усетиха как плачат заедно с нея.Амелия хлипаше тихо,но не пускаше магическата си пръчка;страхуваше се да го направи,защото това значеше,че Едуард си отиваше и този път завинаги.Гробът бе прясно изкопан и пръстта си стоеше на огромна купчина от едната страна.Всички наобиколиха мястото,докато ковчегът застана точно над дълбоката дупка.
Тънките звуци на цигулката изтъняха съвсем и заглъхнаха бавно;след нея останаха само тъжните хлипове и сълзи на опечалените.
Ковчегът се понесе съвсем бавно надолу,а заедно с това и се затваряше капакът.Лицето на Едуард бавно минаваше в сянка и съвсем скоро щеше да изчезне от погледа на присъстващите.Алекс стисна юмруци и лицето му се сгърчи в гримаса,но все пак няколко кристални сълзички се спуснаха по страните му.За теб,татко,за теб плача;затова че те изгубих твърде рано и че не можах да бъда с теб,така както ми се искаше;прости ми,татко,прости ми...Усети как Фейт притиска топлата си длан в неговата и се вкопчи в нея като удавник за сламка,преглъщайки шумно няколко пъти.
Тиодор от своя страна обаче не успя да се сдържи и сълзите потекоха спокойни по бузите му.Не можеше да е силен,не и точно сега,защото можеше да си позволи да бъде слаб за момент,да покаже колко много го е обичал,макар да не си е личало;щеше му се баща му за един последен път да види,че е бил обожаван и че оставя зад себе си едно прекрасно семейство.
Ковчегът тупна глухо върху пръстта,а капакът се затвори с тихо „туп”,докато струнният квартет отново засвири тъжна и ленива мелодия.Амелия вдигна пръчката си и купчината кал се изсипа бавно в изкопания гроб,на дъното на който лежеше собствения й съпруг.Тя не спираше да плаче,но все пак ръката й се движеше плавно и точно,сякаш бе учена да прави тази магия цял живот.Накрая всичко завърши със спокойно заравняване на земята и красив мраморен паметник се понесе от вътрешната част на къщата,заставайки върху току що изсипаната пръст.
„Едуард Нот : Защото за мечтите няма граници ; и защото ще ви обичам винаги,независимо тук или там”

Денят помръкваше,оставяйки зад себе си тъжни и унили лица.Мраморната статуя грееше пред погледите на всички и често мнозина се залепяха по прозорците,за да й се насладят.Обработката беше изящна и лицето на Едуард бе толкова истинско,сякаш очите му всеки момент щяха да заблестят щастливо.
Всички гости се върнаха да се почерпят с прекрасните блюда на домашните духчета и да изпият чаша или две в чест на покойния Нот.Виното,което им поднасяха,пареше гърлата им,караха мъжете да държат неспокойни речи,а жените да плачат все по-силно.
Фелисити,която не обичаше тържествата,се беше скрила в библиотеката,която се намираше в дъното на първия етаж.Беше голямо и просторно помещение с няколко маси и кресла и огромни редици с дебели томове.Тя сякаш можеше да надуши знанието,което излъчваха тези книги,искаше й се да го притежава,но същевременно не посегна да прочете нито еднаот тях.Настани се на удобния диван до един ог големите прозорци и спокойно отпи от чашата си,която бе донесла със себе си.
Не можеше да остане със семейство Нот точно в този момент,защото присъствието й сякаш само обтягаше отношенията между тях.Не искаше да бъде и близо до Драко-след онзи ден в парка нещата между тях съвсем бяха загрубяли и тя дори избягваше да го поглежда в очите.Сякаш металическият им блясък,студената сивота,която излъчваха,й навяваха прекалено тревожни мисли.Струваше й се,че е виждала този красив поглед и преди,някъде в далечното минало,но не знаеше кога и къде,а това я глождеше отвътре.
Ти беше поредната пионка в моята колекция.Поредния слидерински красавец,който падаше в краката ми.Бяхте толкова лесни,че дори не ми беше интересно.
Въпреки това ти не ми казваше,че ме желаеш,само ме гледаше студено,надменно,горделиво.Думите ти говореха,че чувствата ти към мен бушуват,но поведението ти бе отблъскващо.А това ме заинтригува,Драко,даже много.Може би никога не трябваше да става така.
Вече бях толкова близо до целта си,предвкусвах победата –сладкият й вкус,трапчивият й аромат,изпълващата магия.Нямах търпение.

Пръстите й потреперваха леко,докато зелените й очи блуждаеха из горите,които се виждаха през прозореца.Бе толкова запленена от собствените си мисли,че не забеляза,когато вратата на библиотеката плахо се отовори и вътре пристъпи някой с глухи стъпки.
Фигурата се приближи бавно и светлината помогна да се различи силует на жена-висока,слаба,с матова кожа и тъмни очи,които се бяха присвили недоволно.Ръцете й стояха скръстени пред гърдите,а дългата й черна рокля се влачеше след нея.Бе разпуснала русите си коси,които сега се бяха разпиляли по голите й рамене.
-Точно теб търсех-каза изведнъж непознатата и Фейт се завъртя рязко,а чашата с вино потрепна в краката й.Зелените й очи пробляснаха доволно,а алените й устни се извиха в подигравателна усмивка,когато забеляза кой стои пред нея.Тя се изправи бавно,без да отделя поглед от другото момиче.
-Какво има?-попита спокойно червенокосата,като се постара гласът й да звучи възможно най-невинно.
Другото момиче я изгледа ядосано,поемайки си дълбоко въздух.
-Много добре знаеш за какво става въпрос,Дарк!
Фелисити се ухили,но все пак сви рамене.Прехапа долната си устна и поклати бавно глава.
-Дафни,ако знаех,изобшо нямаше да те питам.Не съм човек,който си хаби думите напразно.
Но знаех,разбира се,че знаех.Можех да видя това зелено чудовище ревността в очите ти,Дафни,знаех,че ще все още го искаш отчаяно.
Подхранваше лудостта ми,глупачке,убиваше го още по-бързо.О,само ако разбираше истинската магия!...

Дафни въздъхна тежко.
-Ролята на глупачка не ти отива особено,Фейт-каза тя остро-Алекс.Искам да го оставиш на мира.
Тъмните й очи се впиха предизвикателно в тези на червенокосата й събеседничка,но осбеният блясък на зеленото я стресна и тя извърна поглед.Устните на Фелисити се разтеглиха в подигравателна усмивка и хрипливи звуци,наподобяващи смях,се изтръгнаха от тях.
-Алекс не е малко дете.Ако е искал да го оставя,досега да беше казал.Нали знаеш,ние не сме били заедно само веднъж.
Фейт със задоволство отбеляза как Дафни свива ръцете си в юмруци и очевидно се бори с желанието си да избълва хиляди обиди.Свитите й усти подсказваха за истински гняв,но червенокосата търпеливо я изчака сама да премине през борбата си.
-Той е заслепен.-изведнъж изтърси русокосата.
-От какво?
-От ..от..
-...красотата?интелекта ми?Факта,че все пак умея да го задоволявам?-довърши ухилено Фейт,а раменете й се разтресоха в безмълвен смях.-Унижаваш се,Грийнграс,спри да го преследваш и може и да имаш шанс.
Дафни изръмжа нервно.
-Задоволяването се крие само в това,че правите секс където ви падне!-изкрещя извън себе си русокосата,а въздухът очевидно едва нахлуваше в дробовете й.
Фелисити отново се разкикоти.
Ядосай се,крещи ми,продължавай да се бориш за него,глупачке.Така нараняваш само него,той ще страда повече.
Млъкни и се махни от пътя ми,за да не те нараня.Недей,недей,предизвикваш магията ми...

-Да,така е-потвърди,облизвайки устни-Може би просто съм по-добра от теб,приеми го.
-Не е вярно!Ти си го омагьосала с нещо!
Фейт се усмихна победеносно,а Дафни усети,че сълзите напират в очите й.Леденото отношение и подигравателния смях на Дарк я плашеха до смърт и съжали стократко,че я е последвала тук.Но толкова отчаяно искаше Алекс да се върне при нея,че бе предприела отчаяни действия.
Фелисити се приближи с бавни крачки до другото момиче и застана само на сантиметри от нея.Двете бяха на една и съща височина,затова можеха да се гледат спокойно.Усмивката не слизаше от лицето й.
-Не съм му дала елексир,Дафни,умът на Алекс е по-силен от това.Ти познаваш ли друг начин да се въздейства върху него?-думите й бяха спокойни,но огънят в очите й изгаряше русокосата сякаш отвътре.
-Империо?-промълви ужасено.Фейт отново се разсмя,очевидно намираше целия разговор за изключително приятен и забавен.
-Дафни,запомни от мен.Заклинанията не са единствения начин да се справяш с магьосниците.-тя й се усмихна и бледата й ръка се вдигна нагоре.Дафни изхленчи нищо,но не успя да се разбере.Сякаш тялото й се бе парализирало от близостта на Фейт,мозъкът й бе изгубил връзката с крайнциите й.Дори не можеше да скрие очите си,защото зеленият огън я опияванеш и тя се хипнотизираше.Пръстите на Фейт се вплетоха в косата й и я издърпаха назад бавно.-Сега ме чуй добре,Грийнграс,защото това не е игра.Алекзандър е мой,сам е избрал да се отдаде на мен.Ти не си му никаква и ти забранявам да се доближаваш до него.И ако още веднъж дойдеш при мен да ме заплашваш-тя я пусна рязко и се отмести няколко крачки назад-..ще изпиташ силата на така любимите ти заклинания.
Тя се усмихна.След това грабна чашата си и се насочи към вратата,оставяйки стъписаната Дафни след себе си.
-О,съжалявам,но трябва да те напусна,мила-каза нежно Фейт,докато отваряше вратата-Сигурно на Алекс му липсвам,а не бива да го оставяме да чака.

Драко я проследи с поглед как се появява в салона с празна чаша в ръка.Застоя се за момент на вратата,обхождайки помещението с очи,и съвсем скоро срещна неговите сиви.Той издържа на зеленият ураган,който изведнъж го помете,и остана спокоен на мястото си,наподобявайки нещо като усмивка.Тя очевидно се развесели от тази негова любезност и с ехидна усмивка,се приближи бавно до него.Застана от едната му страна небрежно,без да го докосва,и ръцете й се отпуснаха около слабото й тяло.
-Значи все пак дойде?-промълви някак отнесено момичето и той кимна бавно.
-Семеен дълг.
Смехът й го смути.Беше искрен,звънлив.Дланта й докосна неговата и той трепна едва доловимо,въпреки че се молеше тя да не е забелязала.Тя повдигна пръстите му към гърдите и залепи ръката му там,придържайки я със своята.
-Това ли ти казва то?Че си дошъл за дълга?
Драко се ухили,дърпайки ръката си.За пръв път се усмихваше в този ден.
-Ставаш сантиментална-каза й укорително,но въпреки това се зарадва на близостта й.
-Днес ми е позволено.Мога и да плача,ако поискам-отвърна му спокойно,а очите й отново се зареяха из тълпата.Малфой инстинктивно усети,че тя търсеше с поглед Алекзандър,въпреки че не бе сигурен защо точно.Чудовището на ревността изрева в него,но той го подтисна с лекота.
-Иди да го намериш-дланта му я побутна леко по гърба,но въпреки това Фейт не помръдна от мястото си.
-Кой?
-Който толкова напрегнато търсиш-отвърна с лека усмивка-Тед или Алекс,няма значение.Просто отиди,губиш си времето тук.
Фелисити извъртя главата си към него,а алените й устни се бяха извили съвсем леко нагоре.
-Не спираш да ме изненадваш-промълви тя.
Драко се ухили,намигайки й леко.След това пое дланта й в своята и я доближи до устните си.Когато усети меката й бяла кожа,тръпката премина по цялото му тяло,но все пак я докосна съвсем леко и я пусна.
-Един Малфой си има своите тайни,лейди Дарк.
Фейт поклати глава невярващо и се отдалечи с бавни крачки към другия край на стаята,където се намираха Амелия и двамата й сина.




I'm trapped in this world
Lonely and fading
Heartbroke and waiting
For you to come
We are stuck in this world
That's not meant for me
For me


Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Касандра Грас-Уейл
Префект
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Draco Dormiens Nunquam Titillandus   Чет Сеп 22, 2011 4:06 pm



VII - Непрекъснато се влюбваш,спонтанно и неочаквано.И винаги е в този,който не трябва.О,непрекъснато се влюбваш!

Том,Честит рожден ден!

VII.
Няколко дни след погребението,имението Нот съвсем се бе опразнило от всичките гости,някои от които се бяха задържали по-дълго от други.Тишината го обгръщаше,давайки възможност на вятъра да създава своята уникална мелодия в унисон с неспиращия дъжд.Градината бе наводнена в по-голямата си част и по алеите се стичаха големи вадички вода.
В един такъв тъмен ден,малко след обяд,самотна висока фигура се разхождаше с наведена глава из опустялата градина.Носеше тъмни дънки и черно кожено яке с вдигната яка,така че да го крие от брулещия вятър.Мръсно русата му коса,рошава и неподдържана,стоеше като слама на главата му,но той не й обръщаше внимание.
Вървеше бавно,очевидно замислен,и не обръщаше внимание на нищо,което става около него.Някой бавно се приближи зад гърба му,но той не успя да долови стъпките.
-Теди-гласът го накара да трепне и той се обърна рязко.Сините му очи се впиха в нечий зелени и слаба усмивка изплува на устните му.
-Фейт.
Тя го погледна,сякаш очакваше той да й каже още нещо,но тъй като това не се случи тя пристъпи по-близо до него и започна да го следва рамо до рамо.Високите й ботуши в предпазваха от пороя,а черното палто,което носеше сякаш я правеше да изглежда още по-малка до него.
-Защо остана?Не беше длъжна.
-Дъмбълдор оценява приятелството и смята,че постъпвам правилно.Аз също.Чувствам,че мястото ми е тук,до вас.
-До Алекс?
Тя въздъхна тежко преди да отговори.
-До теб също.
Теодор се разсмя леко,но ръката му се протегна и я притегли в прегръдка през раменете.Тя не се усмихна,но се сгуши по-близо до него,прегръщайки го през кръстта.
-Играеш си с чувствата ни.
-Теди...
-Ще отречеш ли?-сините му очи я погледнаха предизвикателно;стори й се,че не я обвинява,просто го приемаше и сякаш тази мисъл не го притесняваше,а напротив-успокояваше нараненото му съзнание.
-Да.
-Но това е лъжа.
-Дали?-по гласът й личеше,че е развеселена,затова и Тиодор се разсмя тихо,клатейки бавно глава.Червената й коса бе разпиляна под черната шапка,а лицето й сякаш бе по-бледо от обикновено.Въпреки това алените й устни продължаваха да светят в същия рубинен цвят.
-Със сигурност.
Фейт се усмихна.
-И как се осмеляваш да твърдиш това?
Тиодор сви рамене,някак прекалено разсеяно.
-Може би защото си превърнала брат ми в марионетка.
-Това е лъжа.
-Дали?
Фелисити се разсмя.
-На интересен ли се правите,господин Нот?
Тиодор я погледна с усмивка,а едната му вежда се вдигна нагоре въпросително.
-Зависи,госпожице Дарк.Интересен ли съм ви?
-Да.
-Тогава разбира се,че това е била целта ми!
Фелисити не отговори,само се загледа по-обстойно в лицето му.Сините му очи бяха пълни с болка,но все пак искряха пред нея,впивайки се в нейните.Бледите му устни се смееха,оживявайки целият му израз,показвайки мъничките бръчки около очите му.
-Говориш като истински аристократ.
Тед я пусна и се поклони ниско,подавайки й тържествено ръка.
-Винаги на вашите услуги,милейди.Един танц?
-Но тук няма музика!
-О,стига,Фейт,нима не можеш да я чуеш в главата си?
-Не всички сме луди като теб,Теди!
Той се ухили и я притегли към себе си,притискайки я силно.Тя усети силното му тяло до своето,силният му мъжки парфюм,топлотата му.
-Права си,не всички.Но точно ти си точно такава,красавице!
Тя се засмя и той я завъртя бавно,като рязко я придърпа обратно на сигурно в ръцете му.Започна да си тананика някаква непозната за нея мелодия,от която тя улавяше само откъслечни думи.
“Hold on tight..you know she’s a little bit dangerous…”
-Някакви намеци ли са това?-той разбра,че тя се смее,въпреки опитът й да се престори на обидена и сериозна.
Той обви ръка около кръстта й,а с другата започна да щрака с пръсти и без да обръща внимание на коментара й,продължи песента си.Фелисити се засмя,но въпреки това възприе подхода му и се включи в странната мелодия,доколкото успяваше.Тя започна да се върти около него,без обаче да разваля очния контакт.
„she’s got what it takes to make ends meet…the eyes of a lover that hit like heat..”
Тя му намигна игриво,миглите й сякаш му махаха да се приближи по-близо.Въпреки това когато направи крачка към нея,тя се отдръпна с една назад.
-Бързате,господин Нот.Не съм такава жена.
Тиодор пристъпи отново,но Фейт пак избяга.И двамата се ухилиха едновременно.
-А каква сте,мис?Толкова сте мистериозна!
-Може би малко прекалено опасна* за вашия вкус–отвърна червенокосата.
Момчето се засмя и с един отскок се метна върху нея,поваляйки я върху мократа трева.Фейт изохка недоволно,едновременно заради твърдата земя и огромната тежест на Тиодор,стоварена върху й.Той обаче изглежда нямаше намерение да се мръдне,защото я гледаше ухилено.
-Казвал ли съм ти,че няма такова понятие като прекалена опасност?
-Предполагам,че това е още една от твоите теории?
Нот се смръщи.
-Оспорваш житейската ми философия?
-Да.
-Грубо.Но забележката е приета.
Фейт се разсмя.
-Имаш ли намерение да се мръднеш?
-Но защо бих искал да го направя?
-Може би защото майка ти може да ни завари така.
-Тя е заключена в стаята си,дадох й сънотворна отвара преди няколко часа.
-Алекс?
-Преглежда семейните документи.
-Баща ти?
Въпросът й го свари неподготвен и изтри самодовлната усмивка от лицето му.Въпреки това той отговори.
-Той иска да съм щастлив.Да продължа напред.И ето,правя го в момента.
Фейт сцупу устни.
-Като лежиш върху мен?
-Като правя това,което харесвам-поправи я спокойно момчето.
-И това е да лежиш върху мен?
-Не можеш да отречеш,че на всеки би му харесало!
Момичето ахна и измъкна едната си ръка,за да го удари леко по главата.Тревата бе намокрила косата и гърба й и тя усещаше влага по цялото си тяло.Освен това тежестта на Нот я уморяваше и не й позволяваше да диша нормално.Тя се вгледа в очите му,искаше й се да му каже да стане,но нещо я накара да замълчи.Можеше да види в него чистото удоволствие,красотата на моментното щастие,възможността да бъдеш който искаш,когато си поискаш.
А той искаше нея.Зеленият огън в очите й замъгляваше преценката му за нещата.Не знаеше дали се държи детински или смешно,защото това му казваше главата и нямаше време да мисли или да предценява ситуацията.Случилото се с баща му му беше доказало,че не си струва да се бави,защото животът е прекалено кратък,за да го прекараш в размисли.Трябваше да се действа и да се поемат рискове,независимо от резултатът,защото принципът винаги остава „риск печели-риск губи”.Средно положение нямаше или поне той не го виждаше,защото какъв беше смисълът да си жив,ако си посредствен,ако чакаш нещата да се случат от само себе си,ако не слушаш сърцето си и не се отдадеш на поривите си?
Вече май нямаше значение коя си ти или какво се случва в живота ти.Не ми пукаше дали спиш с брат ми или каква си била преди.Важното беше,че желанието ме изгаряше отвътре и не можех да се спра.За един момент аз бях по-силния,диктувах правилата и ти казвах,че за нас е сега или никога.И изборът,изборът пак беше мой,защото ти беше куклата в моите ръце или поне вярвах,че е така.Зеленият ураган сякаш бушуваше в мен и нямаше да ти позволя и този път да ми вземеш акъла,Фейт.Щеше да бъдеш моя,защото те исках.Вещице,виж докъде ме бе докарала!
Устните му намериха нейните и се впиха рязко,болезнено,твърде неочаквано.Тя отвърна някак смутено и сковано на целувката му,но въпреки това страстта му се усили.Тялото й се отпусна под неговото,ръцете й се заровиха в косата му.
-Теди-шепотът й измежду целувките го накара да се заслуша,но не и да спре-Теди,недей..недей...
Той се отдръпна стреснат от нея,очите му бяха зачервени.Фейт виждаше ранената му душа в погледа му,недоумението му от случващото се и й се прииска да обясни,но все пак не отвори уста.Смяташе,че е честно той да заговори пръв.
-Не го ли искаш?
Тя се усмихна нежно,изправяйки се в седнало положение.
-Не е това.Отмъщаваш на брат си,но това е безмислено.Сексът няма да ти помогне да се почувстваш по-добре.
Сините му очи се присвиха.
-Откъде можеш да знаеш?
Тя протегна ръка,докосвайки бузата му.Все още стояха на тревата,а черната й шапка се бе изхлузила от главата й и сега червената й коса бе разпръсната.Гъстите черни облаци на небето изпратиха ситни капчици,които се посипаха по лицата и на двама им.
-Била съм като теб.Опитвала съм всичко.Повярвай ми,това не е начинът.
Тиодор се изправи рязко и й помогна да стъпи на краката си.Задържа ръката й за момент в своята,а дъждът ставаше все по-силен.Нито един от двамата не му обърна внимание.Той я гледаше съсредоточено,някак уморено,но все пак сините му очи издаваха привличането,чувствата,които изпитваше към момичето пред него.Фелисити от своя страна му се усмихваше,насърчваше го с поглед,сякаш му казваше,че вярва в него,че той е достатъчно добър,за да превъзмогне всичко.
-Значи между нас няма да се получи?-попита я тихо.
Фейт се разсмя.
-Точно обратното,Тед.Ти си прав,аз може би наистина съм като теб.И аз също си имам теории за живота,собствена религия,по която да си живея.И едно от тези правила е,че всичко става с времето си.Безсмислено е да пришпорваш живота.
Той я погледна скептично,но бавна усмивка се разля по устните му.
-Философка.
-Да ти се връща.
Не бях сигурен как да тълкувам думите или държанието ти,Фейт.Може би наистина беше като мен-може би бяхме твърде еднакви,за да се привличаме.Ако аз бях огънят,ти нямаше да го потушиш,а да ме разпалиш повече ; ако летях нависоко,ти щеше да си точно над мен,да ми казваш какво да правя.Но аз поне бях истински,грешнице,не съм се преструвал,не съм те мамил,никога не те разочаровах.И въпреки че знаех каква си-блудница,вещица,живееща за магията и от магията,накрая пак успя да ме оставиш с рана в сърцето,Фейт.Кажи ми,Мерлин,как го направи?И до ден днешен не мога да те забравя.

Влезе бавно в стаята й,като внимаваше да е възможно най-безшумен.Беше разхвърляно-дрехи бяха пръснати по целия под,а писалището бе отрупано с пергаменти и счупени пачи пера.Той видя как няколко смачкани хартии се въргаляха в краката му и ги вдигна бавно.Бяха скъсани и частици липсваха,но все пак се различаваше ясният наклонен почерк на Фейт.Можеше да го познае дори сред стотина,толкова отличаващ му се струваше.Той ги изхвърли в кошчето до вратата,но последното задържа в ръцете си,защото няколко думи,които успя да разчете,привлякоха вниманието му.
„...не,не е сега момента.Мерлин,рано е...”
„...глупачка!какво си мислиш?...”
„...ще провалиш всичко с ревността си...осъзнай се,обричаш и двете ни...ще ни изгориш с магията,от която живеем...”
Той прегледа с недоумение записките,но на места бе размазано,очевидно от сълзи,и не можеше да се разчете.Колкото и да опитваше,това бяха единствените откъси,които успя да разбере.Не знаеше към кого е адресирано това писмо и за какво,Мерлин,говореше Фелисити.Погледна и пергаментите в кошчето,но това бяха записки по Вълшебство и той ги пусна обратно като нещо изключително гнусно.
Момичето се размърда в съня си,изстенвайки,и се завъртя на другата страна.Той застина на място,но въздъхна облекчено,когато видя,че не се е събудила.Въпреки че не знаеше кое го подтикна да го направи,пъхна листа в задния джоб на панталона си и се зае да разкопчава бавно ризата си.Тъй като прозорецът бе отворен,хладният въздух накара кожата му да настръхне.Свали й панталона си,мятайки ги на един от столовете.
Фелисити спеше с лице към прозорците,а дебелите й завивките бяха събрани в краката й.Очевидно момичето предпочиташе хладът през нощта,защото спеше само с къса зелена рокличка и голите й крака оставаха непокрити.Приближи се бавно и се качи на леглото й,докато едната му ръка се обви около кръстта й.Тя завъртя стреснато глава към него и замижа с очи,но когато го различи,се усмихна блажено и му позволи да я прегърне по-здраво.Той я притисна до себе си и тя простена тихичко.Мирисът на ксоата й го омая,а топлото й тяло го накара да се отпусне спокойно.
-Чак сега ли привърши работа?-промълви тихо Фейт.
-За съжаление,да.
Не му се искаше да я разбужда,толкова спокойна и нежна изглеждаше в съня си.Тя се завъртя към него,а главата й се зарови във врата му.Тънките й ръце го прегърнаха нежно.
-Алекс,преуморяваш се-прошепна в ухото му.Пръстите му се заиграха са косата й и я помилваха нежно.
-Важното е,че сега съм тук.
Тя се усмихна,макар че той не успя да го види и се сгуши още по-удобно в него.
Хладният вятър,който навлизаше през отворения прозорец,и топлината на притиснатите им тела скоро ги унесе в прекрасен и спокоен сън.

Когато се събуди на сутринта,от момичето до него нямаше и следа.Липсата й го изненада и уплаши едновременно,затова сепнато се изправи в седнало положение.Погледът му причерня,но той тръсна глава,за да прогони объркването.Стаята беше същата,както я бе заварил през нощта,дори една дреха не бе преместена.Ослуша се и улови звукът от течаща вода в банята,което го успокои,и той се отпусна отново върху леглото.Тънките слънчеви лъчи проникваха в стаята,осветявайки я весело.Мирисът на дъжд и силният й парфюм изпълваха помещението и той се усмихна на себе си,като вдишваше дълбоко.Кожата му бе натръхнала от хладът,който бе обзел помещнието,но не понечи да се завие,а просто се наслади на усещането,мушкайки ръце под главата си.
-О,събудил си се значи-той позна гласът й и се повдигна леко,за дая погледне.Беше завила тялото си със снежно бяла хавлия,а по голите й крака все още се стичаха капчици.Червената й ксоа падаше мокра върху рамената и въпреки че я лъхна студ,тя все пак се усмихна.
-Разочарована ли си?
-Малко.Щеше ми се аз да те събудя-отвърна спокойно момичето,приближавайки се до него.Куфарът й стоеше отворен до леглото и тя се наведе,за да си извади дрехи.
-Някакъв специален начин ли бе измислила?
-Вече няма значение.
-Има.Ако е нещо приятно,нямам нищо против да го изпълним,така или иначе.-той се завъртя към нея,срещайки погледа й.Протегна ръка,обвивайки пръсти около китката й,и я притегли рязко към себе си.
Тя се засмя,докато се отпускаше върху него и устните им се сляха в нежна целувка.Алекс я притисна по силно,но тя се дръпна.
-Не съм в настроение.
Алекзандър се смръщи.
-Защо?
Фелисити го погледна малко ядосано,но не се отмести от него.Пръстите й се заровиха в тъмната му коса,докато усещаше стегнатото му тяло под своето.
-Просто така.Не може просто така да нахълтваш в стаята ми и да очакваш всеки път да съм готова за теб.
Той се усмихна дяволито,а тъмните му очи засвяткаха.Устните му отново намериха нейните и тя му отвърна със същата страст,която го накара да изпита още по-силно желание.
-Разбира се,че мога.
Фейт не му отговори веднага,само въздъхна тежко сякаш му казваше „непоправим си”.
-Семейството ти ни чака.
Погледна я ядосано и устните му се присвиха недоволно.Лицето му се стегна,придоби нервно изражение.
-Искаш да кажеш Тиодор?
-Да,точно той.И майка ти.
-Защо си толкова загрижена за тях?
-О,значи сега е забранено и да ми пука?
Той я погали нежно по бузата,докосвайки устните й с пръсти.Усмихна й се леко.
-Не,не е това.Просто не искам да виждам,че ти пука прекалено много за малкото ми братче,след като те предупредих да го оставиш на мира.
Фейт се разкикоти момичешки,а зелените й очи просветнаха.
-Не си спомням кога станах твоя робиня,че да ми заповядваш какво да правя.Освен това мисля,че ревността замъглява преценката ти.
Алекс се ухили и я преобърна под себе си,развързвайки кърпата,която бе увила около тялото си.Притисна се силно до нея и започна да я целува бавно по врата.
-От...онзи...момент...в общата стая....си моя-говореше тихо и мъркащо,твърдият му глас я накара да се усмихне ; устните му се движеха бавно по кожата й и сякаш я прогаряха-...колкото...до ревността...което е мое...си е мое...
Фелисити се засмя и го избута от себе си,но той не я пусна да я избяга и я стисна по-силно в прегръдката си.
-Алекс,не сега.Наистина.Време е да слизаме долу.
-И не могат да ни почакат още малко?
Тя се засмя и го целуна леко по устните.
-При теб никога не е малко.
Той се ухили самодоволно и я пусна да се измъкне изпод него,но я наблюдаваше внимателно,докато се обличаше,с огромна усмивка.
Наистина вярвах,че съм те победил в твоята игра,Фейт.Казвах си,че няма как да те изгубя,защото притежавах тялото ти ; смятах,че съм успял да озаптя бурният ти нрав,да спра магията,която излъчваше.Въпреки това не успях,вещице,пак се оказа по-силна от мен.Блуднице,уби всички ни с грешките си.Но ти винаги си била така безчувствена,ние бяхме просто топките сняг в ръцете ти,които моделираше спокойно.Но и до ден днешен те откривам във всяко лице,чувствам сладостта на кожата ти,припомням си страстта.И това ме изгаря,Фейт,дори когато те няма,пак ме убиваш безпощадно.

Седеше в Общата стая и продължаваше да чертае графики върху пергамента,кои от кои по-чудати.Не знаеше как точно да постъпи,защото бе ударил на камък и паниката го обземаше малко по малко.Въпреки това се застави да бъде силен,да озапти глупавите си чувства и се отдаде на нестихваща работа.Почти не спеше,избягваше да ходи на вечеря или обяд,бягаше от часовете само и само да свърши нещо полезно.Бледото му лице се изпиваше бавно,слабото му тяло изглеждаше някак още по-тънко,а буреносните му очи непрекъснато бяха уморени и зловещи.
След погребението на Едуард Нот се бе върнал в Хогуортс почти веднага,защото чувстваше,че няма време за губене.Спомените за този ден го натъжава и ядосваха едновременно,затова избягваше и тях,страхувайки се да не се отплесне в личните си драми и да забрави за задачата си.Не разговаряше с друг освен с Краб и Гойл,които изпълняха всичките му заповеди,независимо от това колко глупави им се струваха понякога.Панси продължаваше да тича след него,но след като се бе запознал с Фейт,Паркинсон му се струваше отблъскваща и смешна в държанието си.Понякога отделяше време и на нея,защото си казваше,че няма смисъл да губи имиджа си,само заради червенокосата жена,която заемаше съзнанието му.
Изведнъж въздъхна тежко и остави пергамента и перото на страна,заравяйки пръсти в косата си.Камината пукаше тихо,стопляше го и той се унасяше все повече.
-Ти ли си Драко Малфой?-попита смутено тъмнокосо момиченце с огромни сини очи.Прииска му се да й се скара,но не го направи,само кимна остро.Тя като че ли се зарадва,че най-сетне го е открила-Това дойде за теб на вечеря.Но тъй като те нямаше,професор Снейп ме инструктира да ти го предам.
-Благодаря-отвърна глухо той,поемайки плика от ръцете й.
Не можа да разпознае печата,затова го счупи бързо и извади листа отвътре.Очите му пробягнаха по редовете.

„Драко,

Как е в Хогуортс?Дочух,че е някак прекалено натоварено тази година.Слушай,ако се нуждаеш от някаква помощ за задачите си или каквото и да било друго,винаги може да се обърнеш към мен.Аз имам малко свободно време ,така че бих те посъветвал да ме уведомиш бързо,ако ще имаш нужда от мен,за да те вместя в графика си.
Знаеш ли,че ще посетя Хогсмийд другата седмица?Имам да свърша малко работа с Мадам Розмерта,съдържателката на Трите метли.
Майка ти ми спомена,че мислите ти са заети с някаква мистериозна червенокоса.Може би е правилно да те уведомя,че не е много хубаво да си играеш със съдбата,чувал съм,че води само към лоши неща.
Каква трагедия в семейство Нот!Как се чувства Алекзандър,знаеш ли?
Семейството винаги остава на първо място,независимо от това какво казва леля ти.Така че не се срамувай да ми пишеш.

Р.Л.”

Драко прочете писмото още няколко пъти и въпреки че коментарът за Фелисити го подразни,той изпита благодарност към чичо си.Не беше очаквал подобна проява на чувства от никой член на семейството си и се бе изненадал много приятно.
Прибра писмото на учебника по История на магията,уверен,че никой няма да тръгне да го отваря.



I'm trapped in this world
Lonely and fading
Heartbroke and waiting
For you to come
We are stuck in this world
That's not meant for me
For me


Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Касандра Грас-Уейл
Префект
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Draco Dormiens Nunquam Titillandus   Съб Окт 08, 2011 7:43 pm



VIII.
Любов ли да те нарека или пък склонност,а може би порок си, алчност, нетърпение.
Любов ли да го нарека или наклонност,а може би си връх и заедно с това падение.

VIII.
Ноември довя само студове.

Беше малко след обяда,когато си позволи да се промъкне незабелязано в спалнята си и да вземе дебелия си шал и ръкавици,както и зимното си палто.Подземията бяха по-студени и въпреки че камината гореше непрестанно,хладът,който излъчваха стените и замръзналата отгоре вода сякаш допълваше горестната атмосфера.
Съквартирантите му все още бяха в Голямата зала,затова той побърза да се измъкне навън.Общата стая бе препълнена с ученици,но всички бяха толкова улисани в своите задължения,че не забелязаха присъствието му,да не говорим пък за угрижената му физионимия.
Естествено бялото му лице бе придобило жълтеникъв оттенък от безбройните часове,прекарани в Нужната стая,а очите му бяха хлътнали в орбитите си от умора.Устните му сякаш се бяха свили съвсем и бледостта им докарваше идеята,че изобщо ги няма.Русата му коса,обикновено толкова добре поддържана,сега бе разрошена и стоеше немирно върху главата му.Беше съблякъл униформата си,тъй като бе събота и имаше право на мъгълски дрехи – носеше дебел сив панталон и тъмно зелен пуловер,а черното му палто го покриваше до коленете.
Когато се оказа в празния коридор си отдъхна.Попипа в джоба си,за да стисне за последен път смачканото писмо и въздъхна тежко,преди да продължи надолу към стълбището.
По коридорите се размина с мнозина ученици,но не им обърна особено внимание.Забеляза с крайчеца на окото си,че някои от по-малките разнасяха зъбати фризбита и някои от продуктите на онези родоостъпници Фред и Джордж Уизли,но реши,че има по-важна работа от това да се занимава с тях сега.Вярваше,че останалите префекти ще изпълнят по-съвестно задълженията си,въпреки че бе видял Панси излегната на килима пред камината и не изглеждаше сякаш има намерение да се занимава с поддържането на реда.
Когато премина през Входната зала почти на бегом,го лъхна студен и тежък вятър и той уви шала около шията и лицето си.
-Драко!
Вече бе направил няколко крачки в двора,но се спря и се обърна рязко.
Затаи дъх мигновено,но се постара да поддържа хладонкръвието си и сви вежди начумерено.Едновременно се зарадва и я наруга за появата й.Часовникът на кулата всеки момент щеше да удари 2 часа и той нямаше много време за губене.Даже никакво.Сърцето му биеше твърде учестено,но той не го показа.
Тя стоеше с куфара си в залата,носеше,разбира се,мъгълските си дрехи.Под палтото й се подаваше тъмно зеления чорапогащник и той се усмихна мислено на избора й на цветове – беше забелязал,че зеленото и черното присъстват винаги в облеклото й.
-Къде отиваш?
Той се засмя,поклащайки глава.
-Не мисля,че това има някакво значение за теб,Фейт.
-Ще ми помогнеш ли с куфара?
-Съжалявам,друг път.
Тя се усмихна леко.Алените й устни сякаш играеха върху лицето й,придавайки й известна загадъчност и Драко усети стон на устните си.Подтисна го,запазвайки каменното си изражение.
-Това ли прави един джентълмен?
-Опасявам се,милейди,че понякога сме принудени и на това в името на висшото благо.
Тя сцупи недоволно устни,кръстосвайки ръце пред гърдите си.Детинската й физиономия го накара да се засмее.
-Не те разбирам.
-Не е и нужно.
-Сигурен ли си,че няма да ми кажеш?
-Не мисля,че подлежи на обсъждане.
-На мистериозен ли се правиш?
Драко се усмихна и се приближи няколко крачки до нея.Беше по-висок и тъй като тя не носеше високи обувки му стигаше почти до брадичката.Стисна леко раменете й,свеждайки поглед към нея.
-Използвам само твоите средства,Фейт.За да поддържам интереса.
Фелисити не се усмихна.Зелените й очи го гледаха предизвикателно,но той не се поддаде и издържа стоически на погледа й.
-Ти не си като мен.
Той се наведе съвсем леко към нея,сякаш щеше да я целуне.Усети,че желанието е по-силно от него,но гордостта му надделя над поривите на сърцето.Разумът му бе прекалено здрав,за да се остави да бъде подлъган.
-Права си.По-добър съм.
Отдръпна се рязко,преди да й даде време да реагира.Тя се усмихна,но недоволния поглед в очите й беше ясно различим.Малфой я удостои с една последна гримаса,която сякаш казваше „съжалявам,мила,реалността.”
-Захващаш се с опасна игра,Малфой.
Той вече й бе обърнал гръб,но се засмя звучно.
-Тогава предполагам ти си на ход,Дарк.

Измъкна се съвсем бавно през портата,като се оглеждаше на четири за внезапна поява на някой от преподавателите или Филч.Тялото му се бе вкочанило от студ,въпреки че се движеше непрекъснато.Стомахът му се бе свил на топка,докато вървеше бавно по прашния път,водещ към селцето Хогсмийд.
Беше щастлива случайност,че бе толкова близо.Веднага след като се бе отдалечил от Фейт си бе направил магия за хамелеонизиране,но не бе сигурен дали се е получила както трябва,заради притеснените тикове на ръката му.Ето затова непрекъснато се въртеше във всички посоки,но за щастие,пътят бе пуст и от никъде не се задаваха пътници.
Докато вървеше,колкото се може по-бързо,мислите му се върнаха към червенокосата,която бе оставил на прага на училището.Тя очевидно се връщаше от семейство Нот,но бе сама и се прибираше по-рано от тях.Снейп го бе уведомил,че двамата братя ще се върнат чак вечерта във въпросния ден и бе помолил Драко да ги очаква в камината в общата стая,която щеше за няколко минути да бъде свързана с пудролиниите за придвижване.Малфой се бе съгласил условно,но всъщност изобщо нямаше желание да среща нито един от двамата.Тиодор и неговата студенина го бяха развълнували,но и ядосали,защото след като той,Драко Малфой, бе понечил да се извини и бе отхвърлен,значи този човек вече не заслужаваше дори и неговото уважение,какво оставаше за добро отношение.Драко не бе сигурен защо е толкова сърдит на Тед,защото си спомняше,че едно време Нот бе бил страхотен приятел,много по-верен и истински от лакеите Краб и Гойл.Отхвърли мисълта за това почти толкова бързо,колкото се бе появила в съзнанието му,защото не можеше да си позволи такива неща точно в този момент,когато трябваше да се концентрира върху нещо много по-важно.
Помисли си и за Алекс.И това неизменно го върна на Фейт,карайки стомахът му да се свие болезнено.Алекзандър бе получил това,което искаше от нея – всички в Слидерин говореха за приключенията им,на които не един или двама бяха станали свидетели.Драко си повтаряше всекидневно,че това няма значение,защото Фелисити всъщност не му беше никаква и не биваше да се разсейва с мисли и желания за нея.
Знаеш ли какъв беше всъщност проблема,красавице?О б о ж а в а х т е .Всяка част от теб-косата,очите,тялото,усмивката.Не можех да спра да си те представям в обятията си или да те изгоня от съзнанието си,защото трайно се бе настанила там.Бях пленник на една сила,която не разбирах,но доброволно приемах в сърцето си.Просто исках да се предам духом и тялом в обятията ти,да те усетя за съвсем малко,така както те усещаше той.Чувствах,че това ще ме измъкне от всичките премеждия на живота ми.Но не можех да си призная,твърде горделив бях!Ревнувах те,но не си позволявах да нарека чувствата си с тази дума,толкова сляп бях.Но не аз съм виновен,Фейт,а ти,грешнице!Ти,която не спря на време,ти,която удави всички ни в урагана на душата и тялото ти.Ти,вещице,ти и твоята магия ме убихте...а може би помогна и гордостта ми.
Когато наближи селото,забави крачка и си пое дълбоко въздух.Действието на магията отслабваше и той го усещаше ясно,но вече нямаше почти никакво значение – бе пазарен ден и улиците бяха препълнени с купувачи и различни туристи – Хогсмийд бе известен със своята Къща на крясъците,която привличаше многбройни погледи върху себе си.Хора на всякакви възрасти пълнеха магазинчетата и сладкарничките,смееха се весело и намираха утеха от студа в топлите бирени шейкове.Въпреки шибащия вятър всички изглеждаха щастливи и отпочинали и сякаш бяха забравили всички тревоги на изминалата седмица.
Той продължи по главната улица и скоро достигна „Трите метли” – най-известното заведение в селцето.Пред него,на една от дървените пейки,се бе настанил висок мъж с черно пътническо наметало.Качулката му бе спусната и тъмната му коса се личеше ясно,контранстирайки с бледата кожа.Тъмните му зелени очи гледаха изпитателно /толкова напомняше на Фейт с този поглед!/,но устните му се усмихваха,което бе добър знак.Бе слаб,но жилав и изглеждаше кален,защото погледът му бе стоманен,без капка колебания.Драко обаче реши,че усмивката му е затопляща,защото усети,че буцата лед в душата му се разтапя съвсем малко.
Мъжът се изправи-бе по-висок от момчето,но не с повече от половин глава.Приближи се с бавни крачки и го потупа весело по рамото.
-Здравей,Драко.
-Чичо.Не се ли страхуваш да се разхождаш така по улците,без дегизировка?
Той се засмя развеселено и поклати глава.
-Опасявам се,че в днешно време няма особено значение кой си,Драко.Особено тук.Особено сега.Виждаш ли,хората са се концентрирали върху щастието си и почти не забелязват никой около тях.Освен това аз умея добре да се крия.Свалих качулката си едва когато те видях да приближаваш.
Малфой не отговори,но наподоби нещо като усмивката.Присъствието на Рудолфус Лестранж едновременно го радваше,но и плашеше малко.В безразсъдството му да се излага на публични места имаше нещо опияняващо,което обаче караше кръвта в жилите на младия слидеринец да замръзва.
-Да влезем вътре?-предложи Драко тихо.
-Да.Най-добре би било.
Той отново нахлупи качулката си и двамата пристъпиха в заведението.Лъхна ги миризма на розмарин и алкохол,както и задух,идващ от тълпата вътре.Една от най-крайните маси в ъгъла като по чудо се оказа свободна и Рудолфус му направи знак да се отправи натам.Драко не възрази.Дори да искаше,не можеше.Авторитетът на чичо му пред него бе безспорен и младия Малфой не можеше да си позволи никакви своеволия пред него.От двамата Лестранж,които бяха най-близки на семейството му,Драко предпочиташе чичо си – той бе уравновесен човек,верен на близките си,но пламенен в борбата и никога не се поколебаваше да действа ; да,беше затворен и рядко говореше за вътрешните си терзания,но бе добър слушател .От друга страна леля му Белатрикс бе бунтарка,отдадена до степен фанатизъм на Черния лорд и неговите идеи ; тя бе разговорлива,но плашлива,инфантилна и отблъскваше младия слидеринец от нея.Той често се питаше как двама толкова различни души са намерили причина да бъдат заедно,но предполагаше,че времето просто ги бе отделило толкова един от друг – историите на майка му винаги говореха за това,че Рудолфус и Белатрикс имали силна връзка на времето,преди да постъпят в редиците на Лорда.Драко си представяше чичо си на неговата възраст – хлапак с рошава коса,горделив,но земен,вечно усмихнат,но някак насила и все пак забавен,отворен към света.До него виждаше и леля си – весела,щастлива,недокосната от злобата и желанието да убива.Те бяха два образа,които излизаха съвсем ясно в съзнанието му.Той прокле наум Черния Лорд и неговата сила,прокле света,който ги караше да се пазят с маски,които убиваха и страстта,и желанието за живот,и любовта.
Рудолфус се върна с една бутилка огнено уиски и две чаши.Напълни ги бавно,преди да се настани на стола си.Качулката скриваше очите му,но Драко предположи,че го гледа втренчено.
-За какво си мислеше?
Малфой не отговори веднага.
-За нищо.Детинско е.
-Мисля,че можеш да ми кажеш,синко.
Умореният му глас го накара да се замисли.Сърцето му отново се стегна болезнено,сега дори гордостта му не можеше да го спаси пред това да рухне пред единствения човек,на когото сега можеше да има доверие.Нямаше приятел,на който да сподели цялата си болка,защото бе прекалено самоуверен,за да се покаже такъв пред други хора; не можеше да говори с майка си,защото тя бе уплашена дори повече от него и двамата деляха равно теглото си ; леля му щеше да се изсмее,баща му бе далеч...
-За теб и леля.Майка разказва,че едно време сте били други.Едно време преди да станете...това,което сте днес.
Рудолфус затаи дъх и лека усмивка плъзна по устните му.Драко не каза нищо друго,защото предположи,че картината на младостта се връща бавно в ума на чичо му.
....Той се виждаше да тича след нея,докато тя му се плезеше и обикаляше в кръг.Беше по-бърза и го караше да се задъхва,но все не успяваше да я хване.Тя му повтаряше колко е смешен,как вече е остарял и не може да бъде с жива натура като нея.Каза му,че или трябва да я настигне,или да я забрави,защото имала нужда някой да лети с вятъра като нея самата,да я подкрепя в мечтите й.Заплаши го,че се обърне към Снейп или Нот ,защото той май не бил подходящ.Очите й светеха,но не злорадо,а някак невинно,детински.Защото това беше тя,едно дете...
-Ще те гоня,докато не се настигна,Бел.Дори да не мога,ще се боря.Дори да си с друг,ще те търся.Накъдето и да тръгнеш,ще бъда след теб,миличка.Ще те чакам хиляда години и няма да умра,защото няма да съм те стигнал...О,Бел,ще те гоня,повярвай ми!
-Защо,Руди?
-Защото те обичам,глупаче!....

-Нарциса не те е излъгала,Драко.Но няма смисъл да се връщаме към миналото,то носи само болка.
-По изгубеното?
-Да.Именно.По онова,което не си разбирал достатъчно добре,не си го оценил по достойнство и си загубил преди наистина да го имаш.
Малфой отново кимна много бавно.
-После дойде...той?
Рудолфус облиза устни,преди да отговори.
-Да.Леля ти...тя отдавна беше приела този идеал в сърцето си,Драко.Просто чувството й към мен бе достатъчно силно да го подтиска.В един момент обаче дори любовта не е способна да покори страстта...Той бе олицетворение на онова,за което е мечтала,всичко,което аз не бях – умен,изтънчен,жадуващ за същото.Струваше ми се,че те са сродни души..Той я използваше,но аз бях безсилен да я спра,говорех й,но тя не чуваше...Леля ти,Драко,може да бъде много инатлива...тя го обичаше истински и аз бях неспособен да спра това..Беше се отдала на една кауза..и аз нямах избор,освен да я последвам...
-Значи съжаляваш?-Малфой осъзна,че в тонът му се е прокраднала скрита надежда.Може би и той съжаляваше за избора си,може би и той като него се страхуваше,може би и той искаше да върне времето назад,за да постъпи по друг начин.
-Не.Бях й обещал,че ще я следвам до вечността.Каквото и да ми струва.Пък и за толкова години се научих,че не трябва да съжаляваш за изборите си,защото това те прави слаб.Знам какво си мислиш,сине,знам,че чувстваш,че си допуснал грешка.Ти си твърде млад, за да оцениш борбата Му и в това няма нищо лошо.Но ти си Малфой,ти си наследникът на благороден аристократичен род,оцелял през столетията,защото неговите представители не са съжалявали за изборите си.Напротив.Независимо дали са били добри или лоши,те са ги отстоявали до край.Защото това е гордост,сине,това е достойнство.
Драко не отговори,но наведе глава сякаш виновно,задето бе допуснал тази мисъл в съзнанието си.Почувства,че думите на Рудолфус се забиват в съзнанието му.Той беше Малфой,той беше силен,той беше горд...той щеше да се справи.Мислено се възхити на човека пред себе си – никога не си представяше,че душевната му борба е била толкова силна.Начинът,по който говореше за миналото си,с носталгия и любов, караше Драко да му завижда за онова,което е имал и изживял – една истинска история,един спомен,който да го пази в реалността,който да му подсказва,че щастие има.Въпреки това трагичната му съдба го удари в един миг : той бе отдаден на кауза,в която не вярваше ; обречен,заради една любов ; влюбен в жена,която обичаше повече убийството от него самият ; живеещ за един спомен...
-Вярваш ли в мен,чичо?
Рудолфус се усмихна.Той наблюдаваше внимателно душевната борба на племеника си с нескрита гордост.Той нямаше деца и Драко бе най-близкото до син,с което разполагаше.
-Да.
-Ти..ще бъдеш ли там?
-Не бих го пропуснал за нищо на света.
Малфой се усмихна и се наведе съвсем леко напред.Сивите му очи бяха пълни със сила,уплахът за момент бе останал на заден план.Имаше време,когато да се страхува,но сега имаше срещу себе си съмишленик,подкрепа ; той не беше сам.
-Е,имаш ли някакви предложения?
Лестранж поклати бавно глава.
-Не,не точно.-гласът му бе преминал в шепот,но Драко бе достатъчно близо,за да го чува – Но знам,че Дъмбълдор е много близък със съдържателката на Трите метли – Розмерта.Може би няма да е лошо да й...въздействаш с чара си.
Малфой закима,а лека усмивка се плъзна по устните му,но изчезна за част от секундата.
-Това е чудесна идея,чичо.
-Благодаря,Драко.Просто искам да ти помогна,това е.
Слидеринецът се усмихна.Каменната маска бавно се върна на лицето му,а сивите му очи засвяткаха.
-Имам още един въпрос.
Рудолфус се засмя.
-Предполагах,че ще стигнем до тук,момчето ми.Но ще ти го кажа простичко – Тя е от друг свят,който нито ти,нито аз познаваме добре.Тя е вещица,в най-истинския смисъл на думата.Не мога да ти обясня какво точно означава,но знам,че не е нищо хубаво.Неслучайно този институт ражда едни от най-могъщите магьосници.-той замлъкна за момент,сякаш размишляваше,после добави-Той се опита да ги вербува на наша страна.Те отказаха.Заплаши ги.Те отново отказаха.Изсмяха се на желанията му,заявиха,че могат да се бранят...Те са..могъщи,Драко.
-Сигурен ли си?
-Да.По-добре се пази от нея.Едва ли ще ти донесе нещо добро.
Малфой примига объркано няколко пъти,но все пак кимна.Изведнъж сякаш усети близостта на Фейт,сякаш помириса косите си,сякаш отново виждаше алените й устни пред себе си.
Стисна зъби и я прогони от съзнанието си.


Гледаше я докато спи.Гърдите й се повдигаха равеномерно,а червената й коса сe бе разпиляла по възглавницата и сякаш бе избухнал пожар.Алените й устни бяха спокойни,извити в лека,едва доловима усмивка.Може би сънуваше нещо хубаво.За момент му се прииска да надзърне в съзнанието й,но предцени,че това вече си бе прекалено нарушаване на личното пространство.
Бяха в нейната спалня и благодарение на вулгарното си поведение бяха успяли да изгонят всичките други момичета,които останаха крайно неприятно изненади от появата на Алекзандър в тяхната територия.Принципно такива неща бяха напълно забранени и магията трябва да пречи на момчетата да влизат в момичешките спални,но Алекс бе открил начин да й противодейства.
Зави я още малко и се усмихна на себе си – щеше му се Фейт винаги да бе толкова спокойна,колкото докато спеше.През другото време заядливият й характер,надменното й отношение и крайната незаинтересованост от него го отблъскваха и дразнеха.Въпреки това тялото й притежаваше нещо,което го караше да я търси във всеки един удобен момент.Бе пристигнал в Хогуортс едва преди няколко часа и първото нещо,което бе направил,бе да я намери и да я целува до насита.Чувстваше се истински жив около нея,контролираше го единствено страстта му –разумът остава на заден план.Това докарваше някакъв авантюристичен привкус на живота,който ужасно много му се ослаждаше.
Изправи се бавно,но когато босите му ходила докоснаха пода,усети тръпки по цялото си тяло.В спалните нямаше прозорци,затова не духаше от никъде,но все пак самите стени лъхаха хлад.Протегна се бавно и се зае да обува панталона си.Будилникът на нощното шкафче сочеше 3 часа през нощта и той реши,че е време да се прибере в своята собствена спалня,поне за малко.А след това...
Преглътна тежко и се опита да прогони мисълта от главата си.Писмото,което бе получил сутринта,не му излизаше от главата.Караше го да изпитва някакво подобие на страх,а той никога досега не си бе позволявал такива слабости.Бе се научил да контролира до съвършенство емоциите си и се предаваше само пред Фейт.Той се обърна рязко и я погледна още веднъж.Облиза устни и отново съблече дрехите си.Каза си,че може да остане още малко.
Вмъкна се обратно под завивките и я придърпа по-близо до себе си.Докосването на нежната й кожа,го накара да изтръпне целия,но този път приятно.
-Къде отиваше?-попита Фейт с усмивка,докато се обръщаше към него.Зелените й очи бяха широко отворени и Алекс си даде сметка,че го бе наблюдавала през цялото време.
-Мислех да отида в моята спалня.
-Кое те накара да промениш решението си?
Той се усмихна и я целуна леко по устните.Ръцете му се стегнаха около талията й и тя измърка доволно.
-Това отговаря ли на въпроса ти?
-Напълно.
Той отново я целуна,но този път по-дълбоко,по-истински,наслаждавайки се на вкуса на устните й.
Тя се засмя весело,когато се отдалечиха един от друг.Очите й светеха доволно.
-Пристрастен ли сте към мен,господин Нот?
Алекзандър рязко смени изражението си от щастливо на разгневено.Веждите му се събраха над носа.
Да,Фейт,побъркваше ме.Да,грешнице,не можех да живея без докосването на тялото ти.Да,вещице,ти беше моят най-голям порок,зависим бях от това,което имахме.Чувствах,че без теб няма да съм истински.И бях прав.
Но проклета да си,ако някога ме чуеш да го изричам!

-Моля те,не си придавай важности.
Тя се отдръпна от него,а лицето се изви в сърдита гримаса.Той се опита да я върне обратно,но тя отблъсна ръцете му.
-Аз съм важна,Алекс.Не се преструвам на такава.
-О,нима?
Фелисити се усмихна бавно.
-Да.
-И защо?
-Защото ти ме искаш прекалено отчаяно.
-И те имам,когато поискам.
-Защото ти позволявам.
-Защото си лесна.
Смехът й огласи празното помещение.Зелените й очи присвяткваха застрашително.
-Защото ти позволявам,Алекс.
-Защото просто го мога,Фейт.
Тя поклати глава.Тялото й се приближи съвсем леко до неговото и носът й се оттърка в неговия.Той усети аромата на косите й,за момент сякаш вкусваше устните й,но виждаше,че са на сантиметри от неговите.Зелените й очи го караха да изпитва желание във всяка жила на тялото си,едва сдържаше поривите си.
Опита се да се противопостави,но страстта просто замъгляваше умът му.Припомняше му болезнено за сладостта на кожата й,за целувките й,за удоволствието,което бяха изпитвали заедно. ...Нужната стая,неговото легло,канапето в Общата стая,нейното легло,басейна на префектите,тоалетната на Миртъл,дървото при езерото...
Споменът го завладя напълно и преди да се бе осъзнал напълно,вече я целуваше жадно,притискайки я с все сила до себе си.Оттърва се за секунди от нощницата,която носеше и плъзна устни по тялото й.
Фелисити се изкикоти и го отблъсна с лекота от тялото си.
-Това ли е всичко,което можеш,Алекс?
Той я погледна,а ядът сякаш заседна в гърлото му.Разумът му за момент се върна и той се изтърколи на пода.
-Заминавам,Фейт. – обяви изведнъж,докато обличаше панталона си.Не я поглеждаше,защото се срамуваше от себе си и слабостта,която го караше да изпитва.Почувства се безсилен да озапти страстта и това го накара да стисне яростно очи.
-Кога?
-Утре.
-Къде отиваш?
-Далеч.
Тя помълча за момент,после въздъхна тежко.
-Добре.Късмет.
Алекзандър мъчително обърна поглед към нея и срещна зеленият ураган,който сякаш помете и последните останки от достойнството му.Тя все още лежеше в леглото,така както я бе оставил,и се усмихваше леко.
-Може би няма да се видим скоро.Или изобщо.
Момичето се изправи в седнало положение.
-Ще се върнеш тук,Алекс.И пак ще ме потърсиш.
-Не.
-О,да.
-Не.
-Тръгвай,скъпи,нещо друго те тегли навън.Не се притеснявай,слабостта ти остава на сигурно място при мен.Когато си готов,ела да си я прибереш.
Алекзандър забърза към вратата,но се спря рязко.Яростта вече се бе разпръснала по цялото му тяло,позволявайки му да разсъждава почти трезво.
-Ние с теб...бяхме ли?
-Това няма значение.
Тя отново си легна и се зави плътно,обръщайки му гръб.Той я погледа няколко секунди,поклати глава и излезе бавно през вратата.
Продадох си душата на Дявола,Фейт...да,да,точно на теб,вещице.

Замъкът изглеждаше толкова блестящ с безбройните си светлинки на фона на тъмното буреносно небе.Езерото бе замръзнало,но гората шумеше недоволно от силния северен вятър.
Тя почука с пръчката си по портите,тъй като бяха здраво залостени и друг начин нямаше.Няколко искрици пробягнаха по тях,но все пак не се отвориха.Бавна усмивка се разля по устните й и тя прибра пръчката в джоба си.
Черното й пътническо наметало бе измачкано и се увиваше около тялото й на спирала,подхвърляно насам натам от силните струи въздух.Но тя не обърна особено внимание.
Извади от джоба си пергамент и препрочете няколко пъти написаното.После си помисли,че всъщност би било много по-забавно да го направи по друг начин.Така бе прекалено лесно.
С помощта на пръчката си заличи надписът и постави нов.След това извиси смачканият къс хартия във въздуха и го прехвърли през ограда.Той сякаш сам започна да се движи,защото бавно се насочи към входа на училището и по неговите коридори.

Изведнъж някой в подземията се сепна в съня си и се изправи трескаво.В края на леглото лежеше топка смачкан пергамент.




I'm trapped in this world
Lonely and fading
Heartbroke and waiting
For you to come
We are stuck in this world
That's not meant for me
For me


Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Касандра Грас-Уейл
Префект
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Draco Dormiens Nunquam Titillandus   Пет Окт 21, 2011 6:59 pm

Признавам си,че много се изложих и страшно се забавих с тази глава.
Значи,тя не е нищо особено,но всичките моменти са ключови за историята.И не,не ми беше трудно да я напиша,но имам изключително малко свободно време и се налага да лавирам между много от задълженията ми,за да се добера до време за фика си.
Въпреки това е готова.Благодаря за търпението.Ще се радвам да чуя коментарите ви! :)




IX. - Обичам бялата ти кожа.Боготворя устните ти,червени като кръв.Живея за докосването ти,студено като лед.Красавице,ти си създадена от греха!

IX.
Беше толкова студено,че дори шалът не можеше да я сгрее.Пристъпваше бавно,от страх да не издаде какъвто й да било шум.Все още беше по нощница,но бе нахлузила зимното си палто и бутушите в бързината преди да изхвъри от Общата стая,да прекоси коридорите и да се окаже в безлюдния двор.Добре че дори патрулите вече се бяха разотишли и можеше съвсем спокойно да върви.Въпреки това се бе навела и се оглеждаше на четири,но нищо не я притесняваше.Навлезе между дърветата,като се притискаше плътно до всяко едно,използвайки ловко прикритието на нощта.Не посмя да извади пръчката си,нищо,че светлината можеше да я улесни стократно-не можеше да си позволи каквито и да било грешки.
Когато усети съвсем лека топлина около ходилата си,спря веднага.Пръстите й се обвиха около пръчката й от бреза и тя сякаш можеше да почувства как енергията се просмука в тялото й.
-Все пак дойде-гласът беше нежен и спокоен и някаква гърлена нотка се прокарваше и караше новодошлата да настръхва.
-Такава беше уговорката ни.
-Да.Но не вярвах да я спазиш.
-Не ме познаваш,така че не си прави такива изводи за мен.
Хрипливият смях огласи гората,но остана без отговор.Изведнъж лумна светлина и освети лицата на двете жени,които всъщност стояха една срещу друга;преди това обаче нощния мрак им бе забранил да се виждат,а само се усещаха.
Едната бе по-висока с остър черен поглед и дълги тъмни коси,които се плискаха по раменете й,предавайки й зловещ вид.Беше облечена в тъмно червена рокля и носеше мръсно пътническо наметало.Устните й,оцветени в ярко червило,се бяха разтеглили в примамлива усмивка,а очите й блестяха.Именно на нея принадлежеше кадифения студен глас.
Другата бе толкова плътно увита в слидеринския си шал,че се забелязваше само металния блясък в очите й.
-Ауч.Точка за теб-усмихна се непознатата,а другата само извъртя очи.
-Казвай по-бързо.Нямам цяла вечер за губене.
-Първо условията.
-Слушам те.
Чернокосата се засмя.
-Чувала съм,че в Слидерин избират онези с тъмен характер и непристойно поведение.Отива ти.
-Благодаря.Също така забрави да споменеш липсата ни на търпение.
-О,нима се чувстваш като част от всички тях?
-Да.
-Отношението ти към гостите е много лошо!Отбележи си го като забележка,скъпа моя.
-Обръщенията ти ме отвращават.Освен това,отнасям се така с гостите,които пристигат много по-рано от очакваното.В писмото ти пишеше друго.
-Ти сама ме помоли да дойда и да ти донеса информация.
-Така е.Но те очаквах по-късно.
Чернокосата вдигна спокойно рамене и извади от джоба си малък запечатан плик.Подаде го на събеседничката си,която го пое несигурно и бързо го прибра във вътрешността на палтото си.Косите им се развяха от нощния вятър.Погледите им се сплетоха,като се стараеха всяка да издържи повечето.Изведнъж слидеринката сведе глава,поемайки си дълбоко въздух.Усещаше,че студът е смразил крайниците й,затова нямаше повече време за губене.
-А сега моята услуга.
-Казах ти,когато му дойде времето.
-Необходим ми е.Ще свърша бързо и ще ти го върна,след като толкова отчаяно искаш да го запазиш.Ще ти го върна...почти непокътнат.Може да се нуждае от грижи известно време,но ти изглеждаш готова да преминеш през ада за него.
-И все още няма да ми кажеш за какво?
-О,скъпа,това би развалило изненадата!
-Тайните не са част от сделката.
-Нито пък твоето оцеляване.Не си на територията на Хогуортс,мила,така че бих могла да ти прекърша врата с едно махване на пръчката и никой да не открие трупа ти.Считай дъхът си за подарък от мен.А твоето мълчание и Него е това,което искам в замяна.
Очите на слидеринката потъмняха,а устните й се свиха под шала.После кимна бавно.
-Очаквах,че ще дойде...Мойра.
-Ние сме Салемските вещици,скъпа моя,не някакви прости вълшебници.Работата ни не е да оправдаваме очаквания.Ще държим връзка.
-По-добре е да не се чуваме повече.
-Това не е точно твой избор.Ти получи каквото искаше,сега е наш ред.
След това с тихо „пук” се магипортира,а тъмнината отново обгърна гората.

-Господин Нот!Моля ви съсредоточете се!Това е може би четвъртата мишка,която уморявате до смърт.
Гласът на Макгонъгол го изкара от унеса,в който бе попаднал.Не й отговори,само сви рамене и прибра пръчката в джоба си.Отвори учебника и се престори,че чете отново обяснението за магията,но всъщност изобщо не разбираше и думичка от написаното.Умът му бе съвсем далеч.Едва се бе съвзел след смъртта на баща си,а сега светът му губеше още една от колоните си – Алекс бе заминал,оставяйки му само една суха бележка с указание,че може би ще се върне скоро,да се грижи за майка им и да подпише еди-какви-си документи за имението.На Тиодор му се стори,че Алекзандър просто се бе опитал да избяга каквито и да било обяснения и това го нарани повече от самия факт,че го бе изоставил просто ей така,точно,когато най-много се нуждаеха един от друг.Въпреки това се наруга наум,задето се държеше като бебе,което отчаяно се нуждае от братчето си.Каза си,че ще говори с него,когато другият се прибере.Това решение обаче не улесни положението и погледа му продължи да блуждае из класната стая,въпреки строгото изражение на Макгонъгол.Нетипично за нея,но тя все още се държеше добре с него заради смръртта на баща му.Тя знаеше,че е бил Смъртожаден и въпреки това проявяваше съчувствие.Затова само сви устни и го изгледа намръщено,но не му каза нищо.
Всъщност си мислех за теб,Фейт.За онова,което бяхме преживели и което все още ни предстоеше.Опитвах се да се концетрирам върху Алекс,върху мама или върху живота ми,но сякаш ликът ти просто отказваше да се махне от очите ми.Припомнях си сладостта на устните ти отново и отново,макар да знаех,че това са грешни целувки,които само убиваха и двама ни.Повтарях си,че трябва да гледам на теб като на приятелката на брат си,но не можех...бях отчаян за близост.И тогава ти се възползва от слабостта ми,вещице,свали ме на колене отново точно когато бях започнал да се изправям.
-Ей,Тед!-нечий глас го изкара от унеса му и той вдигна уморено глава,за да срещне тъмните очи на Дафни Грийнграс,една от бившите приятелки на брат му.Той я изгледа раздразнено.
-Какво искаш?
-О,нищо,само да поговорим.
Тиодор въздъхна.
-Дошла си в МОЯ час само за да си говорим?
-Именно.-потвърди русокосата с усмивка на лице.Тя го погали нежно по главата,все едно че му беше майка,и допълни-Изглеждаш изтощен.
Момчето изръмжа и отблъсна ръката й.Устните му се свиха недоволно.
-Слушай,не те познавам и определено не съм малко дете,за да се държиш с мен...така.
Дафни кимна примирено.
-Извинявай,Тед.Брат ти винаги говореше за теб като за мъник и аз свикнах да мисля за теб по този начин.
Нот не отговори,само извъртя очи и се зазяпа на другата посока.Фелисити,която трябваше да е тук,не се бе появила и той се чувстваше странно самотен и празен без присъствието й.Дафни се прокашля,за да привлече вниманието му.
-Какво?-изръмжа Тиодор,усещайки как в него се наддига гняв към непознатата слидеринка,която толкова отчайващо му натрапваше присъствието си.
-О,ами просто се питах къде е Алекзандър.Не се появи в никой от часовете,чудех се дали не е болен.
Гласът й беше плътен,но тя се стараеше да го издигне във високите тонове и се получаваше някакво жалко подобие на пищене,което сякаш се впиваше в главата на младия слидеринец,който изпитваше истински ужас.Главоболието му започваше да се усилва,а с него и досадата.
-Какво те интересува?До колкото си спомням,бяхте заедно съвсем малко и той те заряза,когато разбра,че си страшно лесна.А ти продължи да тичаш след него.Сега дори се унижаваш да идваш при мен и да ме питаш за него.Мерлин те взел,Грийнграс,нямаш ли си достойнство?!
Беше повишил тон и погледите на повечето ученици се бяха насочили към тях.Дафни го гледаше тъжно и той видя,че няколко сълзи се стичат по бузата й,но тя ги изтри светкавично бързо.
-О,госпожице Грийнграс.Така или иначе,мястото ви не е тук,така че вземете господин Нот с вас и ще ви помоля веднага да напуснете кабинета ми.-каза Макгонъгол през свити устни и никой от тях не възрази.
Тиодор събра нещата си и изхвърча възможно най-бързо през вратата,но момичето го следваше плътно.
-Просто съм загрижена за него!-извика тя изнемощяло-Мисля,че се забърква в голяма опасност.
Тиодор се извъртя рязко,принуждавайки я да спре.Тъмните му очи светеха зловещо.
Целият гняв,който беше насъбрал,към света около себе си,сега сякаш се вливаше в мозъкът му и той бавно изгубваше възможността си да мисли рационално.Започна да диша по-тежко и разтърси глава,но това изобщо не му помогна.Мислеше си за Черния лорд,който бе отнел баща му ; мислеше си за Алекс,който може би очакваше същата участ ; мислеше си за Фейт,която го убиваше отвътре и сякаш се наслаждаваше на болката му ; и мислеше за себе си..колко жалък бе позволил да стане животът му!
-Него не го е грижа за теб,Дафни!Той не дава и пет пари дали си жива или мъртва,защото е влюбен във Фелисити,разбери го най-сетне!Тя е сто пъти повече жена от теб и заклевам се,никога няма да достигнеш нивото й!Ти си жалка в очите му,защото той не може да обича жена,която го гони като послушен домашен любимец!Алекс се нуждае от страст,не от простодушие.Ти си..спокойна и скучна,а тя е огън и то най-красивият огън на света!Така че,умолявам те,за твое добро,най-сетне забрави за него!
Русокосата го гледаше втрещена.Усети,че сълзите отново напираха в очите й,но ги подтисна.Устните й се сгърчиха мъчително,спирайки наддигналите се стонове.Тя понечи да каже нещо,но не можа.
Тиодор я гледаше в бяс и ужас.Знаеше,че думите му бяха истина,но Дафни изглеждаше сякаш току що са й разбили сърцето.Въпреки това тя събра сили и проговори:
-Тя е вещица,Теди,и ще ви унищожи всичките,ако не престанете да я боготворите.Ще погуби Алекзандър,а след това ще се прехвърли на теб,докато не ви вземе всичко,което обичате!Тя е злото в човешки облик,но никой от вас не го вижда!
-Заслепена си от ревност,Дафни.
Русокосата поклати отрицателно глава.Изглеждаше решена да продължи.
-Ти си слепият,Тиодор!Да,тя е красива,но всичко,което чувстваш,е измама!
Нот се разсмя.Гневът му се бе заменил с подигравка и в момента слидеринката му изглеждаше жалка и отчаяна.Въпреки това я бе наранил прекалено много,за да й го каже.
-Добре.Както кажеш.
-Не ми ли вярваш?
-Не,разбира се!
-Сигурна съм!
Той се приближи няколко крачки към нея и се вгледа настойчиво в очите й.
-Ти си красива,Дафни,наистина.И много момчета тичат след теб.Избери си един и го обичай,но забрави за Алекс,защото той...той вече се е обрекъл на една жена,която или ще вкамени сърцето му и ще му забрани да чувства,каквото и да било ,или ще го подлуди и той ще е сляп за всяка друга.-Грийнграс отвори уста да го прекъсне,но Тед й махна с ръка – Тя просто е такава,греховна.Но твоята завист пречи само на теб,не и на нея.Преодолей го най-сетне.
След това се обърна и без да я чака да каже нещо,продължи по коридора към подземията.Имаше нужда да си хвърли топъл душ и да се наспи.Разговорът с Дафни го бе изтощил до смърт.

Червената й коса се бе разпиляла по раменете й и ръката й,докато стоеше в Голямата зала и ровеше с вилицата си из порцията макарони,които си бе избрала за обяд.Някаква фанатична усмивка играеше върху алените й устни и всички избягваха това да сядат близо до нея.Момчетата предпочитаха да я обожават от разстояние,а момичетата – да злословят зад гърба й там,където не можеше да ги чуе.
Тя осъзнаваше,че бе накарала половината Слидеринци да я обожават,а другата – да я ненавиждат и това й доставяше огромно удоволствие.Харесваше им да вижда завистта в очите им,да чува нападките им,а чувството,което изпитваше,когато забележеше флиртаджийските им усмивки и пияните влюбени погледи,не можеше да се сравни с нищо.Животът й винаги бе бил на принципа,че е много по-добре да говорят за теб вместо изобщо да не те споменават,затова гледаше със саркастична усмивка на всичко,което се случваше.
Всъщност нито Слидерин,нито Хогуортс означаваха нещо за нея.Едва ли някога щяха,тъй като с нищо не можеха да се сравняват с родното й място.Всички бяха с толкова лабилна психика,че с лекота можеше да прочете всичките им емоции,изписани върху очите.Падаха в краката й в мига,в който си помислеше за името им,бяха готови да вдигнат пръчка срещу нея само ако им кажеше дори една дума.Всичко беше ужасно лесно и твърде,твърде скучно.
Бях по-силна от тях и го знаех.Не го криех,не го отричах,напълно се наслаждавах на еуфорията им.О,колкото обичах да чувам как името ми се плъзга по устните им.Как ме виждат и в мечтите,и в кошмарите си.Знаех,че присъствието ми ги побъркваше,а това пробуждаше силите ми,по-бурни и необуздани от когато и да било друг път.
Спомням си как ми говореха,че трябва да ги спирам...Но защо,когато можех да се забавлявам с тях?

-Изглеждаш самотна,Фейт.
Момичето се усмихна леко,разпознавайки притежателят на гласа.Той се настани срещу нея и отметна падналия кичур руса коса от сивите си очи.Самодоволната му усмивка я накара да сцупи устни.
-Явно просто не се е появил подходящия събеседник,Драко.
-Досега.
Тя се засмя и й изправи гръб,подпирайки лакти на масата.Зелените й очи го следяха изпитателно.
-Кой ти позволи да се мислиш за толкова важен?
Драко се направи че мисли за момент,преди да отговори:
-Никой.Сам си го позволих.Нали знаеш,голямо момче съм,за да взимам такива решения и сам.
Фейт изцъка недоволно с език и извъртя очи,въпреки че не можа да спре усмивката си.Драко й намигна,виждайки блясъкът,който заливаше очите й.
Всъщност той изобщо не бе искал да се приближава до нея,но краката му сякаш сами го бяха отвели до мястото,на което стоеше.Съвсем спокойно можеше да се нахрани ,без да го забележи,но някакси тялото му копнееше за близостта й още от деня,в който бе отишъл в Хогсмийд.Оттогава Фейт само го гледаше предизвикателно по коридорите,а в часовете по отвари напълно игнорираше присъствието му.За неговото огромно съжаление,също така се оказа,че това бе предметът,който й се отдаваше най-много и той колкото и да се опитваше,все не можеше да постигне онова,което правеше тя.Не че се стараеше прекалено де-предпочиташе да я наблюдава как отмята уморено косата си зад рамото,как присвива очи и сцупва устни,когато нещо не вървеше добре,как красиво се полюшваше тялото й,докато вървеше към шкафа със съставките.
-О,Мерлин,гордостта ти понякога трябва да остава в спалнята да си почива.
Малфой се засмя и сви рамене.
-Свиквай.Ще си я нося все по-често.
-Нима скоро ще си говорим пак?Бях свикнала да го правим само от време на време.-отвърна спокойно момичето,но палавата усмивка играеше върху устните й.
Драко се наведе към нея,така че никой друг да не го чуе.Множество от погледите бяха вперени в тях,така че той се постара да бъде дискретен.
-Бих казал,че ще го правим точно толкова често,колкото ти искаш.
Фейт се засмя,отдръпвайки се от него.
-Сладкодумец си.
-Да.Имам своите моменти.
Момичето поклати глава.
-Не смятам да те слушам повече.Доскуча ми.
Тя се изправи рязко и се насочи към изхода,без изобщо да се обръща назад.Въпреки това чу как Драко се изправя след нея и бе убедена,че я е последвал.Във Входната зала той я дръпна за ръката,принуждавайки я да спре.Пусна я веднага,защото му се стори,че електричество преминава по цялото му тяло.За момент се закова на място и устата му се отвори в беззвучно „о” и сякаш разумът му се бореше за изкупление.Стори му се,че тръпката е обзела всичките му нерви и само очите на Фейт го караха да запази самообладание.Тя се усмихваше предизвикателно,което го палеше още повече.
-Искам да дойдеш с мен-обяви изведнъж,въпреки че веднага съжали за думите си.Червенокосата поклати глава в знак на отрицание.
-Съжалявам.Заета съм.
-С Алекс?
-Не си ли чул?Той замина.-тя сцупи устни.-Чао,Драко.
-Не,Фейт!-думите сякаш сами излизаха от гърлото му,въпреки че изобщо нямаше желание да я кара да остава.-Къде е отишъл?
-Откъде бих могла да знам?
Язвителният отговор стоеше върху устните му,но той все пак го подтисна и кимна бавно.Разумът му отново се върна,тялото му изтръпна от желанието,но все пак се съвзе.Усмихна й се.
-Добре.Всъщност няма значение.Ела с мен.
Тя въздъхна тежко.
-Защо?
-Искам да ти покажа нещо.
Решението бе взел напълно спонтанно,но му се стори като най-нормалното нещо,което можеше да направи.Гледаше я и виждаше само най-страстните си мечти,за които дори не смееше да си помисли.Те обаче се бяха заклещили в съзнанието му.Той ги подтисна с цената на много усилия,които Фейт обаче изглежда забелязала.Тя повдигна вежда.
-Какво?
Драко се поколеба,преди да отговори.Доближи се до нея и й подаде ръката си.
-Едно бижу,което би отивало дори на теб.
Фейт се усмихна съвсем бавно,но все пак кимна.
Исках те,исках те,и Мерлин ми е свидетел,за пръв път се поддавах на изкушението...
О,как блестяха очите ти от желание,Драко!
Той я поведе по стълбището нагоре,без да сваля очи от нея.Тя не срещаше погледа му,но той знаеше,че го усеща и нарочно се прави,че не забелязва нищо.
Минаха през коридорите,стигайки до седмия етаж,където нямаше почти никой.Тъй като беше обяд,всички ученици бяха или в Голямата зала,или по Общите стаи и коридорът,водещ към Астрономическата кула,пустееше.
-Трябва ли да се притеснявам,Драко?-попита с насмешка момичето,докато вървяха рамо до рамо.Той се засмя и поклати глава.
-Докато си с мен си в безопасност-отвърна спокойно,а Фейт му хвърли поглед,изпълнен с недоверие.-Почти стигнахме.
Червенокосата не отговори.Вървяха без да се докосват,но толкова близо,че Драко усещаше мириса на косата й,силния й парфюм и начинът,по който се извиваше тялото й,докато вървеше,го опияняваше.Стараеше се да не я гледа прекалено настойчиво,но се съмняваше да успява – колкото и да му се искаше,не можеше да откъсне очи от нея.Замисли си,че след онзи път край езерото,тя се бе превърнала за него в блян,от който не можеше да се откъсне.Сякаш само ако постигнеше желанието си,най-сетне щеше да се освободи от оковите,в които го бе поставила.Въпреки това алените й устни и проницателните й зелени очи някак му подсказваха,че може би контактът,за когото мечтаеше,само щеше да помогне на образа й да го обладае съвсем.
-Затвори очи,моля те.-каза й тихо,почти шепнешком.Фелисити поклати глава.
-Не.Искам да виждам.-гласът й беше ясен и твърд и оттекна в празния коридор.
Драко се усмихна.
-Не бъди инатлива.Обещавам ти,че нищо няма да ти направя.Нека...нека подсилим ефекта от изненадата.
Фейт само извъртя очи.
-Толкова е важно за теб да си затворя очите?
Той се наведе към нея съвсем бавно,доближавайки устните си до ухото й.Уханието й го накара да затвори за момент очи,но се постара да се сдържи доколкото му бе възможно.
-От изключителна важност.-прошепна нежно и забелязва с периферното си зрение,че лека усмивка плъзва по усните й.Тя затвори бавно очи.-Нали не гледаш?Ще бъде много грубо,ако мамиш,Фейт!
-Не мамя.-отвърна с полу-усмивка момичето.
Драко мина бързо три пъти покрай стената,мърморейки тихо под носа си.Вратата се появи мигновено,както винаги досега.Той я отвори,оглеждайки се напрегнато наоколо.
Приближи се до Фейт и затаи за момент дъх.Застана точно зад гърба й и се постара да изчисти от ума си от всички онези налудничави мисли,които се бяха загнездили там.
Спомням си,че не исках да го правя,красавице.Не исках да ти разкривам такава важна част от задачата си,но бях неспособен да се спра.Мисълта да бъдеш до мен,толкова близо,дори за един такъв кратък миг,ме опияняваше и бях безсилен пред влиянието,което оказваше върху мен.
Ако само за момент беше спряла да бъдеш така греховна,вещице,може би и двамата щяхме да се спасим!Но вече е толкова късно...

Ръката му се плъзна по корема й и усети,че тялото й съвсем леко потреперва от допира му.
-Драко...
-Замълчи.-отвърна й тихо,стискайки силно очи.Прииска му се просто да я обърне към себе си и да я целуне-такава страст бе обзела цялото му тяло!Побутна я съвсем леко напред и тя се подчини.Помогна й да прескочи прага на стаята и да влезе вътре,а след това затвори след тях.Вратата изчезна толкова внезапно,колкото се беше появила.-Обещай ми,че ще пазиш тайна къде те доведох,Фейт.
-Ставаш твърде мистериозен!
Той игнорира коментара й.Все още не бе помръднал от позицията си зад нея.Другата му ръка обви талията й и той я притисна по-силно до себе си.
-Обещай ми.-настоя с твърд глас.
-Добре,обещавам.-отвърна спокойно червенокосата,но той долови някаква развеселеност в гласа й.
Колкото й да не му се искаше,я пусна.Тя се отдалечи на крачка от него и чак тогава отвори очи.По погледа й разбра,че е очудена-устните й се разтвориха и тя завъртя,предценявайки обстановката.Намираше се в може би най-голямото помещение-никога не бе вярвала,че може да съществува толкова широко място в Хогуортс!Беше високо като катедрала и изглежда имаше множество коридори.Навсякъде имаше предмети,толкова стари,че може би възрастта им беше тройно,колкото нейната.Тя върна очите си върху Драко,който я наблюдаваше усмихнато.
-Къде ме доведе,Драко?
-Има ли значение?Важното е,че си тук.
Фелисити се засмя.
-Бих казала,че мистериозността много ти отива.
Драко й намигна и се приближи до един от шкафовете.Отвори го,вадейки отвътре някакъв пакет с размерите на малка картина.Фейт се приближи заинтригувано и той й хвърли един поглед,преди да премахне опаковъчната хартия.Пред очите им блеснаха камъни,толкова големи,че момичето се почуди как е възможно да бъдат открити.Беше красива старинна огърлица,поставена върху кадифена кутия.Макар да бе покрита със стъкло,блясъкът й беше несравним.По устните на червенокосата се плъзна усмивка.Зелените й очи срещнаха сивите и за момент никой от тях не проговори,опитвайки се да разбере какво се случваше в душата на другия.
-Какво е това?
-Бижу.Подарък.Харесва ли ти?-въпросът му не я изненада,даже напротив.Тя кимна бавно.
-Несъмнено е красива.За кого е?-думите се бяха появили на устата й преди да може да ги спре.Тя видя пламъкът,който проблясня в очите на слидеринеца и мигновено съжали за откровеността си.
-Ревнуваш ли,Фейт?
-Не си ми никакъв,за да те ревнувам,Драко.-отвърна тя машинално.Момчето се приближи до нея,гледайки я от високо.Въпреки това тя вдигна гордо глава,издържавайки стоически на погледа му.
-Е,това е много жалко,защото щях да те успокоя,че няма от какво да се притесняваш.
-Нима?В такъв случай,Драко,ако не си купил тази огърлица за някое момиче,те съветвам да бъдеш много много внимателен с нея.
Той за момент се смути.Сивите му очи потъмняха зловещо,но Фейт само продължи да се усмихва почти невинно.
-Защо?
Тя се надигна на пръсти,вглеждайки се в лицето му.
-Мога да разпозная предметите,които носят проклятие в себе си,Драко.Така че бих те посъветвала да бъдеш добро момче и да не се забъркваш в пакости с тези твои...специални предмети.
Слидеринецът се усмихна победоносно.Ръцете му машинално се обвиха около талията й и я придърпа плътно до себе си.Фейт не го отблъсна,но и не отвърна на прегръдката му.
-Колко добро?
Тя се засмя.Лицето й се приближи до неговото и той усети дъхът й по устните си.Усети,че е спрял да диша и мускулите му са се сковали от усилието да устои на първичните си пориви.Езикът й се плъзна леко по долната му устна и той беше вече почти сигурен,че ще го целуне.
-Колкото можеш.-изстреля тя и го отблъсна от себе си.



I'm trapped in this world
Lonely and fading
Heartbroke and waiting
For you to come
We are stuck in this world
That's not meant for me
For me


Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Касандра Грас-Уейл
Префект
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Draco Dormiens Nunquam Titillandus   Нед Ное 06, 2011 9:04 pm



X.-Ти,моя обич,дълго забранена.Ти,моя тайна,още недопита.
Открито искам да вървиш до мене,а всъщност винаги си скрита.
Ти,моя недостигната победа,ти,моя радост,вяра и измамо.
Аз нямам право даже да те гледам.Аз мога вече да те мисля само.

X.
Драко усети вкуса на кръвта в устата си.Изплю я на пода и стисна очите си,опитвайки се да се съсредоточи.Дланите му бяха опряни на пода и той се насили да се изправи,но все пак не успя.Извика недоволно и блъсна по-силно,подпирайки се на колената си.Изправи се бавно.Сивите му очи се впиха болезнено в сините на бившия му най-добрия приятел,когато се обърна към него.Тиодор го гледаше с ненавист и отвращение,разтривайки свития си юмрук.
-Не трябваше да го правиш,Тед!-изсъска Малфой,а устните му се бяха свили гневно.
-Нима,Драко?И защо?Какво,ще ме удариш ли?Съмнявам се,че ти стиска!
Русокосият изкрещя и се хвърли напред,но изведнъж лъч червена светлина го порази в гърдите и го отблъсна към другия край на коридора.Едва успя да отвори очи,за да различи огнената коса на Фелисити точно пред лицето си и зелените й очи,които присвяткваха недоволно.Пръчката й все още беше в ръката й и очевидно магията,която го бе повалила,бе извършенa именно от нея.
-Махни се.-изсъска й,избутвайки с една ръка.
-Замълчи,за да не ти направя нещо по-лошо.-отвърна рязко момичето.Изведнъж му обърна гръб и той чу гласът й,студен и граничещ с отвращение-Тиодор,какво беше това?
-Фейт,той...
-Махни се от погледа ми.Иди при сестрата да ти прегледа ръката.И Мерлин да ти е на помощ,когато дойдa да се разправям с теб после!
Тя отново се обърна към него и той усети студеното докосване на кожата й по китката си.Дланта й го погали по лицето.Усещаше главата си странно тежка.
-Съжалявам,Драко.
Блесна силен лъч светлина и той усети,че цялото му тяло се отпуска,а очите му се затварят в блажен сън.

Усещаше ръката на Панси в своята,но се насили да игнорира лошото чувство,което му причиняваше.Краб и Гойл вървяха зад тях и си шушукаха развеселено,незнайно как и двамата бях в страшно добро настроение.Малфой не обръщаше специално внимание на приказките им,защото му се струваше недостойно да се занимава с тях.Паркисон не спираше да бъбри и бе вдигнала брадичката си гордо,докато и двете й ръце се бяха „омотали” около неговата.Той се опита да отпусне хватката й,но беше безуспешно.Май му разказваше нещо за Фелисити,но той се направи,че не чува.Последното нещо,което искаше в този момент,бе да си мисли за нея,за устните си,за момента в Нужната стая...споменът го убиваше,прследваше го и в кошмарите,и в най-красивите му мечти.Прииска му се никога да бе извършвал такава глупост,да не си бе затормозявал съзнанието с момичета.Той беше Малфой,те трябваше да са му в краката,а не той да тича след нея като влюбено хлапе.Панси май го попита дали я слуша и той кимна отсечено. „Тя е такава натегачка!”,продължи разпалено слидеринката и Драко продължи да клати глава в знак на съгласие,въпреки че всичките й думи бяха пропуснати покрай ушите му.
Изведнъж сякаш времето спря.
Бяха стигнали почти до Голямата зала,но в коридорът пред него се разиграваше сцена,която го накара да се закове на място и да стисне ръцете си в юмруци,за да се овладее.
Тя беше там,в ръцете на Тиодор.Той я бе притиснал до стената,едната му ръка галеше косата й,прекарвайки бавно пръсти.Устните му почти докосваха ухото й,явно й говреше нещо тайно.Фейт се усмихваше леко,а зелентите й очи светеха със задоволство,което дори не си правеше труда да крие.Дланите й се бяха опряли в гърдите на момчето,но изглежда не го отблъскваше,защото пръстите й се плъзгаха леко по мускулите му,сякаш за да му причинят допълни спазми.
Драко преглътна тежко.Стори му се,че всичко изчезва и само тя има значение в онзи момент.Забрави за всички други мисли,които се бяха въртяли до преди малко в главата му.
Не,Нужната стая нямаше значеие.Не,Черният лорд щеше да почака.Не,той беше Малфой,а тя трябваше да бъде негова!Фелисити и Тиодор?!В никакъв случай,дори през трупа му!Никой нямаше право да мачка гордостта му.


-Ето тук,госпожице Дарк!
-Той ще се оправи ли?-нервност,грубост,уплах?Това...тя ли беше?
-Ще направя всичко възможно,скъпа моя,обещавам ти!О,горкото момче!

-Драко,да вървим!-каза Панси с глас,изразяващ явно отвращение.Нейните малки завистливи очички също се бяха спряли на разиграващата се сцена,а устните й се бяха сцупили недоволно.Тя усети вълнението на Драко и това допълнително утежни положението.
-Не.Ти се махай.Аз искам да поговоря с тях-отвърна й студено момчето,издърпвайки грубо ръката си от нейната.-Мисля,че повече няма да играя тази игра.
Той се приближи с бавни стъпки и пъхайки ръце в джобовете си,се изкашля недоволно.Когато нищо не се случи,той го повтори и този път Тиодор се отдели от Фейт с видно недоволство.Нот се обърна бавно и като срещна погледа на Малфой,се смръщи.
-Какво искаш,Драко?
-О,нищо-отвърна другият слидеринец с възможно най-невъзмутим глас – Просто се чудех дали знаете,че подобно поведение нарушава всички училищни правила и норми за поведение.Мисля,че като префект е мой дълг да ви...накажа.
-Стига,Драко.-мекият глас на Фейт се намеси и червенокосата й глава се показа иззад рамото на Тиодор.Тя застана до него и зелените й очи го изгледаха предизвикателно-Не мисля,че ти и Панси правехте нещо по-различно.
Малфой се усмихна презрително,въпреки че чудовището в корема му изрева едновременно от гняв и от щастие.Да,тя беше забелязала.Дори си бе позволила да го отбележи,значи не беше абсолютно безразлична за ставащото.
-Това си е моя работа,Фейт-отвърна й.
-Значи това си е наша и ти не бива да се месиш-хладно каза Тиодор,поемайки дланта на Фелисити в своята.Тя не възрази,само хвърли на Драко многозначителен поглед.Той не посмя да я погледне в отговор,защото се страхуваше,че едва ли ще успее дълго да запази самообладанието си в такава опаснa близост до нея.
-Аз имам по-висока позиция от вас,така че предполагам,че ще правя каквото искам и ти,Нот,няма какво да направиш по въпроса.
-О,моля те-Тиодор се изсмя.Сините му очи се бяха присвили недоволно,но устните му се усмихваха подигравателно-Нима пак ще се перчиш с влиятелния си татко,Драко?Последно като проверих,той гниеше в Азкабан.
-Нека ти напомня,Тиодор,че доскоро и твоят беше там.А сигурно и брат ти скоро ще посети някоя от килиите.-озъби му се Драко,а сивите му очи пробляснаха недоволно.
Фелисити се прокашля.
-Не замесвай Алекс,Драко.
-О,да,забравих,че ти се чукаш с него,Фейт.-отвърна ядно слидеринецът,като усети как гневът изпълва цялото му тяло и замъглява мозъкът му.За пръв път му се отдаваше възможност да усети такъв прилив на енергия в тялото си,сякаш магията танцуваше по върха на пръстите му.Преглътна тежко,успокоявайки дишането си.
-Не ревнувай.-каза му с полу-усмивка червенокосата,като в гласа й не прозвуча и нотка на срам или възмущение,да не говорим за гняв.


-Накарайте го да я изпие!Трябва,защото повечето от ребрата му са счупени!Мисля,че е господин Нот е улучил слънчевия сплит,а това е изключително опасно!Трябва да пие.
Топли ръце,шепнещи устни.
-Моля те,Драко,изпий го...хайде,само няколко глътки...не,не,не го повръщай!Трябва да го направиш,Малфой,дявол те взел,ако се предадеш пред такава глупост!
Гореща течност,лепкава,кисела.Мрак.

Драко точно понечи да отговори,но изведнъж се приближи високата фигура на една от слидеринките от 7ми курс,които той познаваше само по име.Казваше се Дафни Грийнграс и той напследък я виждаше често в компанията на Панси да обменят клюки.
-Какво става тук?-попита тя рязко,докато очите й се местеха между тримата с недоволно изражение.
-Разкарай се,Дафни-сопна се Тиодор-Това не те засяга.
Грийнграс сви рамене и извъртя очи.
-Вече чух позицията ти по този въпрос кое ме засяга и кое не,Тиодор.Но не съм тук,за да си приказвам с теб.Всъщност искам да се видя с Фейт.На четири очи.Веднага.
Фелисити я погледна удивлено.
-Сериозно?
-Да.-потвърди с каменно изражение другата слидеринка.
Драко забеляза как лицето на Фейт грейва в някакво смущаващо удоволствие.Зелените й очи засвяткаха и за момент той виждаше само тях,в унисон с алените й устни,които бавно се извиваха в красива усмивка.Тя кимна съвсем косо.
-Добре.Да отидем.Като се върна,гледайте да не сте се избили,може ли?-попита тя с ехиден тон.Без да поглежда към Драко се повдигна на пръсти и целуна Тиодор по бузата,галейки го нежно с другата си ръка.
Малфой усети,че краката му се подкосяват и силното желание това да се бе случило на него го облада за секунди.И въпреки това гневът му надделя.
Фелисити се отдалечи,хвърляйки им няколко погледа през рамо,следвайки Дафни,която я поведе надолу по коридора.
Двамата я проследиха,докато се скри от погледите им.Някакси присъствието на Фейт ги караше да запазват самообладание,но и да избухват в най-силните възможни емоции.Струваше им се,че противоречието,което ги караше да изпитват,ги правеше толкова силни,че сякаш света беше в краката им.Ето защо никой не се осмели да проговори,докато й последният кичур от изящната й червена коса не се скри зад ъгъла.
Драко върна погледа си върху Тиодор с каменно изражение.
-Нали знаеш,че тя не е от твоята класа,Нот?
Тед се изсмя.
-Извинявай,да не си сляп?Тя току що беше с мен.И ми се струва,че изобщо не е заинтересована от теб и жалките игрички,които въртиш с Паркисон.Освен това,Драко,мислех,че имаш някакво достойнство-той му намигна и прошепна-Все пак мисля,че всички задружно обявихме Панси за най-грозното момиче...в училището!
Челюстта на Малфой се стегна.
-Млъквай.
-Защо?Гордостта ти ли ударих?
-Не-Драко скръсти ръце пред гърдите си – Просто се чудех докога ще продължаваш да се надуваш,задето брат ти великодушно ти преотстъпи приятелката си,докато го няма.Между другото,къде е той?
Тиодор изглежда се стараеше много да не избухне.
-Това не ти влиза в работата-процеди той през зъби-Преди да разпитваш за него,може би трябва да се съсредточиш върху твоята „велика задача”.Но,е,предполагам,че си некадърен дори за това!
Драко усети как юмрукът му се свива и въпреки разумът му,ръката му се вдигна и се заби в носа на Тиодор,който изглежда не очакваше такава развръзка на нещата.
Нот се осъзна бързо и му върна удара,като накара Малфой да залитне назад и да отстъпи с няколко крачки,за да се задържи прав.Драко се опита да го нападне отново,но кракът на Тед се стовари в корема му и той се преви на две,падайки върху коленете си.Нот продължи да го рита.Малфой повдигна глава,за да срещне погледа му и да го изпсува,но когато видя гневът и озлоблението по лицето на бившия си приятел,се отказа.Опита се да се защити,но все пак не успя.
Изведнъж успя да улови кракът на Тиодор и го дръпна,а вторият се стовари тежко на земята.Въпреки това се изправи по-бързо от очакването...
...и после имаше само светлина.


-Фейт...Фейт....-гласът му беше слаб и изнемощял и когато се опита да си отвори очите,не успя,защото всичко му се струваше прекалено светло.
Чу шумолене около себе си и нечий пръсти се обвиха около китката му,стискайки окуражително дланта му.Той отвърна на това усещане,като се вкопчи болезнено в слабото чувство на живот.
Сякаш нямаше тяло,крайниците му не съществуваха.Само споменът за светлината и за побоят,за Тиодор,за ревността...не,всъщност всичко беше само за теб...защото вече те обичах,а още не го бях осъзнал ; защото вече се бях отдал,а съществото ми се бореше.Само ти имаше значение...НЕ!Не,Фейт,никога няма да ти го кажа.
-Тук съм,миличък-той не можа да различи дали това е тя веднага,но продължи да стиска ръцете й с колкото сила имаше.Не можеше да я пусне,тя беше единственото,което го държеше отрезвен,за да не изпадне отново в онова състояние на скитане между спомена и реалността.-Не говори.Само си почивай.Мадам Помфри обеща всичко да бъде наред.
Той се опита да кимне,но не успя.
-Тед?-промълви тихо,въпреки че не знаеше точно защо го е направил.
-О,не се безпокой,Драко,професор Снейп много лошо го наказа!Цяло чудо е,че не го изключиха след това провинение,въпреки че мен ако питаш,си го заслужаваше...
Малфой рязко издърпа ръката си,защото тирадата от думи го накара да трепне уплашено.Не,той не търсеше това.Той искаше само....нея.
-Фейт.-повтори преграхнало,като отново се насили да отвори очи,но нищо не се получи.
-Тук съм,миличък,казах ти-същата ръка и студени пръсти.Той отново потрепна и се дръпна.
-Не...Фейт.
-Какви ги говориш?!Аз съм Фейт!
Драко се опита да се завърти,но не успея.Искаше този ужасен писклив глас да изчезне.Не му достигна сили,за да помоли за тишина.Ако това наистина беше Фейт...не,не би могло.
-Махни се.-каза тихо-Ти не си като нея,Панси.
Не знаеше как се е насилил да изговори последните думи,но това беше последният му реален дъх.После отново потъна в сън,този път с по-страшни и ужасяващи спомени.

Вратата на кабинета по трансфигурация се затвори с глухо тупване зад нея.Всички чинове бяха изместени в края,а върху катедрата на професор Макгонъгол имаше красива птица,която точно сега чистеше крилата си.Фейт се загледа в нея с усмивка и после бавно се извъртя към себеседничката си.
-Какво е толкова важно,Дафни?-попита спокойно,скръствайки ръце пред гърдите си.
Грийнграс като че ли се позамисли преди да отговори.
-Просто исках да ти кажа,че знам каква си,Фейт.
Фелисити вдигна заинтригувано едната си вежда.
-Моля те,обясни ми каква съм,защото очевидно аз все още не знам – отвърна язвително,а устните й продължаваха да се смеят ехидно.
Дафни си придаде сериозно изражение.
-Вещица.-промълви с ясен глас.Фелисити мигновено избухна в смях,клатейки тъжно глава.
-Е,благодаря ти,Дафни.Въпреки че,струва ми,се не си разкрила кой знае каква тайна.Всички в училището вече знаят тази малка подробност от живота ми.
Грийнграс се смути от отговора й,но бързо се окопити.
-Не,вещица,като всички в Хогуортс,Дарк.Ти си различна.И вече знам докъде се простират силите ти.
Фейт се засмя отново,въпреки че очите й блестяхя заинтригувано.
-Нима?
-Да.Имам си източниици.
Имаше нещо в очите ти,което издаваше сигурност,неприсъща за теб.Може би наистина знаеше...струва ми се,че за момент изпитах смущение,което се срамувам да нарека страх.И въпреки това отмина бързо – кой би ти повярвал?!
-И какви са тези твои толкова специални източници?
Дафни се усмихна,усещайки че за момент взима преднина.
-Мисля,че ще си ги запазя в тайна,Дарк.А сега направо към въпроса ми,освен ако не искаш до утре цялото училище да е разбрало каква си всъщност.
Фелисити сви рамене.
-Пробвай да разкажеш на всички,че съм вещица,Дафни.По-скоро ще те обявят за луда и ще ти кажат,че разпространяваш очевидни неща.
-Аз знам на какво си способна,Фейт.
-Това е добре-усмихна се червенокосата-Може би затова не трябва да се изправяш срещу мен повече от веднъж,Грийнграс.
Дафни не отговори веднага,а ръката й стисна здраво пръчката в джоба на мантията.Ръцете на Фейт стояха все така скръстени пред гърдите й,а алените й устни бяха оформили някаква ужасяваща усмивка,която смразяваше вътрешностите на другата слидеринка.Въпреки това пръчката й даде някаква сила,енергия,която да я накара да продължи разговора.
-Не ме заплашвай,Дарк.
-Не ме изнудвай,Грийнграс.
Гласът й беше непоколебим.Ехидността беше преминала в някаква ледена нотка,която уплаши другото момиче.
-Къде е Алекс?-насили се да попита Дафни,черпейки й последната топлина от пръчката си.
Фейт сви устни.
-Доста си глупава,ако си мислиш,че ще ти кажа.
-Значи знаеш?
-Да.
-Той ли ти каза?
-Алекс е мой.Винаги ще бъде.Приеми го най-сетне.И спри да се опитваш,защото,Мерлин,толкова си жалка!
Дафни си пое дълбоко въздух,стараейки се да озапти гнева си.Сигурността в гласа на Фелисити я плашеше до смърт,погледът й я караше крайниците й да се сковават.Искаше само да се махне от тук,точно както и предния път,но мисълта за Алекс и лицето му,което не спираше да изниква пред нея,я караше да остава.Фейт като че ли забелязваше това,защото стоеше все така невъзмутима и усмихната.
-Не съм жалка.Преследвам това,което искам-възрази Дафни с треперещ глас.
-Той не те иска.
-Важното е,че аз го искам.-каза по-сигурно Грийнграс и лека усмивка се появи по устните й-Както и Мойра,Фейт.Мислех,че знаеш това добре.
Очите на Фелисити се разшириха от бемълвен ужас.Дафни я погледна тържествуващо,но победата й трая прекалено кратко,за да може да й се порадва.Блесна силна червена светлина и изведнъж тялото й се строполи в несвяст,удряйки главата си в стената.
Пръчката на червенокосата все още стоеше вдигната в ръката й,а устните й се бяха свили гневно.Зелените й очи бяха почервеняли зловещо.Тя си пое дълбко въздух,а после се усмихна съвсем бавно.
Дафни,Дафни,колко пъти ти бях казала,че ревността ти ще те убие?Предупредих те,глупачке,играеш си със силите,които не познаваш.Какво беше направила и защо изобщо се бе забъркала?Не,не съжалявам за постъпката си.Ти сама се докара до това положение – аз просто ти помогнах да изчезнеш.
Този път беше направила нещо по-лошо,по-ужасно от това,което можеше да си представиш,Грийнграс - беше пробудила онова,което бях държала подтиснато толкова дълго време.Явно беше дошъл моментът да се появи и не толкова приятната страна на магията ми.И ти щеше да бъдеш първата й жертва.


Беше се излегнал върху леглото си,скръстил ръце под главата си.Болеше го ужасно много,но той се правеше,че не усеща.Беше затворил уморено очи,надявайки се да премахне спомените и неприятните усещания и просто да заспи,но сънят така и нямаше желание да го посети.
Прииска му се да се изправи и да отиде направо в болничното крило.Чувстваше се виновен за стореното,въпреки че гневът,който още таеше у себе си,успокояваше наранената му съвест.Надяваше се,че Драко е добре,защото в противен случай положението му наистина щеше да стане непоносимо.Един скандал със Снейп му бе предостатъчен за цялата година.
Усети,че някой влиза в стаята,но не вдигна глава,защото беше или Дейвид,или Блейз.Който и да беше,нямаше желание да говори с него точно сега.Въпреки това някой нахално се настани на леглото му и изцъка с език.Тиодор уморено отвори очи,готов да го напсува,но като видя угрижената физиономия на Монтагю веднага смени изражението си.
-Какво се е случило,Дейв?
Дейвид въздъхна тежко преди да отговори.
-Струва ми се,че Снейп преди малко писа на майка ти и освен това обсъждаше с Дъмбълдор евентуалното ти..изключване.
По тонът му се личеше,че наистина е притеснен и само това накара Тиодор да сдържи смеха си.Не знаеше как да обясни на Дейвид,че за него няма никакво значение дали ще продължи да бъде в Хогуортс или не,защото всичко тук му се струваше безсмислено и глупаво.За какво му беше магическо образование,след като той вече знаеше какво ще стане с живота му?Същото,което бе застигнало и Алекс дори прекалено рано.Щеше да си играе на аристократ,да изпълнява заповеди на фанатик и да живее в страх да не би да го открият и да го тикнат зад решетките.Щеше да си вземе съпруга и да се правят на семейство,като единствената им цел ще бъде да имат наследници,защото родът Нот заслужава да бъде продължен.
Не,Хогуортс изобщо нямаше значение в онзи момент.Контролното по трансфигурация или огромното домашно по ЗСЧИ не бяха просто празни думи,които влизаха през едното и излизаха през другото му ухо,без да придобиват смисъл.
-Добре.-отвърна глухо.Монтагю го изгледа ядосано.
-Държиш се като малко момченце,Тиодор.-каза спокойно Дейвид.
Нот понечи да му отвърне с грубости,но се отказа.Дейвид бе най-добрият му приятел и той нямаше да си позволи да се скара с него.Не и сега,когато бе изгубил всички останали хора в живота си.
-Съжалявам,Дейв-Тиодор се насили да се усмихне-Предполагам,че май прекалих,а?
Монтагю се засмя.
-Мисля,че това е меко казано.Панси разказва на всички,че почти си го убил с ритниците си!
-Е щом е почти-сви рамене Нот-Значи не са били достатъчно силни и точни.
Той очакваше смях,но вместо това веждите на Дейвид се събраха над носа му и той поклати глава.
-Заради една жена?
Тиодор се усмихна.
-Но каква жена!
Двамата се разсмяха едновременно.
Въпреки това той беше прав,Фейт.Заради теб се опитвах да направя и невъзможното,престъпвах собствените си закони,за да живея по твоите.Бях изгубил семейството си,брат ми изчезна,без да каже и дума,и държах здравия си разум само на връзката ми с теб.А сега и тя си отиваше,вещице,и се страхувам,че се превърнах в онова,което мразя най-много.По-лошото е обаче,че ти го мразеше..А аз така те обичах.
-Признавам,че Дарк може да бъде много запленителна.-отвърна Дейвид-Онзи ден Блейз нахълта в женската тоалетна след нея,защото твърдеше,че трябва да я целуне!Не знам какво му става,наистина!Всички са полудяли по нея.
Тиодор сви рамене.
-Има нещо в очите й…
-Да бе да!-засмя се Дейв-Така ли му викаме вече?Мисля,че говориш за това малко по-надолу…
Нот се ухили.
-Да,и това-съгласи се бавно-И все пак…нали знаеш как мистериозните хора са изключително притеглящи?
Дейвид кимна.
-Да,забелязал съм.Понякога и аз се захласвам по нея,но отминава бързо като се сетя колко още недокоснати момичета има в това училище!
Тиодор извъртя очи,но усмивката не слизаше от устните му.
-Чудесно.
-Поне съм истински мъж!А ти тичаш след нея като кученце.
Нот сви рамене.
-На мен си ми харесва.Защото рано или късно,ще я стигна.И когато това стане…
Монтагю се изкашля недоволно и размаха ръце.
-Може ли да не научавам всички пикантни неща,които се въртят в главата ти по отношение на тази дяволска жена?
-Ти сам подхвана темата-засмя се в отговор Тиодор,но все пак кимна.-Добре,добре,ще си мълча.
Дейвид като че ли щеше да каже нещо заядливо,защото доволната усмивка беше цъфнала на лицето му,но рязкото отваряне на вратата не му даде шанс.Ударът беше толкова внезапен,че и двамата слидеринци подскочиха на местата си.Обърнаха поглед,за да видят кой е нахълтал така без предупреждение и учудено забелязаха пребледнялото изражение на съученика им Блейз Цабини,чиято черна коса беше мокра от пот,а очите му бяха изцъклени от страх.
-Намерих Дафни Грийнграс в един от коридорите.Мисля,че е мъртва.



I'm trapped in this world
Lonely and fading
Heartbroke and waiting
For you to come
We are stuck in this world
That's not meant for me
For me


Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Draco Dormiens Nunquam Titillandus   

Върнете се в началото Go down
 
Draco Dormiens Nunquam Titillandus
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Harry Potter fan forum :: "Хари Потър" :: Фенфикшъни-
Идете на: